Заклинателят

пристигна в четвъртък. Крис го накара да обяснява през целия следващ ден. Накрая избра решение, което съветникът сметна за мъдро, макар да се навъси като чу, че тя иска да купи ферари.

— Какво? Нова кола?

— Защо не? В един филм вече карах ферари. Ако пишем на шефовете на фабриката и им напомним това, може би ще ни предложат отстъпка. Не мислиш ли?

Съветникът не мислеше така. Смяташе купуването на нова кола за разточителство.

— Бен, миналата година спечелих осемстотин бона, а ти ми разправяш, че не мога да купя някаква си скапана кола! Не ти ли се вижда смешно? Къде са парите?

Бен й припомни, че по-голямата част от парите са на дългосрочен влог. После изброи накъде изтичат доходите й: федерален данък, щатски данък, данък върху очаквани приходи, данък имот, комисиони за агента, за самия него и за рекламния посредник, които стигаха общо до двайсет процента, още процент и четвърт за филмовия благотворителен фонд, разходи за модни тоалети, заплати за Уили, поддръжка на къщата в Лос Анджелис, пътни разноски и накрая месечни разходи.

— Ще снимаш ли друг филм тази година? — попита Бен.

Крис сви рамене.

— Не знам. Налага ли се?

— Да, мисля, че се налага.

Крис опря лакти в коленете си, хвана се е две ръце за главата и го погледна тъжно.

— Не може ли поне една хонда?

Той не отговори.

По-късно същата вечер Крис реши да прогони тревогите и да се заеме с подготовката за утрешните гости.

— Хайде да предложим шведска маса с индийска кухня — каза тя на Уили и Карл. — Можем да подредим всичко в дъното на всекидневната. Нали?

— Много добре, госпожо — отвърна веднага Карл.

— Ти как смяташ, Уили? Плодова салата за десерт?

— Да, превъзходно, госпожо — отговори Карл.

— Благодаря ти, Уили.

Беше поканила интересна и пъстра компания. Освен Бърк („Само не идвай пиян, по дяволите!“) и младия режисьор на втори екип, тя очакваше един сенатор (със съпругата), един астронавт от „Аполо“ (със съпругата), двама йезуити от Джорджтаун, неколцина съседи, Мери Джо Перин и Елън Клиъри.

Мери Джо Перин беше възпълна и застаряваща ясновидка от Вашингтон. Крис се запозна с нея на приема в Белия дом и я хареса невероятно. Бе очаквала да срещне строга и необщителна особа, но Мери Джо се оказа тъй весела, сърдечна и простодушна, че тя неволно възкликна: „О, та вие изобщо не сте каквато си мислех!“ Елън Клиъри беше секретарка в Държавния департамент; преди това работеше в московското посолство на САЩ и по време на турнето на Крис в Русия я отърва от доста неприятности, предизвикани най-вече от невъздържания език на червенокосата актриса. Крис си спомняше с благодарност за нея и когато дойде във Вашингтон, веднага й се обади.

— Хей, Шар, кои свещеници идват?

— Още не съм сигурна. Поканих ректора и декана, но мисля, че ректорът ще прати някой да го замести. Тази сутрин се чух със секретаря му. Казва, че довечера ректорът сигурно щял да бъде извън града.

— И кого ще изпрати? — попита Крис с предпазлив интерес.

— Чакай да видя. — Шарън разрови записките си. — Да, ето го. Неговият помощник, отец Джоузеф Дайър.

— О.

Крис изглеждаше разочарована.

— Къде е Ригс? — попита тя.

— Долу.

— Знаеш ли, може би ще е добре да си пренесеш пишещата машина долу. Нали разбираш, така ще можеш да я държиш под око докато работиш. Става ли? Не искам да остане толкова дълго сама.

— Добра идея.

— Добре, това ще е за друг път. Сега се прибирай, Шар. Медитирай. Поиграй си с коне.

След като приключи с подготовката и планирането, Крис откри, че отново се тревожи за Ригън. Опита се да гледа телевизия. Но не можеше да се съсредоточи. Мъчеха я безпокойни мисли. Имаше нещо необичайно в цялата къща. Странна тишина бе паднала навсякъде като тънък слой прах.

Към полунощ всички в къщата спяха.

Нямаше произшествия. Тази нощ.

4

Крис посрещна гостите, облечена в тревистозелен костюм с разкроени ръкави и клоширан панталон. Удобните обувки отразяваха надеждите й за вечерта.

Най-напред дойде знаменитата ясновидка Мери Джо Перин, заедно със сина си тийнейджър, Робърт, а последен пристигна руменият отец Дайър. Той беше младолик и дребен, с лукави очи зад очила със стоманени рамки. Още на прага той се извини за закъснението:

— Не можах да си намеря подходяща вратовръзка.

Крис се вгледа с недоумение в свещеническата му якичка, после избухна в смях. Депресията, която я мъчеше цял ден, започна да отминава.

Напитките си свършиха работата. Към десет без четвърт гостите се бяха пръснали на малки групички из цялата всекидневна и вечеряха на крак, увлечени в оживени разговори.

Крис си напълни чинията от топлия бюфет и се озърна за Мери Джо Перин. Зърна я на дивана до декана на йезуитите, отец Уогнър. Крис бе разменила няколко думи с него. Той имаше луничаво плешиво теме и любезни, сдържани маниери. Крис се приближи до дивана и седна с кръстосани крака на пода пред масичката за кафе. Ясновидката се изкиска на нещо.

— Хайде де, Мери Джо! — рече с усмивка деканът и си бодна парченце месо с къри.

— Да, хайде, Мери Джо! — подкрепи го и Крис.

— О, здравейте! Кърито е страхотно! — каза деканът.

— Не е ли много люто?

— Не, точно колкото трябва. Мери Джо ми разправяше, че имало и йезуит-медиум.

— А той не ми вярва! — разсмя се ясновидката.

— Не съвсем — поправи я деканът. — Казах, че е трудно да се повярва.

— Съвсем истински медиум ли? — попита Крис.

— Разбира се — потвърди Мери Джо. — Дори можел да левитира.

— О, аз го правя всяка сутрин — подметна йезуитът.

— Искаш да кажеш, че е правил спиритични сеанси? — обърна се Крис към Мери Джо.

— Разбира се — отговори тя. — Бил е много известен през деветнайсети век. Всъщност комай е единственият от онова време, когото не са обвинили в измама.

— Значи не е бил йезуит, както казах — отбеляза деканът.

— О, бил е, и то какъв! — разсмя се ясновидката. На двайсет и две години постъпил при йезуитите и обещал никога вече да не се занимава със спиритизъм, но те го изхвърлил от Франция — тя се разсмя още по-силно — веднага след като организирал сеанс в Тюйлери. Знаете ли какво направил? Насред сеанса казал на императрицата, че ще я докосне ръката на призрачно дете, чийто дух е на път да се материализира. Изведнъж някой запалил лампите — тя се разтресе от смях — и всички видели босия му крак върху ръката на императрицата! Представяте ли си?

Йезуитът се усмихна и остави чинията си на масичката.

— Да знаеш, че повече няма да ти опрощавам греховете, Мери Джо.

— Стига де, всяко семейство си има черна овца.

— Ние сме си изчерпали лимита за черни овце още с папите от рода Медичи.

— Знаете ли, веднъж ми се случи… — започна Крис.

Но деканът я прекъсна:

— С изповедите ли започваме?

Крис се усмихна.

— Не, аз не съм католичка.

— Йезуитите също не са — пошегува се Мери Джо.

— Клевети на доминиканците — възрази каза деканът, после се обърна към Крис. — Извинявайте, скъпа. Какво казвахте?

— Мисля, че веднъж видях един човек да левитира. В планините на Бутан.

Тя му разказа за случая.

— Смятате ли, че е възможно? — попита накрая Крис. — Кажете откровено.

— Кой знае? — йезуитът сви рамене. — Знае ли някой какво е гравитацията? Или дори материята.

— Искате ли да знаете моето мнение? — намеси се Мери Джо.

Деканът отговори на нея:

— Не, Мери Джо, аз съм дал обет за бедност.

— Аз също — промърмори печално Крис.

— Какво, какво — трепна деканът и се приведе напред.

— О, няма значение. Чакайте, исках да ви попитам за нещо. Знаете ли малката къщичка зад онази църква там? — Крис махна неопределено с ръка.

— „Света Троица“?

— Да, точно така. Какво става там?

— Провеждат черна меса — зловещо прошепна госпожа Перин.

— Черна какво?

— Черна меса.

— Какво е това?

— Тя се шегува — каза деканът.

— Да, знам — каза Крис, — но аз не съм много умна. Сериозно, какво е черна меса?

— Ами… в най-общи линии е пародия на католическата света литургия — обясни Деканът. — Свързана е с преклонението пред дявола.

— Божичко! Искате да кажете, че наистина има такива неща?

— Не мога да кажа със сигурност. Веднъж обаче чух, че според статистиката всяка година в Париж се провеждали петдесет хиляди черни меси.

— Как, в днешно време? — смая се Крис.

— Така разправят.

— Да, разбира се. И сведенията идват от тайните служби на йезуитите? — подкачи го госпожа Перин.

— Нищо подобно — възрази деканът. — Казват го вътрешните ми гласове.

Двете жени се разсмяха.

— Знаете ли — подхвърли Крис, — в Лос Анджелис се разправят страшно много истории за зловещи култове. Често се питам дали е вярно.

— Както вече казах, не мога да отговоря със сигурност — отвърна деканът. — Но ще ви кажа кой може да знае — отец Джо Дайър. Къде е Джо? — Деканът се озърна и посочи с ръка. — А, ето го там!

Свещеникът стоеше до бюфета с гръб към тях и си взимаше допълнително.

— Хей, Джо!

Младият свещеник се обърна с безизразно лице.

— Викате ли ме, господин декан?

Деканът му направи знак да се приближи.

— Само секунда — отговори Дайър и се завъртя да довърши атаката си срещу кърито и