на дивана. Шарън седеше до нея и се опитваше да я успокои я надолу. Той извърна глава, тръгна нагоре по стълбището и чу как демонът отчаяно реве срещу Мерин:
— … щеше да
Карас се застави да не слуша.
Когато влезе в спалнята, Карас откри, че е забравил да си облече пуловера. Потръпвайки от студа, той погледна Ригън. Привела глава настрани, тя продължаваше да беснее.
Той бавно тръгна към креслото, взе едно одеяло и в изтощението си едва тогава забеляза отсъствието на Мерин. След малко си спомни, че трябва да провери кръвното на Ригън. Уморено стана и вече вървеше към нея, когато изведнъж спря, потресен от гледката. Мерин лежеше безсилно отпуснат по очи на пода до леглото. Карас коленичи, преобърна го, видя посинялото му лице, потърси пулс и с непоносима болка в сърцето разбра: Мерин бе мъртъв.
— В името на свещената пръдня! Да
Сърдечен удар. Коронарната артерия.
— О, Боже! — изстена едва чуто Карас. — Господи,
Той затвори очи и поклати глава. Не можеше, не искаше да повярва. В лудешки пристъп на скръб той стисна с все сила бледата китка на Мерин, сякаш за да изтръгне от мъртвите сухожилия някоя сетна искрица на живот.
— … благочестив…
Карас се отдръпна и си пое дъх. После видя малките хапчета, разсипани по пода. Вдигна едно от пода и със свито сърце разбра, че Мерин е знаел. Със зачервени и просълзени очи той погледна лицето на стареца.
— Дори
Чувайки думите на демона, Карас вдигна глава и се разтресе от неудържима, убийствена ярост.
— … хомосексуалист…
Издутата вена на челото му гневно пулсираше. Докато нежно кръстосваше ръцете на Мерин върху гърдите му, чу как демонът изграчи:
— По-добре ги сложи на оная му работа!
Зловонна храчка улучи окото на мъртвия свещеник.
— Последно миропомазване! — изкиска се демонът.
Карас замаяно гледаше храчката. Не помръдваше. Не чуваше нищо друго освен рева на кръвта си. После бавно, сантиметър по сантиметър, обърна към леглото почервеняло лице, изкривено от люта ненавист и злоба.
—
Демонът спря да се киска и го изгледа злобно.
— Ти губеше! — присмя му се Карас. — Жалък неудачник!
Ригън го оплиска с бълвоч. Той не обърна внимание.
— Да, много те бива с децата! — процеди Карас през зъби. — С малки момиченца! Хайде, ела! Дай да видим стиска ли ти да опиташ нещо по-едро! Хайде, опитай! — Огромните му ръце бавно се протегнаха напред в приканващ жест. — Хайде! Хайде, неудачнико! Опитай с
В следващия миг тялото на Карас рязко отметна глава към тавана, после конвулсивно се сгърчи напред, лицето му трепереше и се кривеше в маска на бяс и неописуема омраза, а мощните ръце на йезуита затрепериха от някаква вътрешна съпротива, но бавно и неумолимо се насочиха към гърлото на пищящата Ригън Макнийл.
Крис и Шарън чуха шума. Бяха в кабинета. Крис седеше до барчето, а Шарън приготвяше коктейли. Изведнъж двете рязко се озърнаха към тавана. В спалнята горе бе настанал хаос: Ригън пищеше от ужас, после гласът на Карас изрева свирепо:
Разтревожени, те се хвърлиха към прозореца, и в този момент Крис видя Мерин на пода до леглото. Тя ахна, замръзна за миг, после коленичи до него.
— О, Боже! — проплака тя. — Шарън! Шар, ела тук! Бързо…
Писъкът на Шарън я прекъсна. Крис погледна към нея с пребледняло лице и я видя да гледа надолу през прозореца, стиснала лицето си с длани.
— Шар, какво има?
— Карас! Отец Карас! — истерично извика Шарън и изхвръкна от стаята.
Крис стана и бързо пристъпи до прозореца. Погледна надолу. Сърцето й спря. Карас лежеше сгърчен и окървавен в подножието на стълбището към улица M, а наоколо вече се струпваха хора.
Крис гледаше с разширени очи и се мъчеше да раздвижи устни. Да проговори. Не успя.
— Мамо?
Слаб, тъничък, треперещ глас я молеше да се обърне. Крис завъртя глава съвсем леко. Не смееше да повярва. После гласът се раздаде отново. Гласът на Ригън.
— Мамо, какво става? Ела тук! Страх ме е, мамо! Моля те! Моля те! Ела тук!
Крис се обърна, видя сълзите в детските очи и изведнъж се втурна към леглото с ридания.
— Ригс! Детенцето ми! Малката ми! О, Ригс, ти си, наистина си ти!
Долу Шарън изтича трескаво към общежитието на йезуитите, където настоя незабавно да види Дайър. Той веднага дойде на рецепцията и тя му разказа всичко. Дайър пребледня.
— Повикахте ли линейка? — попита той.
— О, Боже! Не се сетих!
Дайър бързо заръча на дежурния да телефонира, после изскочи навън заедно с Шарън. Пресякоха улицата. Спуснаха се надолу по стъпалата.
— Пуснете ме, моля! Направете път!
Докато си пробиваше път през зяпачите, Дайър чу откъслечни, безразлични коментари: „Какво е станало?“
— „Някакъв тип паднал по стълбите.“ „Трябва да е бил пиян. Цял е омазан с повърнато.“ „Да тръгваме, ще закъснеем.“
Най-сетне Дайър стигна до средата на кръга и за един безкраен, сърцераздирателен миг замръзна в незнайното измерение на скръбта, където всяко дихание носи болка. Карас лежеше сгърчен по гръб и около главата му се разливаше кървава локва. Странно блестящите му очи гледаха втренчено към небето, сякаш търпеливо изчакваха да изгреят звездите на някакъв примамлив и тайнствен хоризонт. Но сега очите се завъртяха към Дайър. В тях пламтеше възторг. И може би усещане за победа.
После в очите трепна молба. За нещо много важно и спешно.
— Отдръпнете се! Разотивайте се!
Полицай.
Дайър се отпусна на колене и ласкаво положи ръка върху смазаното, окървавено лице. Беше порязано на толкова много места! От ъгъла на устните се стичаше кръв.
— Деймиън…
Дайър помълча, за да прогони треперенето в гласа си и отново видя в очите на Карас онзи лек, страстен блясък… и топла молба. Приведе се над него.
— Можеш ли да говориш?
Изведнъж Карас вдигна ръка към китката му. Хвана я и леко стисна.
Едва сдържайки сълзите, Дайър се приведе още по-близо, почти докосна с устни ухото на Карас и попита:
— Искаш ли сега да се изповядаш, Деймиън?
Карас отново стисна ръката му.
— Съжаляваш ли за всичките си грехове пред Всевишния Бог?
Ръката бавно се отпусна; после стисна.
Дайър се отдръпна назад, бавно прекръсти Карас и с вълнение изрече словата на опрощението:
—
Огромна сълза се търкулна от окото на Карас, и Дайър усети как пръстите стискат ръката му още по-силно, без да спират, докато довършваше опрощението:
—
Дайър се наведе отново над Карас. Изчака. Прогони буцата в гърлото си. После прошепна в ухото му:
— Ти…
И млъкна. Пръстите около китката му изведнъж се отпуснаха. Той се отдръпна и видя две очи, изпълнени с мир… и още нещо — нещо като радост и сбъднат копнеж. Очите все още се взираха, но вече не към този свят. Тук за тях нямаше нищо.
Бавно и нежно Дайър затвори клепачите му. Чу в далечината вой на линейка. Понечи да каже „сбогом“, но не успя. Само наведе глава и заплака.
Линейката пристигна. Сложиха Карас на носилка и докато го вкарваха вътре, Дайър се качи и седна до лекаря. Пресегна се и хвана ръката на Карас.
— Вече нищо не можете да сторите, отче — изрече съчувствено лекарят. — Не се терзайте излишно. Недейте да идвате.
Без да откъсва очи от това грубовато, окървавено лице, Дайър поклати глава и тихо отвърна:
— Не, ще дойда.
Лекарят погледна към задната врата, където шофьорът чакаше търпеливо, и му кимна. Вратата се затръшна.
От тротоара Шарън замаяно гледаше как линейката бавно изчезва зад ъгъла. Чу наоколо гласове:
— Какво е станало?
— Дявол знае…
Протяжният вой на сирената прониза нощта над реката. После внезапно замлъкна.
Шофьорът бе осъзнал, че времето вече няма значение.
Епилог
Юнското слънце нахлуваше в спалнята, докато Крис прибираше в куфара последната блуза. Тя затвори капака, бързо пристъпи към вратата и каза на Карл:
— Добре, това беше.
Швейцарецът влезе да вземе
