Заклинателят

вечеряме, мамо?

— Гладна ли си?

— Умирам от глад.

— Още не е станало пет. Кога обядвахте? — обърна се Крис към Шарън.

— О, някъде към дванайсет — отговори Шарън.

— А кога се прибират Уили и Карл?

Крис им беше дала свободен ден.

— Към седем, мисля — каза Шарън.

— Мамо, може ли да отидем на ресторант? — обади се умолително Ригън. — Може ли?

Крис хвана ръката на дъщеря си, усмихна се нежно и я целуна.

— Бягай горе да се облечеш и тръгваме.

— Обичам те!

И Ригън изтича към стаята си.

— Скъпа, облечи си новата рокля! — извика след нея Крис.

— Иска ли ти се пак да си на единайсет? — попита замислено Шарън.

— Знам ли… — Крис отново започна да преглежда писмата. — Със сегашния ум? И с всички спомени?

— Естествено.

— В никакъв случай.

— Помисли пак.

Крис остави писмата и взе една папка е прикрепен към корицата плик от нейния агент Едуард Джарис.

— Мисля, че бях им казала за известно време да не ми пращат сценарии.

— Трябва да го прочетеш — каза Шарън.

— Тъй ли?

— Да, аз го прочетох тази сутрин.

— Добра вест?

— Според мен страхотна.

— И ще играя монахиня, която открива, че е лесбийка, нали?

— Не, нищо няма да играеш.

— Я гледай ти! Значи киното наистина е тръгнало към добро. Какви ги дрънкаш, Шарън? Защо ми се хилиш така?

— Искат да бъдеш режисьор — обясни плахо Шарън и пусна облаче дим от цигарата си.

— Какво?

— Прочети писмото.

— О, Боже, Шар, ти се шегуваш!

Крис грабна писмото и очите жадно запрескачаха от дума на дума: „… нов сценарий… триптих… студиото иска сър Стивън Мур… приема ролята при условие…“

— Да режисирам неговите сцени!

Крис размаха ръце и нададе дрезгав, писклив вик на радост. После притисна писмото към гърдите си.

— О, Стив, ти си ангел! Не си забравил!

Една вечер по време на снимки в Африка двамата седяха подпийнали на сгъваеми столове и гледаха как денят чезне сред пурпур и злато. „Скапана ни е работата, Стив! За актьора е пълен боклук.“ „О, на мен ми допада.“ „Боклук е! Знаеш ли къде е истината в нашия бизнес? В режисурата. Там правиш нещо свое, нещо, което ще живее след теб!“ „Ами направи го, скъпа! Направи го!“ „Опитах, Стив. Опитах, но не ми дават.“ „Защо?“ „Я стига! Знаеш защо — не вярват, че ще се справя.“ „Аз пък мисля, че можеш.“

Топла усмивка. Топли спомени. Милият Стив…

— Мамо, не мога да си намеря роклята! — извика Ригън откъм стълбищната площадка.

— Виж в гардероба — отговори Крис.

— Вече гледах там!

— Идвам след секунда! — подвикна Крис. Тя прелисти сценария, после изведнъж посърна и промърмори:

— Бас държа, че е някакъв боклук.

— О, не мисля, Крис! Не! Според мен наистина си заслужава!

— На теб ли да вярвам, дето разправяше, че в „Психо“ трябва да има смях зад кадър?

— Мамо!

— Идвам!… Тази вечер имаш ли среща, Шар?

— Да.

Крис махна с ръка към кореспонденцията.

— Тръгвай тогава. Другото ще прегледаме утре.

Шарън стана.

— Не, чакай — поправи се Крис. — Извинявай, трябва да пратиш едно писмо още днес.

— Добре.

Шарън взе бележника си.

Ма-а-мооо! — долетя отгоре нетърпелив вой.

Крис се изправи с въздишка.

Изчакай минутка. — Тя тръгна към вратата, но спря като видя, че Шарън поглежда часовника си. — Какво има?

Ами, Крис… време ми е за медитация.

Крис я изгледа с дружелюбна насмешка. През последните шест месеца бе видяла как секретарката й се преобразява в „търсач на безметежност“. Започна от самохипноза в Лос Анджелис, после премина към будистки песнопения. Откакто преди няколко седмици Шарън се настани в горната спалня, из къщата се разнесоха аромати на горящи молитвени пръчици и безжизнено монотонни напеви Нам мьохо ренге кьо („Разбираш ли, Крис, само повтаряй това, нищо повече, и ще постигнеш желанията си, всичко което искаш…“). Тия вопли отекваха по най-невероятни и неудобни часове, особено когато Крис репетираше реплики.

— Може да си пуснеш телевизора — великодушно разреши Шарън на работодателката си при един от тия случаи. — На мен не ми пречи. Мога да пея при всякакъв шум.

Сега бе превключила на трансцендентална медитация.

— Шар, наистина ли си мислиш, че тия глупости могат да ти помогнат?

— Умиротворяват ме — отвърна Шарън.

— Да бе — рече скептично Крис, после се завъртя и тръгна към вратата, мърморейки: Нам мьохо ренге кьо.

— Продължавай така петнайсет-двайсет минути! — подвикна след нея Шарън. — Може да ти помогне!

Крис се спря и се зачуди дали да не възрази, но размисли. Качи се в спалнята на Ригън и веднага пристъпи към гардероба. Ригън стоеше по средата на стаята и зяпаше тавана.

— Какво има? — попита Крис докато ровеше из гардероба. Роклята беше бледосиня, памучна. Купи я миналата седмица и отлично помнеше, че виси в гардероба.

— Странни шумове — каза Ригън.

— Да, знам. Имаме си приятели.

Ригън погледна майка си.

— А?

— Катерици, скъпа, катерици на тавана.

Дъщеря й беше гнуслива и не понасяше плъхове. Дори мишките я тревожеха.

Диренето на роклята завърши безрезултатно.

— Видя ли, мамо, няма я.

— Да, видях. Може Уили да я е прибрал при почистването.

— Изчезнала е.

— Добре де. Облечи морскосинята, тя ти отива.

След като изгледаха една дневна прожекция на стар филм с Шърли Темпъл, те прекосиха реката по Кий Бридж и поеха към ресторант „Хот Шоп“ в Рослин, където Крис си поръча салата, а Ригън супа, четири хлебчета, пържено пиле, ягодов шейк и боровинков пай с шоколадов сладолед. Къде го побира всичко това? В китките си ли? Детето беше крехко като напразна надежда.

Крис си запали цигара с кафето и погледна през прозореца вдясно към кулите на Джорджтаунския университет, после сведе замислен поглед към измамно спокойните води на Потомак, прикриващи опасно бързите и мощни течения под повърхността. Тя се настани по-удобно на стола. В меката светлина на гаснещия ден привидното мъртвешко спокойствие на реката изведнъж й се стори заредено с коварство.

И изчакване.

— Вечерята беше чудесна, мамо.

Крис се обърна към щастливата усмивка на Ригън и както често се случваше, неволно ахна от неканената болка да види образа на Хауърд в лицето на дъщеря си. Сигурно зависеше от осветлението. Тя бързо измести поглед към чинията на Ригън.

— Няма ли да си доядеш пая?

Ригън наведе очи.

— Мамо, ядох бонбони преди да излезем.

Крис загаси цигарата и се усмихна.

— Тогава да се прибираме, Ригс.

Прибраха се преди седем. Уили и Карл вече се бяха завърнали. Ригън веднага изтича към детската стая в мазето, за да довърши птицата на майка си. Крис мина в кухнята да прегледа сценария. Завари Уили да вари кафе в стария кафеник без капак. Изглеждаше раздразнена и недоволна.

— Здрасти, Уили, как мина денят? Добре ли си прекарахте?

— Не питайте. — Уили добави щипка сол и малко яйчена черупка към кипналото съдържание на кафеника. После разказа, че отишли на кино. Тя искала да гледат „Бийтълс“, но Карл предпочел някакъв филм за Моцарт. — Ужас! — ядно добави тя и врътна ключа на печката. — Ама че глупак!

Съчувствам ти. — Крис стисна папката под мишница. — А, Уили, да си виждала роклята, дето я купих на Ригън миналата седмица? Синя, памучна.

— Да, тази сутрин беше в гардероба.

— И къде я сложи?

— Там си е.

— Да не си я взела случайно с дрехите за пране?

— Там е.

— При прането?

— В гардероба.

— Не, няма я. Сама проверих.

Уили понечи да каже нещо, но подви устни и се навъси. Карл бе влязъл в кухнята.

— Добър вечер, госпожо.

Той отиде до мивката и си наля чаша вода.

— Заложи ли капаните? — попита Крис.

— Няма плъхове.

— Заложи ли ги?

— Заложих ги, разбира се, но таванът е чист.

— Как беше филмът, Карл?

— Вълнуващ.

Гласът и лицето му бяха напълно безизразни.

Тананикайки популярна песничка на „Бийтълс“, Крис тръгна да излиза, но изведнъж спря.

Да опитаме още веднъж!

— Карл, трудно ли беше да купиш капаните?

Без да се обръща, той отговори:

— Не, госпожо. Никак.

— В шест часа сутринта?

— Взех ги от денонощния магазин.

Крис се плесна по челото, вгледа се в гърба на Карл и излезе от кухнята, като си мърмореше тихичко:

— Ама че съм завеяна!

След една дълга и великолепна вана тя отиде до гардероба в спалнята си за халат и откри изчезналата рокля на Ригън. Лежеше смачкана на пода.

Крис я вдигна. Етикетът от магазина още си беше на място.

Какво търси тук?

Крис се замисли и си припомни, че заедно с роклята бе купила две-три неща за себе си.

Сигурно съм донесла всичко накуп.

Крис отнесе роклята в спалнята на Ригън и я закачи в гардероба. С ръце на кръста огледа дрехите на дъщеря си. Чудесно. Хубави рокли. Да, Ригс, тук гледай, а не към баща си, който дори не се сеща да прати едно писмо.

Докато обръщаше гръб на гардероба, палецът на крака й се блъсна в ръба на бюрото. О, Боже, само това ми липсваше!

Тя вдигна крак и се зае да разтрива ударения пръст. Едва сега забеляза, че бюрото е