отчасти.
— Какво се е случило?
— Ами, в най-общи линии… — Киндерман се поколеба. — В общи линии е етичен проблем, отче Карас. — Детективът опря гръб в стената, наведе очи към тротоара и се намръщи.
— Просто няма с кого да си поговоря, дори и с капитана, всъщност най-малко с него, разбирате ли. Просто не мога. Тогава си помислих… — Лицето му изведнъж засия. — Имах една леля… Това трябва да го чуете, много е смешно. Дълги години тя живя в ужас от чичо ми. Клетата жена не смееше да му каже и дума, камо ли да възрази. Никога! Та когато му се ядосаше за нещо, хукваше към гардероба в спалнята си и там, в тъмното — няма да ми повярвате! — сама в тъмното, сред дрехите и молците, ругаеше — ругаеше! — чичо ми! Двайсетина минути му казваше какво мисли за него! Сериозно! Направо крещеше! Като й станеше по-добре, излизаше и отиваше да го целуне по бузата. Какво мислите, отче Карас, това добра терапия ли е или не?
— Много добра — отговори с безсилна усмивка Карас. — Значи, сега аз съм вашият гардероб? Това ли ми казвате?
— В известен смисъл — отговори сериозно детективът. — Но по-сериозен. И гардеробът трябва да говори.
— Имате ли цигара?
Киндерман го изгледа недоверчиво.
— При моето здраве да пуша?
— О… Разбира се, не — промърмори Карас и се обърна към реката. Ръцете му трепереха.
— Ама и вие сте един доктор! Опазил ме Господ да се разболея в някоя джунгла и вместо Алберт Швайцер да разчитам
— С жаби — мрачно отвърна свещеникът.
Киндерман се навъси.
— Днес не сте много весел, отче Карас. Нещо ви мъчи. Какво е? Хайде, кажете.
Карас поклати глава.
— Добре — тихо каза той. — Питайте гардероба.
Детективът въздъхна и пак се загледа към реката.
— Казах… — Той изсумтя, почеса се по челото и продължи. — Казах, че… Добре, нека приемем, че работя по нещо, отче. Убийство.
— Денингс?
— Не, не го знаете. Чисто хипотетично.
— Разбирам.
— Убийството прилича на ритуално жертвоприношение — продължи мрачно детективът, подбирайки думите. — Да предположим, че в една къща — хипотетична къща — живеят петима души и един от тях трябва да е убиецът. — Той подчерта думите си с отсечени жестове във въздуха. — А аз
Карас скръбно наведе глава и кимна.
— Продължавайте. Какво още?
— Какво още? Много неща. Изглежда, че в болестта… е замесен сатанизъм… плюс сила. Да, невероятна сила. И това хипотетично момиче например може лесно да прекърши врата на възрастен мъж. — Детективът наведе глава и кимна. — Да… да, с лекота. И въпросът е… — Детективът помълча и се намръщи замислено, после продължи: — Виждате ли… Момичето не е виновно, отче. То е болно, лудо. И при това малко дете. Съвсем малко! И все пак в болестта си… може да бъде опасно. Може да убие още някого. Кой знае? — Детективът пак се обърна към реката. — Тук е проблемът. Какво да се прави? Искам да кажа, хипотетично. Да забравим? Просто да забравим… и да се надяваме… — Киндерман се поколеба, — че тя ще оздравее? Или… не знам… Просто не знам. Това е ужасно решение. Да, ужасно. Страховито. И не бих искал тъкмо аз да го взема. Отче, кое е правилното в такъв случай? — обърна се той към Карас. — Хипотетично, искам да кажа. Според вас кое е правилното?
За момент в гърдите на Карас се надигна бунтовен прилив на глух, уморен гняв от поредното тежко бреме. Той изчака да се успокои, погледна Киндерман право в очите и тихо каза:
— Аз бих оставил решението в ръцете на по-висш съдник.
— Мисля, че той и сега е тук.
— Да. И аз бих оставил на него.
Няколко секунди погледите им продължаваха да се борят. После Киндерман кимна.
— Да, отче. Да. Знаех си, че ще ми отговорите по този начин. — Той отново се обърна към залеза. — Толкова е красиво. Какво ли ни кара да си мислим, че тия неща имат прелест, а Наклонената кула в Пиза — не? А също гущерите и броненосците. Още една загадка. — Той погледна часовника си. — Е, аз трябва да тръгвам. Закъснея ли още малко, госпожа Киндерман ще ми опява, че вечерята е изстинала. Благодаря, отче. Чувствам се по-добре… много по-добре. О, можете ли да ми направите една услуга? Да предадете вест. Ако случайно срещнете един човек на име Енгстрьом, моля, кажете му… просто кажете: „Елвира е в клиника. Добре е.“ Той ще разбере. Ще го направите ли? Разбира се, ако по някаква невероятна случайност го срещнете.
Леко озадачен, Карас отговори:
— Непременно.
— Слушайте, отче, не може ли някоя вечер да отидем заедно на кино?
Карас наведе очи, кимна и промърмори:
— Скоро.
— И вие сте като нашите равини. Стане ли дума за Месията, все това разправят: „скоро“. Слушайте, направете ми една услуга, ако обичате. Престанете с тия обиколки по стадиона, поне за малко. Просто ходете. Бива ли, отче? Намалете темпото! Можете ли да ми обещаете?
Карас се усмихна измъчено и отговори:
— Обещавам.
Детективът пъхна ръце в джобовете си и примирено се загледа в тротоара.
— Да, знам — въздъхна той. — Скоро. Винаги „скоро“.
Преди да си тръгне, Киндерман вдигна ръка и леко стисна рамото на йезуита.
— Режисьорът Елия Казан ви праща много поздрави.
Карас постоя, гледайки как детективът се отдалечава по улицата. Гледаше го с обич и с изумление пред лабиринтите на сърцето и чудесата на изкуплението. Вдигна очи към розовите облаци над реката, после погледна на запад, където те чезнеха отвъд хоризонта с неясни проблясъци като спомен за обещание. Някога той често виждаше Бог в тези неща, усещаше дъха му в багрите на облаците, и сега внезапно си спомни редове от едно стихотворение, което някога бе харесвал:
Карас притисна юмрука към устните си и усети как скръбта бликва от гърлото му нагоре към ъгълчетата на очите, когато си спомни един псалм, който някога го изпълваше с радост:
Карас чакаше. Не смееше да си позволи още един поглед към залеза.
Вместо това погледна към прозореца на Ригън.
Шарън му отвори и каза, че няма промяна. Тя носеше вързоп вмирисани чаршафи. Извини му се:
— Трябва да ги сложа в пералнята.
Карас я погледна. Помисли си за кафе. Но после чу как демонът крещи злобно на Мерин. Тръгна към стълбището, но изведнъж си спомни, че има да отнесе вест на Карл. Къде беше той? Отиде да провери в кухнята. Не го намери. Само Крис. Тя седеше на масата за закуска, притиснала слепоочията си с длани и гледаше… Какво? Карас тихо се приближи. Спря. Фотоалбум. Изрезки. Снимки. Крис не го бе забелязала.
— Извинявайте — тихо каза Карас. — Карл в стаята си ли е?
Крис го изгледа тъжно и поклати глава.
— Излезе по работа — дрезгаво отговори тя. Карас я чу как подсмръкна. — Има кафе, отче. След малко ще е готово.
Докато се озърташе към кафеварката, Карас чу как Крис стана от масата, а когато се озърна я видя да минава решително край него с извърнато лице.
— Извинете ме — промърмори тя с треперещ глас и излезе от кухнята.
Карас наведе очи към албума. Домашни снимки. Малко момиченце. Много красиво. С болка в сърцето той осъзна, че гледа Ригън: ето тук духа свещичките на сметанова торта; тук седи на кея край някакво езеро по шорти и тениска, размахвайки ръка към обектива. Върху предната част на тениската имаше някакъв надпис, но не можеше да се разчете.
На следващата страница бе залепен лист хартия, изписан с детски почерк:
Отдолу: ОБИЧАМ ТЕ! ЧЕСТИТ ПРАЗНИК НА МАЙКИТЕ! И подпис с молив: Ригс.
Карас затвори очи. Нямаше сили да понесе тази случайна среща. Уморено извърна глава настрани и зачака да кипне кафето. С наведена глава опря ръце в плота и пак затвори очи.
Гневът преля обратно в скръб и безсилно отчаяние.
Не можеше да чака кафето. Трябваше да върви. Да направи нещо. Да помогне на някого. Да се опита.
Карас излезе от кухнята. Докато минаваше се покрай всекидневната, погледна през отворената врата и видя Крис да ридае
