Заклинателят

изместено поне метър настрани.

Нищо чудно, че се ударих. Уили сигурно е чистила с прахосмукачката.

Взе писмото от агента си и отиде в кабинета.

За разлика от просторната всекидневна с широки панорамни прозорци и изглед към Кий Бридж, водещ към отсрещния бряг на Потомак, кабинетът пораждаше чувството за напрегнат шепот; за тайни между богати роднини — висока тухлена камина, ламперия от вишнево дърво и масивни тавански греди, сякаш издялани от портата на старинен замък. За новото време напомняха само модерният барплот с табуретки от неръждаема стомана няколкото шарени възглавнички върху мекия нисък диван, където Крис се изтегна със сценария. Писмото беше пъхнато между страниците. Тя го препрочете отново. „Вяра, Надежда, Любов“ — филм от три независими части, всяка с отделен екип и режисьор. Предлагаха й „Надежда“. Хубаво заглавие. Малко скучно, помисли си тя, но елегантно. Със сигурност ще го сменят с някоя глупост от сорта на „Благочестива суматоха“.

На вратата се позвъни. Беше Бърк Денингс. Самотник по душа, той често наминаваше да я види. Крис се усмихна печално и поклати глава, като го чу как подметна нецензурна дума на Карл, когото мразеше незнайно защо и постоянно го тормозеше.

— Здрасти, къде ми е питието! — тросна се той още от прага и забърза към барчето, без да я гледа, с ръце в джобовете на смачкания си шлифер.

Изглеждаше раздразнен, гузен и някак разочарован.

— Пак ли дебнеш? — попита Крис.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите? — изсумтя Денингс.

— Познавам това изражение.

Беше го виждала такъв, когато снимаха заедно филм в Лозана. През първата им вечер в изискан хотел с изглед към Женевското езеро Крис не можа да заспи. Малко след пет сутринта тя скочи от леглото, облече се и слезе във фоайето, да търси кафе или компания. Докато чакаше асансьора, тя погледна през прозореца и видя Денингс да крачи вдървено по брега на езерото с ръце в джобовете на шлифера, без да обръща внимание на февруарския студ. Когато Крис слезе във фоайето, Бърк тъкмо влизаше.

— Пукната курва не се мярка на хоризонта! — изтърси разочаровано той, бързо мина край Крис, без да я поглежда и пое с асансьора към стаята си да спи. Когато по-късно Крис спомена шеговито за инцидента, режисьорът побесня и я обвини, че „страда от излишък на халюцинации“, на които хората „сигурно ще повярват само защото си кинозвезда!“. Освен това я нарече „луда за връзване“, но после я утеши с предположението, че „може би“ все пак е видяла някого и се е припознала. „Не е напълно изключено — призна невъзмутимо той, — прабаба ми е била швейцарка.“

Крис мина зад бара и му напомни за случая.

— Да, същото изражение, Бърк. Колко джин-тоника ти се събраха за днес?

— Не ставай глупава! — отсече Денингс. — Цяла вечер бях на чай, представяш ли си, скапано факултетско чаено парти!

Крис кръстоса ръце върху плота.

— Къде си бил? — скептично попита тя.

— Добре де, присмивай ми се!

— Значи си се натряскал на чаено парти заедно с йезуитите?

— Не, йезуитите бяха трезви.

— Те не пият ли?

— Да не си се побъркала? Къркаха като разпрани. В живота си не съм виждал такива пияндета!

— По-тихо, Бърк. Ригън може да чуе.

— Да, Ригън — прошепна Денингс. — Разбира се! А сега къде ми е проклетото питие?

Крис неодобрително поклати глава и извади бутилка и чаша.

— Ще ми кажеш ли какво си дирил на факултетско чаено парти?

— Тъпите пиари вечно ме пращат да върша твоята работа. За Бога, обсъждахме как сме им одрискали територията — промърмори благочестиво режисьорът.

— Хайде, смей ми се! Да, за това само ви бива всичките — да се смеете и да въртите задници.

— Аз само стоя и се усмихвам невинно.

— Е, така или иначе някой трябваше да им направи шоу.

Крис посегна и плъзна пръст по белега над лявата вежда на Денингс — спомен от жестокия удар на екшън-героя Чък Дарън в последната вечер на предишния му филм.

— Избелява — каза загрижено Крис.

Денингс се навъси зловещо.

— Ще се погрижа повече да не го вземат в свестен филм. Вече пуснах слуха.

— Стига, Бърк. За такава дреболия?

— Този човек е смахнат, скъпа! Луд за връзване и много опасен! Бога ми, той е като дърто псе, дето дреме кротко на припек, а един ден скача изневиделица и жестоко захапва някого за крака!

— И разбира се, целият инцидент няма нищо общо с твоите приказки пред целия снимачен екип, че актьорската му игра е путкинска излагация от сорта на борбата сумо?

— Скъпа, това беше грубо — упрекна я благочестиво Денингс, поемайки от ръката й чаша джин-тоник. — Мила моя, за мен е съвсем допустимо да кажа „путкинска“, но не и за любимеца на Америка. А сега разкажи как си, моя малка звездичке на песните и танците.

Крис сви рамене и се подпря на плота.

— Хайде, кажи ми, скъпа, унила ли си?

— Де да знам.

— Сподели със скъпия си чичо.

— По дяволите, май трябва да пийна нещо.

Крис рязко се надигна и посегна към шишето водка.

— О, да, превъзходно! Блестяща идея! Е, какво има, съкровище? Какво те мъчи?

— Мислил ли си някога за смъртта? — попита Крис.

Денингс сбръчка чело.

— За смъртта ли каза?

— Да, за смъртта. Мислил ли си някога наистина за нея, Бърк? Какво означава? Ама наистина какво означава.

Тя си наля водка.

Леко раздразнен, Денингс заяви дрезгаво:

— Не, скъпа, не съм! Аз не мисля за това. Просто го правя. Но откъде, за Бога, ти хрумват подобни идеи?

Крис сви рамене и пусна кубче лед в чашата си.

— Не знам. Тази сутрин си мислех за нея. Е, всъщност не мислех; беше нещо като… като сън в мига на пробуждането и цялата се разтреперих, Бърк. Смисълът ме потресе. Нали разбираш, Бърк, краят, истинският ужасен край, сякаш никога дотогава не бях чувала за смъртта! — Тя се загледа настрани и поклати глава. — Ако знаеш как се изплаших! Имах чувството че падам от скапаната планета с двеста милиона километра в час. — Крис вдигна чашата към устните си. — Май ще я пийна чиста — промърмори тя и отпи.

— Глупости! — възрази презрително Денингс. — Смъртта е утеха.

Крис остави чашата.

— Не и за мен.

— Така е! Ще живееш и след смъртта чрез творчеството, чрез децата си.

— Дрън-дрън! Децата — това не съм аз.

— Да, слава Богу! И една си ми предостатъчна.

Крис се приведе напред с чаша в ръка и красивото й личице се обтегна угрижено.

— Не, Бърк, помисли само! Да не съществуваш! Да не съществуваш завинаги, завинаги…

— О, престани! Стига си хленчила, ами вземи да си домъкнеш божествените дълги крака на факултетското чаено парти другата седмица! Може свещениците да ти предложат утеха!

Бърк удари с чашата по плота.

— Дай по още едно.

— Знаеш ли, нямах представа, че пият.

— Ами като си глупава… — отсече грубо режисьорът.

Крис го погледна. Дали наближаваше точката на безвъзвратно пиянство? Или наистина го бе засегнала с нещо?

— Ходят ли на изповед? — попита тя.

— Кои?

— Свещениците.

— Откъде да ги знам? — избухна Бърк.

— Нали веднъж ми каза, че си учил за…

Денингс стовари длан върху плота.

— Къде ми е проклетото питие?

— Дали да не ти налея кафе?

— Не ставай зла, скъпа. Искам питие.

— Полага ти се кафе.

— Хайде де, пиленце. — Гласът на Денингс изведнъж стана мазен. — Само едно за из път.

— Твоето не е път, а цяла магистрала.

— Това беше грубо, скъпа. Наистина. Изобщо не е в твой стил. — Денингс се нацупи и бутна чашата си напред. — Милосърдието не е изчезнало — заяви той, — не, то се лее благо от небесата като сладък джин, тъй че недей да се инатиш. Само едно и ще си тръгна, обещавам.

— Честно?

— Честна дума, да пукна, ако излъжа!

Крис го огледа, поклати глава и посегна за бутилката джин.

— Да, тия свещеници… — каза разсеяно тя докато наливаше джина. — Може би трябва да поканя на гости двама- трима от тях.

— После не можеш се отърва — изръмжа Денингс. Очите му изведнъж се зачервиха, станаха още по-малки и всяко заприлича на отделен мъничък ад. — Всичките са скапани крадци! — Крис понечи да му налее и тоник, но Денингс раздразнено бутна бутилката. — Не, за Бога, чисто! Забрави ли? Третото винаги е чисто.

Той пресуши чашата на един дъх, остави я, сведе глава над нея и промърмори:

— Безсърдечна кучка!

Крис го огледа предпазливо. Да, на път е да се отреже. Тя побърза да смени темата и му разказа за предложението да режисира.

— Много добре — изсумтя Денингс, без да откъсва очи от дъното на чашата. — Браво.

— Честно казано, мъничко ме е страх.

Денингс моментално вдигна очи към нея и по лицето му се изписа бащинска нежност.

— Глупости! Разбираш ли, скъпа, най-трудното нещо в режисьорската работа е да се преструваш, че ти е адски трудно. Когато започнах, не разбирах и бъкел, а виж ме сега. Не е магия, мила моя, а само скапан тежък труд и постоянно разбиране, още от първия снимачен ден, че си хванал тигър за опашката.

— Да, знам, Бърк, но сега, когато е истина, когато