Заклинателят

искам да правя догадки по телефона. Имаш ли нещо за писане?

Искаше да я насочи към добър терапевт във Вашингтон.

— Марк, няма ли начин да дойдеш да я прегледаш?

Тя си спомни за Джейми и продължителната инфекция. Тогавашният й лекар предписа нов широкоспектърен антибиотик. Докато взимаше лекарството от аптеката, фармацевтът я погледна смутено. „Не искам да ви безпокоя, госпожо, но това… Разбирате ли, съвсем ново е на пазара, а някои лекари от Джорджия смятат, че предизвиква апластична анемия при малки момчета.“ Джейми… Няма го. Мъртъв. Оттогава Крис вече не вярваше на лекарите. Само на Марк. И то след дълги години.

— Марк, наистина ли не можеш? — примоли се тя.

— Не, няма начин. Но не се притеснявай. Този, когото ти препоръчвам, е блестящ. Най-добрият. Сега записвай.

Колебание. После:

— Добре, готова съм.

Тя записа името и телефонния номер.

— Нека я прегледа и да ми се обади — каза лекарят. — И засега недей да мислиш за психиатър.

— Сигурен ли си?

Той разпалено обясни, че хората обикновено прибързват да разпознаят психосоматичните заболявания, а забравят обратното: че болест на тялото често поражда привидно заболяване на ума.

— Какво би рекла — продължи той — ако, опазил ме Бог, беше мой лекар и ти кажех, че страдам от главоболие, кошмари, гадене, безсъница и размазано зрение; че редовно се вкисвам и се тревожа до смърт за работата си. Ще ме сметнеш ли за невротик?

— Намери кого да попиташ, Марк! Аз знам, че си невротик!

— Само че ти описах симптоми на тумор в мозъка, Крис. Провери тялото. Това е закон номер едно. После ще видим.

Крис веднага позвъни на терапевта и уговори час за следобед. Вече разполагаше с времето си. Снимките бяха приключили, поне за нея. Бърк Денингс продължаваше да наглежда работата на „втория екип“, който снимаше по-незначителни сцени, най-вече въздушни кадри от различни места на града, както и епизодите без участие на главните актьори. Той държеше всеки метър лента да бъде съвършен.

Кабинетът на лекаря беше в Арлингтън. Самюъл Клайн. Докато Ригън седеше начумерена в манипулационната, Клайн настани майка й в кабинета си и изслуша историята на заболяването. Тя му разказа всичко. Той слушаше, кимаше и си водеше подробни записки. Когато Крис спомена за клатенето на леглото, лекарят се намръщи недоверчиво, но Крис продължи:

— Марк смяташе за важно, че Ригън не се справя по математика. Защо?

— Имате предвид уроците?

— Да, уроците, но най-вече по математика. Какво означава това?

— Нека първо да я прегледам, госпожо Макнийл.

После той се извини и отиде да направи на Ригън пълен преглед, включително проби от урина и кръв. Урината беше за проверка на черния дроб и бъбреците; кръвта — за редица проверки: диабет, функции на тироидната жлеза, броене на червените кръвни телца за евентуална анемия и на левкоцитите за редки болести на кръвта.

Когато свърши, Клайн седна и поговори с Ригън, наблюдавайки поведението й, после се върна в кабинета и започна да пише рецепта.

— Изглежда, че има хиперкинетично нервно разстройство.

— Какво?

— Заболяване на нервите. Поне така смятаме. Все още не знаем как точно действа, но често се случва на тази възраст. Всички симптоми са налице: прекомерна активност, раздразнителност, проблеми с математиката.

— Да, математиката. Защо точно тя?

— Засегнато е съсредоточаването. — Клайн откъсна рецептата и я подаде на Крис.

— Това е рецепта за риталин.

— Какво?

— Метилфенидат.

— А, това ли било! — иронично подхвърли Крис.

— По десет милиграма два пъти дневно. Препоръчвам да е в осем часа сутринта и в два следобед.

— Какво представлява? Нещо за успокояване на нервите ли?

— Стимулант.

— Стимулант? Та тя и сега е напрегната като пружина!

— Състоянието й не е каквото изглежда — обясни Клайн. — Става дума за компенсация, свръхреакция на депресията.

— Депресия ли?

Клайн кимна.

— Депресия — повтори Крис и замислено се загледа настрани.

— Нали споменахте за баща й.

Крис вдигна очи към него.

— Смятате ли, че трябва да я отведа на психиатър?

— Не, не. Аз бих изчакал да видя ефекта от риталина. Наистина вярвам, че това е решението. Нека изчакаме две-три седмици.

— Значи смятате, че е от нервите?

— Така изглежда.

— Ами това, че ме лъже? Ще спре ли?

Отговорът му озадачи Крис. Клайн попита дали е чувала Ригън да ругае или да използва нецензурни думи.

— Странен въпрос. Не, никога.

Знаете ли, това е донякъде като лъжата — необичайно за нея, както казвате вие. Но при някои неврологични смущения може…

— Чакайте малко — прекъсна го Крис. — Откъде изобщо ви хрумна, че Ригън използва нецензурни думи. Или съм ви разбрала погрешно?

Клайн я изгледа с учудване, после предпазливо отвърна:

— Да, бих казал, че използва такива думи. Вие не знаехте ли?

— И все още не знам! Какво говорите?

— Ами… тя ми изръси цял наниз от бисери, докато я преглеждах, госпожо Макнийл.

— Шегувате ли се, докторе? Какви по-точно?

Клайн явно се притесни.

— Да речем, че речникът й е доста богат.

— Какъв, по-точно? Хайде, дайте ми пример!

Клайн мълчаливо сви рамене.

— Имате предвид „лайно“? Или „шибам“?

Клайн се поотпусна.

— Да, използваше тези думи — потвърди той.

— И какво друго каза? Говорете конкретно.

— Ами… конкретно, госпожо Макнийл, препоръча ми да си държа проклетите пръсти по-настрани от путката й.

Крис ахна.

— Такива думи ли използва?

— Не е чак толкова необичайно, госпожо Макнийл, и лично аз изобщо не бих се тревожил. Както казах, това е просто проява на синдрома.

Крис се загледа в обувките си и поклати глава.

— Просто не мога да повярвам — прошепна тя.

— Вижте, тя едва ли разбира какво казва.

— Да, вероятно — промърмори Крис. — Може и тъй да е.

— Опитайте с риталина — посъветва я Клайн. — Да видим как ще потръгне. И бих искал пак да я видя след две седмици.

— Той погледна календара върху бюрото си. — Да видим… нека да е сряда, двайсет и седми. Удобно ли е?

— Да, разбира се. — Потисната и унила, Крис стана от стола и пъхна рецептата в джоба на шлифера си. — До двайсет и седми, докторе.

— Аз съм ви голям почитател — каза Клайн докато отваряше вратата към коридора.

Унесена в тревожни мисли, Крис спря на прага с наведена глава и вдигна пръст до устните си. После се озърна към лекаря.

— Значи не смятате, че й трябва психиатър?

— Не знам. Но простото обяснение винаги е най-добро. Нека изчакаме. После ще видим. — Клайн се усмихна насърчително. — Опитайте да не се притеснявате.

— Как?

На път за вкъщи Ригън попита майка си какво й е казал лекарят.

— Просто каза, че си нервна.

Крис бе решила да не говори с нея за нецензурния език.

Бърк. От него трябва да ги е чула.

Но по-късно Крис поговори за това с Шарън и я попита дали някога е чувала Ригън да използва подобни думи.

— Боже мой, не — слиса се Шарън. — Никога. Дори напоследък. Но знаеш ли, мисля, че учителката й по рисуване спомена нещо такова.

— Наскоро ли?

— Миналата седмица. Но онази жена е толкова превзета. Помислих си, че може би да й е рекла нещо от сорта на „тъпотия“ или „по дяволите“.

— А, между другото, говорила ли си с Ригън за религия, Шар?

Шарън се изчерви.

— Е, съвсем малко. Нали разбираш, трудно е да не стане дума. Тя задава толкова много въпроси и… така… — Тя безпомощно сви рамене. — Трудно е. Как да й отговоря, без да кажа кое според мен е най-голямата лъжа?

— Дай й възможност сама да избира.

През дните преди приема, който отдавна планираше, Крис усърдно следеше Ригън да си взима дозата риталин, но не забелязваше подобрение. Дори напротив, имаше леки признаци на упадък: нарастваща разсеяност, немарливост и дори пристъп на гадене. Колкото до опитите да привлече внимание, старата тактика не се повтори, но я замени нова: оплаквания от гнусна, неприятна „миризма“ в стаята на Ригън. По настояване на детето един ден Крис дойде да подуши, но не усети нищо.

— Не я ли усещаш? — попита озадачена Ригън.

— Искаш да кажеш, че в момента мирише?

— Разбира се!

— На какво ти мирише, скъпа?

Ригън сбръчка носле.

— Като на нещо изгорено.

— Тъй ли?

Крис подуши отново, този път по-усърдно.

— Не усещаш ли?

— О, да, сега усещам — излъга Крис. — Хайде да проветрим.

Всъщност не бе усетила никаква миризма, но реши да отлага поне до контролния преглед. А и си имаше куп други грижи. Първо, трябваше да се подготви за гостите. Второ, да даде окончателен отговор за сценария. Макар че все още се вълнуваше от идеята да режисира филм, вродената й предпазливост я караше да се въздържа от прибързани решения. А агентът се обаждаше всеки ден. Крис му каза, че е дала сценария на Денингс за преценка и се надява да го чете, а не да го дъвче.

Третата и най-важна от грижите на Крис бе провалът на две финансови начинания: закупуване на облигации с гарантирана лихва и капиталовложение в проект за издирване на петрол в Либия. Целта беше да спаси хонорарите си, които иначе щяха да бъдат обложени с огромни данъци. Но резултатът се оказа още по-лош: петролните кладенци пресъхнаха, а огромният интерес към облигациите доведе до срив и обезценяване. Финансовият й съветник долетя да обсъдят именно тези въпроси. Той