Заклинателят

лента. Смътно си спомняше един друг Христос.

— Кххх-атолик съм, отче!

Глух тътен на приближаващ влак. После отзад се раздаде странно тътрене на нозе. Свещеникът се озърна. Скитникът залиташе, готов да припадне. Тласнат от сляп, неудържим порив, свещеникът се хвърли към него и го намести на пейката до стената.

— Аз съм кххх-атолик — бъбреше клетникът. — К-к-к-католик съм.

Свещеникът му помогна да легне. Видя влака да се задава. Бързо извади от портфейла си един долар и го пъхна в джоба на мръсното яке. После реши, че така може да се изгуби. Измъкна долара, натъпка го в джоба на подгизналия от урина панталон, взе си чантата, качи се във вагона, седна в ъгъла и се престори на заспал до последната спирка, където излезе на улицата и пое пеш по дългия път към Фордхамския университет. Доларът беше предвиден за такси.

Когато пристигна в дома за посетители, той се разписа в регистъра. Деймиън Карас. После погледна написаното. Нещо липсваше. Уморената памет му подсказа да добави двете букви „ОЙ“ — съкратено от Орден на йезуитите. Взе стая в крилото Уейджъл Хол и след нас вече спеше дълбоко.

На следващия ден посети среща на Американската психиатрична асоциация. Като главен докладчик представи изследването „Психологически аспекти на духовното развитие“, а привечер хапна и пийна с познати психиатри. Те черпиха. Тръгна си рано. Трябваше да посети майка си.

От спирката на метрото тръгна пеш към една порутена жилищна кооперация на Двайсет и първа улица в източната част на Манхатън. На стъпалата пред потъмнялата дъбова врата той спря и погледна играещите деца на площадката. Занемарени. Зле облечени. Бездомни. Спомни си принудителното изселване; униженията; спомни си как в седми клас се прибираше с приятелката си и видя как майка му рови из кофата за боклук на ъгъла. Карас бавно се изкачи по стъпалата. Лъхна го мирис на готвено. Топъл, влажен, прогнил и сладникав. Спомни си посещенията при приятелката на майка му, госпожа Корели, която живееше с осемнайсет котки в миниатюрно апартаментче. Сграбчи парапета и тръгна нагоре, смазан от непосилна умора, но знаеше, че всъщност това е чувството за вина. Не биваше да я оставя сама. На четвъртия етаж той извади от джоба си ключ и го пъхна в ключалката. Апартамент 4C, жилището на майка му. Отвори вратата плахо, сякаш докосваше незаздравяла рана.

Майка му го посрещна с радост. Възклицание. Целувка. Втурна се да направи кафе. Смугло лице. Тромави крака с подути вени. Той седеше в кухнята и я слушаше, а паянтовите стени и мръсният под го пронизваха до кости. Апартаментът беше пълна мизерия. Социални помощи и няколко долара на месец от брат й.

Тя седна на масата. Заговори за госпожа Еди-коя-си, чичо Еди- кой-си. Все още говореше с емигрантски акцент. Деймиън не смееше да я погледне в очите — тия два кладенеца, пълни с тъга, които по цял ден се взират през прозореца.

Не биваше да я изоставям.

Тя не можеше нито да чете, нито да пише на английски, затова по-късно му продиктува няколко писма. Помоли го да поправи старото напукано радио. Нейният мъничък свят. Новините. Кметът Линдзи.

Деймиън отиде до тоалетната. Пожълтели вестници по напуканите плочки. Ръждиви петна в мивката и ваната. Стар корсет, захвърлен на пода. Ето, оттук тръгна неговото призвание. Оттук избяга към любовта, но сега любовта бе изстинала и нощем той я чуваше как вие в сърцето му като бездомен и жален есенен вятър.

В единайсет без четвърт Карас я целуна за сбогом и обеща да се върне при първа възможност.

Тръгна си, а зад гърба му старото радио предаваше новини.

След като се прибра в Уейджъл Хол, Карас се накани да напише писмо до архиепископа на Мериленд. Вече бяха обсъждали въпроса: молба за прехвърляне в Ню Йорк, за да бъде близо до майка си; молба за преподавателско място и освобождаване от досегашните задължения. Като мотив за последното, Карас лаконично изтъкна: „непригодност“.

Мерилендският архиепископ го прие по време на годишното си посещение в Джорджтаунския университет. Събитието напомняше армейска проверка, когато генералът лично и поверително изслушва жалбите на подчинените си. Като чу за майката на Деймиън Карас, архиепископът кимна и изрази съчувствие, но по въпроса за неговата „непригодност“ сметна, че досието му сочи точно обратното. Карас обаче упорстваше и се обърна към Том Бърмингам, ректора на Джорджтаунския университет. Не е само до психиатрия, Том. Знаеш го. Някои от проблемите им опират до призванието, до смисъла на живота. Том, нещата невинаги опират само до секса, става дума преди всичко за тяхната вяра и аз просто не издържам. Не мога повече. Трябва да се оттегля.

— Какъв е проблемът?

— Том, мисля, че губя вярата си.

Бърмингам не настоя да чуе какви са причините за съмненията му. Карас бе благодарен за това. Знаеше, че отговорите му биха звучали налудничаво. Необходимостта да разкъсваме храната със зъби, а после да я изхвърляме с изпражненията. Безсмислената набожност на майка ми. Смрадливите чорапи. Уродливите деца. Една вестникарска статия как момче от църковния хор чакало автобуса; непознати го полели с бензин и драснали клечката. Не. Твърде емоционално. Смътно. Екзистенциално. По-логично звучеше мълчанието на Бога. Светът беше пълен със зло и повечето от него се коренеше в съмнението, в искрените колебания на добри и честни хора. Нима един разумен Бог не би сложил край на това? Нима най-сетне не би Се разкрил? Нима не би проговорил?

Господи, дай ни знак…

Възкресението на Лазар избледняваше в далечното минало.

Никой от живите днес не бе чувал смеха му.

Защо няма поличба?

Някога Карас копнееше да живее по времето на Христос; да го види; да го докосне; да надникне в очите му.

О, Боже мой, дай ми да те видя! Дай ми да знам! Ела в съня ми!

Копнежът го изпепели.

Той седна зад бюрото и вдигна писалката над листа. Може би не времето бе запечатало устните на архиепископа. Може би е разбрал, помисли си Карас, че в крайна сметка вярата е въпрос на обич.

Бърмингам обеща да разгледа искането му, да ходатайства пред архиепископа, но досега не бе сторил нищо. Карас довърши писмото и си легна.

В пет сутринта се събуди замаян и отиде до параклиса на Уейджъл Хол да приготви причастие за литургията, после се върна в стаята си.

Et clamor meus ad te veniat — помоли се той с измъчен шепот. „И викът ми нека стигне до Теб…“

Дълбоко съсредоточен, Деймиън вдигна високо причастието и усети болка от спомена каква радост му носеше някога това; и както всяка сутрин изтръпна от внезапното далечно видение на отдавна изгубената любов.

Той разчупи причастието над потира.

— Вървете си в мир. Своето смирение ви давам.

Лапна причастието и го преглътна с хартиения вкус на отчаяние.

Когато литургията свърши, Карас грижливо избърса потира и го прибра в чантата си. После забърза към гарата да хване влака за Вашингтон в седем и десет. Носеше черен куфар, пълен със страдание.

3

Рано сутринта на единайсети април Крис позвъни на своя лекар в Лос Анджелис и го помоли да я насочи към местен психиатър за Ригън.

— Какво се е случило?

Крис обясни. Веднага след рождения ден на Ригън — когато Хауърд не се обади — тя забеляза внезапна и коренна промяна в поведението и настроението на дъщеря си. Безсъние. Раздразнителност. Гневни изблици. Рита. Хвърля. Крещи. Не иска да яде. На всичко отгоре сякаш страдаше от излишък на енергия. Непрестанно се движеше, пипаше, въртеше се, тропаше, тичаше, скачаше. Заряза уроците. Измисли си въображаем приятел. Ненормални опити да привлича внимание.

— Например? — попита докторът.

Крис започна от тропането. Откакто през онази нощ провери тавана, тя го чу още два пъти. И в двата случая Ригън беше в стаята си, а когато Крис влезе, звукът спря. Второ, Ригън постоянно „губеше“ разни неща в стаята си: рокля, четка за зъби, книги, обувки. Оплакваше се, че „някой мърда“ мебелите. И най-сетне, на сутринта след посещението в Белия дом, Крис видя Карл в спалнята на Ригън да влачи бюрото от средата на стаята към предишното му място. Когато го попита какво става, той пак повтори „на някого му е весело“ и отказа да обсъжда въпроса, но малко след това Крис завари Ригън в кухнята да се оплаква, че нощем, докато спи, някой мести мебелите. И това, обясни Крис, потвърди подозренията й. Очевидно всичко това бе дело на самата Ригън.

— Имаш предвид сомнамбулизъм? Че го прави насън?

— Не, Марк, прави го съвсем съзнателно. За да привлече вниманието.

Крис спомена за клатенето на леглото. То се повтори още два пъти и всеки път Ригън настоя да спи с майка си.

— Е, това може да има някакво обяснение — предположи лекарят.

— Не, Марк, не казвам, че леглото се тресеше. Казвам, че според Ригън се е разтресло.

— Сигурна ли си, че леглото е било неподвижно?

— Не съвсем.

— Може да е клоничен гърч — промърмори лекарят.

— Какво е това?

— Има ли температура?

— Не. Слушай, какво мислиш? — попита Крис. — Да я водя ли на психиатър или не?

— Крис, ти спомена за уроците. Как е с математиката?

— Защо питаш?

— Как се справя? — настоя Марк.

— Ужасно. Разбираш ли, изведнъж престана да й върви.

— Ясно.

— Защо питаш? — повтори Крис.

— Това е един от отличителните белези на синдрома.

— Синдром? Какъв синдром?

— Нищо сериозно. Но не