стената, Крис чу как из спалнята отекна подигравателен смях.
Тя се свлече на пода, обзета от ужас, сред вихър от образи и звуци, погледът й се замъгли, ушите й кънтяха от диви звуци; немощно опря ръце в пода и се опита да стане, гледайки към леглото, към Ригън, която небрежно й обърна гръб и започна бавно и чувствено да тласка разпятието във вагината си, навън и навътре, докато онзи дълбок, басов глас продължаваше да гука:
— А-а-ах, точно така, свинче мое, сладко мое прасенце, мое…
Крис мъчително бавно запълзя към леглото; лицето й беше омазано с кръв, пред очите й се стелеше мътна пелена, крайниците й изгаряха от болка. Изведнъж тя отскочи назад от неописуем страх, защото сякаш видя размазано, като през мъгла, как главата на дъщеря й бавно и неумолимо се извърта назад върху неподвижното тяло, докато накрая Крис зърна пред себе си гневните лисичи очи на Бърк Денингс.
— Знаеш ли какво
Крис пищя, докато загуби съзнание.
Част трета
Бездната
А те му рекоха: каква личба даваш, за да видим и Ти повярваме?
Но казах ви, че и Ме видяхте, и не вярвате.
1
Крис стоеше на тротоара на моста и чакаше, отпуснала ръце върху каменния парапет. Чакаше и трепереше от нерви, а зад нея шофьорите, унесени в своите всекидневни грижи, натискаха клаксоните и понякога броня застъргваше в броня с хладно безразличие.
Беше се обадила на Мери Джо. Излъга я.
—
Отдолу долетя смях — момче и момиче с джинси в лодка под наем. С бърз, нервен жест тя изтръска пепелта от цигарата си — последната в пакета — и погледна покрай тротоара по посока към града. Някой крачеше бързо по него — бежови панталони и син пуловер; не беше той; не беше свещеник. Тя отново сведе очи към реката и сякаш видя собственото си безсилие във вълните зад яркочервената лодка. Ясно прочете името отстрани: „Каприз“.
Стъпки. Човекът с пуловера наближи и забави крачка. С крайчеца на окото си го видя как се облакъти на парапета и бързо отклони поглед към Вирджиния. Пак ли някой търсач на автографи? Или нещо по-лошо?
— Крис Макнийл?
Крис метна угарката във водата и хладно изрече:
— Върви си, или, Бога ми, ще повикам полиция!
— Госпожица Макнийл? Аз съм отец Карас.
Крис трепна, после се изчерви, и бързо се обърна към него. Изпито, загрубяло лице.
— Боже мой! Извинявайте!
Тя нервно свали тъмните очила и веднага си ги сложи отново, виждайки как две печални очи се взират в нейните.
— Трябваше да ви предупредя, че ще бъда цивилен.
Гласът звучеше успокояващо, сваляше товара от плещите й. Свещеникът сплете пръсти върху парапета, ръцете му бяха едри и чувствителни — същински ръце на Микеланджело.
— Реших, че така ще сме по-незабележими — продължи свещеникът. — Стори ми се, че много държите всичко да остане в тайна.
— Трябваше повече да държа да не се правя на глупачка — отговори Крис. — Мислех ви за…
— Обикновен човек? — подсказа с усмивка Карас.
Крис го изгледа внимателно, после кимна и също се усмихна.
— Да, да. Разбрах го веднага щом ви видях в университета.
— Кога беше това?
— На снимките в студентското градче. Да ви се намира една цигара, отче?
— Без филтър става ли?
— В момента бих пушила и сено.
— С моята заплата често ми се налага.
Крис се усмихна леко и кимна.
— Да, обет за бедност — промърмори тя и извади цигара от предложения пакет. Карас бръкна в джоба си за кибрит.
— И от обета за бедност понякога има полза.
— Тъй ли? Каква?
— Прави вкуса на сено по-приятен.
С нова лека усмивка той се вгледа в ръката, с която Крис държеше цигарата. Тя трепереше, цигарата нервно подскачаше и свещеникът решително я взе, драсна клечка кибрит, прикри пламъчето с длани, запали цигарата и я върна на Крис.
— Много вятър правят тези коли — каза той.
Крис го изгледа с благодарност, дори с надежда; разбираше какво е направил.
— Благодаря, отче.
Изчака го да си запали и той. Този път не прикри пламъчето. Двамата се облакътиха на парапета.
— Откъде сте родом, отец Карас?
— От Ню Йорк.
— Аз също. Но никога не бих се върнала там. А вие?
Карас преглътна горчивата топка в гърлото си.
— Не, не бих. — Той опита да се усмихне. — Но не ми се налага да взимам подобни решения.
Крис поклати глава и се загледа настрани.
— Господи, колко съм глупава. Вие сте свещеник. Отивате където ви пратят.
— Така е.
— И как тъй от психиатър станахте свещеник?
Отец Карас нямаше търпение да узнае за какъв неотложен проблем бе станало дума, когато тя му се обади по телефона. Усещаше, че тя налучква пътя… но към какво? Не биваше да прибързва. Всичко щеше да дойде с времето си.
— Не, точно обратното — поправи я добродушно той. — Орденът…
— Какъв орден?
— Орденът на Иисус. Или, с други думи, йезуитите…
— А, разбирам.
— Орденът ме изпрати да уча за психиатър.
— Къде?
— В Харвард, Джон Хопкинс и на други места.
Изведнъж осъзна, че иска да я впечатли. Защо, запита се той и веднага откри отговора в бордеите от своето детство; в евтините киносалони на Долен Ист Сайд. Малкият Дими и филмова звезда.
— Не е зле — кимна тя.
— Не даваме обет за
Крис усети в гласа му леко раздразнение, сви рамене и се загледа към реката.
— Вижте, аз просто не ви познавам и… — Тя смукна дълбоко, издиша облаче дим, смачка цигарата върху парапета и я хвърли в реката. — Вие сте приятел на отец Дайър, нали?
— Да.
— Много близък?
— Много близък.
— Той разказа ли ви за вечерята?
— У вас?
— У нас.
— Да, каза, че сте земен човек.
Тя не обърна внимание на това.
— Каза ли нещо за дъщеря ми?
— Не, не знаех, че имате дъщеря.
— Тя е на дванайсет. Нищо ли не ви каза за нея?
— Не.
— И не каза какво направи тя?
— Изобщо не я спомена.
— Изглежда, свещениците умеят да си държат езика зад зъбите; така ли е?
— Зависи — отвърна Карас.
— От какво?
— От свещеника.
От дъното на съзнанието му изведнъж се надигна тревожната мисъл за жени с невротично влечение към свещеници; жени, желаещи подсъзнателно и под прикритието на някакъв друг проблем да съблазнят недостъпното.
— Вижте, имах предвид тайната на изповедта. Не ви е позволено да я разкривате, нали?
— Да, така е.
— А извън изповедта? — попита Крис. — Искам да кажа, какво ще стане ако… — Ръцете й трепереха. — Любопитно ми е… аз… Не, наистина искам да знам. Какво става, ако човек, да речем, е престъпник — убиец или нещо подобно, нали разбирате? Ако той се обърне към вас за помощ, трябва ли да го предадете?
Помощ ли търсеше тази жена, или се опитваше да разсее съмненията си в пътя към вярата? Карас знаеше, че някои хора пристъпват към спасението като по крехък мост над бездънна пропаст.
— Ако дойде при мен за духовна помощ, навярно не — каза Карас.
— Няма ли да го предадете?
— Не, но ще се опитам да го убедя, че трябва сам да се предаде.
— А как бихте извършили екзорсизъм?
Карас я изгледа с недоумение и дълго мълча.
— Моля? — каза накрая той.
— Ако някой е обладан от демон, как ще извършите екзорсизъм?
Карас извърна глава настрани, въздъхна и пак я погледна.
— За начало мисля, че трябва да построите машина на времето и да го върнете в XVI век.
Крис се навъси озадачено.
— В какъв смисъл?
— Ами просто това вече не се случва.
— Тъй ли? И откога?
— Откога? Откакто светът научи за психичните заболявания като шизофрения и раздвоение на личността; всички онези неща, които изучавах в Харвард.
— Шегувате ли се?
Гласът на Крис трепереше смутено, безпомощно и Карас веднага съжали за своята нетактичност. Какво ми става, зачуди се той. Беше го изтърсил, без да мисли.
— Мнозина образовани католици, госпожице Макнийл — продължи той с по-мек тон, — вече не вярват в дявола, а колкото до обладаването от демон, откакто постъпих при йезуитите, не съм срещал свещеник, който да е извършвал екзорсизъм. Нито един.
— Почвам да се съмнявам дали наистина сте свещеник промърмори Крис с внезапно горчиво разочарование. — Така де, къде останаха библейските разкази как Иисус прогонвал демоните?
Карас отговори разпалено и спонтанно.
— Вижте, ако Христос бе казал, че тия хора са обикновени шизофреници, каквито навярно наистина са били, сигурно щяха да го разпнат три години по-рано.
— Наистина ли? — Крис вдигна ръка към слънчевите очила и се помъчи да овладее гласа си. — Ще ви кажа, отче Карас, че мой много близък човек вероятно е обладан и се нуждае от екзорсизъм. Ще го направите ли?
Всичко около Карас сякаш изведнъж стана нереално — мостът, колите, сладкарницата на другия бряг и кинозвездата, говореща за екзорсизъм. Докато той се взираше в нея, търсейки отговор, тя свали грамадните си слънчеви очила и Карас изтръпна като видя отчаяната молба в подпухналите, зачервени и трескави очи.
— Отец Карас, става дума за дъщеря ми — прошепна тя.
