Заклинателят

ми направиха предложението, не знам дали бих могла да заснема дори как баба ми пресича улицата. Нали разбираш, с всички тия технически подробности.

— Я не изпадай в истерия. Тия глупости ги остави на редактора, оператора, сценариста. Намери си читави сътрудници и ти гарантирам, че с усмивка ще те носят на гръб. Най-важна е работата с актьорите и там ще си чудесна, душице; можеш не само да кажеш какво искаш от тях, но и да им покажеш.

Крис все още се съмняваше.

— И все пак…

— Какво?

— Ами техническата страна на нещата. Трябва някак да я разбирам.

— Че аз за какво съм? Питай стария си наставник.

Почти цял час Крис и прославеният режисьор се ровиха из най-дребните подробности на занаята. Техническите тънкости на режисьорската работа бяха описани в безброй книги, но тя просто нямаше търпение да ги чете. Предпочиташе да чете живи хора. Любопитна по природа, Крис обичаше да изстисква всичко от събеседника си. Но книгите не можеха да се изстискват. Те казваха „следователно“ и „очевидно“, когато нищо не беше очевидно, и нямаше как да спориш с техните фантасмагории; не можеше да ги прекъснеш с обезоръжаващото: „Хей, чакай малко, не съм толкова умна. Би ли повторил?“ Книгите не се поддаваха на разчепкване или натиск.

Книгите бяха като Карл.

— Скъпа моя, трябва ти само гениален монтажист — засмя се накрая Денингс. — Искам да кажа такъв, дето наистина си разбира от работата.

След опасната агресивна фаза той отново бе станал чаровен и остроумен. До момента, когато се раздаде гласът на Карл:

— Извинете, госпожо. Искате ли нещо?

Икономът стоеше изпънат пред отворената врата на кабинета.

— О, здрасти, Торндайк — изкиска се Бърк. — Или май беше Хайнрих? Все не мога да ти запомня името.

— Карл, сър.

— Да, разбира се. Бях забравил. Кажи ми, Карл, с връзки с обществеността ли се занимаваше в Гестапо, или с общински дейности? Мисля, че има разлика.

Карл отговори учтиво:

— Нито едното, нито другото, сър. Аз съм швейцарец.

— Да, вярно, Карл! — изхили се Денингс. — Точно така! Ти си швейцарец! И сигурно никога не си играл боулинг с Гьобелс!

— Стига, Бърк! — сгълча го Крис.

— Никога ли не си летял с Рудолф Хес? — добави Денингс.

Карл невъзмутимо се обърна към Крис.

— Ще желаете ли нещо, госпожо?

— Бърк, какво ще речеш за едно кафе?

— Майната му на кафето! — войнствено заяви режисьорът, после рязко стана и напусна стаята с наведена глава и стиснати юмруци. След малко външната врата се затръшна.

Крис се обърна към Карл и равнодушно каза:

— Изключи телефона.

— Да, госпожо. Нещо друго?

— Ами… може би малко безкофеиново кафе.

— Ще ви донеса.

— Къде е Ригс?

— Долу в детската стая. Да я повикам ли?

— Да, време е за сън. Не, чакай, Карл! Остави. Аз ще я доведа. — Беше си спомнила за птицата и тръгна към мазето. — Като се върна ще пия кафе.

— Да, госпожо. Както желаете.

— И за стотен път извинявай заради господин Денингс.

— Не му обръщам внимание.

Крис спря и го погледна през рамо.

— Да, знам. Точно това го вбесява.

Тя слезе на първия етаж, отвори вратата към мазето и започна да слиза.

— Хей, малко разбойниче! Какво правиш там долу? Готова ли е птицата?

Детската стая беше пъстро украсена и облицована с дървена ламперия. Стативи. Картини. Грамофон. Маси за игри и маса за моделиране. Червено-бели гирлянди от празненство на сина на предишните наематели.

— О, скъпа, страхотно е! — възкликна Крис, когато Ригън тържествено й връчи фигурката. Още не беше съвсем изсъхнала и приличаше на оранжева чапла с човка на зелени и бели ивици. Върху главата бе залепено снопче пера.

— Наистина ли ти харесва? — попита Ригън с широка усмивка.

— Да, скъпа, много. Измисли ли й име?

Ригън поклати глава.

— Още не.

— Как да я наречем?

— Де да знам. — Ригън обърна длани нагоре и сви рамене.

Почуквайки с нокът по зъбите си, Крис театрално сбръчка чело.

— Чакай да си помисля — промърмори тя, после лицето й грейна. — Хей, какво ще речеш за Тъпото пиле? Как ти се струва? Просто Тъпото пиле.

Ригън избухна в смях, закри устата си с длан и радостно кимна.

— Добре, значи единодушно решаваме — Тъпото пиле! — заяви тържествено Крис и вдигна високо фигурката. — Сега я оставяме тук да съхне, а после ще си я сложа в стаята.

Докато оставяше птицата на една от масите за игри, тя забеляза дъската за спиритически сеанси. Беше забравила, че я има. Преди време бе купила дъската от любопитство и с надеждата евентуално да научи нещо за подсъзнанието си. Но не излезе нищо, макар че опита два-три пъти с Шарън и веднъж с Денингс, който бързо се научи да хитрува и тайно да мърда дъската („Ти ли я мърдаш, скъпа? Ти ли беше?“), тъй че всички „послания“ на духовете се оказаха крайно нецензурни, а впоследствие той обвини „ония шибани призраци“.

— Ригс, скъпа, с дъската ли си играеш?

— Да.

— Знаеш ли как?

— Ами, разбира се. Дай да ти покажа.

Ригън седна пред дъската.

— Мислех, че трябват двама души, миличка.

— Не, мамо, редовно го правя съвсем сама.

Крис си придърпа стол.

— Хайде да поиграем заедно, става ли?

Колебание. После:

— Ами… добре.

Ригън опря лекичко пръсти върху дъската, но щом Крис понечи да стори същото, дъската рязко се завъртя на позиция НЕ.

Крис се усмихна закачливо.

— „Мамо, искам да го направя сама.“ Това ли беше? Не ти се играе с мен?

— Не, играе ми се. Само че капитан Хауди каза „Не“.

— Капитан кой?

— Капитан Хауди.

— Скъпа, кой е капитан Хауди?

— Ами нали разбираш… аз му задавам въпроси, той отговаря.

— Така ли?

— Много е мил.

Крис се опита да прикрие внезапната неясна, но остра тревога. Ригън много обичаше баща си, и все пак изобщо не реагира на развода. Ами ако тайно плачеше в стаята си? Крис се боеше, че дъщеря й потиска гнева и скръбта, но някой ден бентът може да рухне и емоциите да изригнат по някакъв непредвидим и пагубен начин. Крис подви устни. Фантазии за въображаем приятел. Струваше й се нездравословно. И защо точно „Хауди“? От Хауърд? Името на баща й? Звучеше почти еднакво.

— Как така не можа да измислиш име дори за едно глупаво птиче, а сега изведнъж ме смайваш с капитан Хауди? Защо го наричаш така, Ригс?

Ригън се изкиска.

— Защото така му е името, разбира се.

— Кой го каза?

— Ами… той.

— О, как не се сетих! И какво още ти казва?

— Разни работи.

— Какви работи?

Ригън сви рамене и се загледа настрани.

— Де да знам. Просто разни работи.

— Например?

Ригън пак се обърна към нея.

— Добре, ще ти покажа. Питай го нещо.

— Чудесна идея.

Ригън докосна с пръсти сърцевидната бежова дъсчица от пластмаса, здраво затвори очи и се съсредоточи.

— Капитан Хауди, мислиш ли, че майка ми е красива?

Пет секунди… десет…

— Капитан Хауди?

Никакво движение. Крис се изненада. Беше очаквала дъщеря й да мръдне дъската на позиция ДА. Какво е това, тревожно помисли тя. Неосъзната враждебност? Дали не ме обвинява за загубата на баща си? Какво е, наистина?

Ригън отвори очи и се навъси.

— Капитан Хауди, не си много любезен!

— Скъпа, може да спи.

— Мислиш ли?

— Мисля, че ти трябва да си лягаш.

— Стига де, мамо!

Крис се изправи.

— Идвай скъпа. Всички нагоре! Кажи лека нощ на капитан Хауди.

— Няма! Той е измамник — нацупи се Ригън.

Тя стана и последва майка си нагоре по стъпалата.

Крис я зави в леглото и седна на ръба.

— Мила, в неделя не работим. Искаш ли нещо да правим?

— Да, мамо. Какво?

Когато пристигнаха във Вашингтон, Крис се опита да й намери приятели за игри. Успя да открие само едно дванайсетгодишно момиче на име Джуди. Но сега семейството на Джуди бе отпътувало за великденските празници и Крис подозираше, че Ригън жадува за компания на връстници.

Крис сви рамене.

— Ами… знам ли? Каквото ни хрумне. Искаш ли да обиколим града и да зяпаме разни паметници? Хей, вишните са цъфнали, Ригс! Точно така, тая година подраниха. Искаш ли да ги видим?

— О, да, мамо.

— Разбрахме се. А утре вечер ще идем на кино, нали?

— Толкова те обичам!

Ригън метна ръце около нея, Крис я стисна в прегръдката си и прошепна:

— О, скъпа, и аз те обичам!

— Ако искаш, можеш да поканиш и господин Денингс.

Крис се отдръпна и я изгледа изпитателно.

— Господин Денингс ли?

— Да, мамо. Нямам нищо против.

Крис се засмя.

— Аз пък имам. Скъпа, защо да каня господин Денингс?

— Ами… ти го харесваш, нали?

— Да, така е. Ти не го ли харесваш?

Ригън извърна глава и не отговори. Майка й я огледа загрижено.

— Какво ти става, мъничето ми?

— Ще се омъжиш за него, нали, мамо?

Не беше въпрос, а унила констатация.

Крис избухна в смях.

— Милото ми! Не, разбира се! Какви ги говориш? Господин Денингс? Как ти хрумна?

— Но нали каза, че го харесваш.

— И пицата ми харесва, но не става за брак! Ригън, той ми е приятел, просто един смахнат стар добър приятел!

— Не го ли харесваш като татко?

— Обичам татко ти, скъпа. Винаги ще го обичам.