— Мястото е по-недостъпно от орбитална банка. Но мога да ти кажа две интересни неща. Първо, преди два дни твоята приятелка Сара Сахиловска е излъчена от „Глава в облаците“ чрез комуникационния спътник „Гейтуей“ обратно за Харлановия свят. Значи няма да се пречка на огневата линия.
— Впечатлен съм. Колко време ти трябваше, за да се добереш до това сведение?
— Доста. — Елиът кимна към Хендрикс. — Но имаше кой да ми помага.
— А второто интересно нещо?
— Много интересно. Пряко излъчване до приемник в Европа на всеки осемнайсет часа. Без гмуркане засега не мога да кажа повече, а предполагах, че не би желал да рискувам. Но, изглежда, че е каквото търсим.
Спомних си автоматичните въоръжени паяци, бронираните торби за клонинги и мрачните гиганти, които крепяха свода в базиликата на Кавахара. По лицето ми неволно плъзна сянка на техните високомерни усмивки.
— Добре тогава. — Огледах събрания екип. — Хайде да почваме.
40.
Шария се повтаряше отново.
Един час след смрачаване излетяхме от кулата на „Хендрикс“ и завихме в нощта, изпъстрена със светлинки на коли. Ортега бе избрала същата машина, с която ме откараха до Слънчевия дом, но когато огледах сумрачната вътрешност на купето, вместо него сякаш видях емисарски екип за атаката на Дзихиче. Обстановката беше същата — Дейвидсън в ролята на свързочен офицер с бледосиньо лице от сиянието на приборите; Ортега като санитар, вадещ пневмоспринцовки и ампули от херметичните опаковки. Отпред, на вратата към кабината, стоеше тревожно Баутиста, а още един мохикан, когото не познавах, управляваше полета. Сигурно нещо пролича по изражението ми, защото Ортега се наведе рязко да ме погледне в лицето.
— Проблем ли има?
Поклатих глава.
— Не само малко носталгия.
— Е, дано да си пресметнал правилно.
Тя се опря здраво в стената. В ръката й първата пневмоспринцовка приличаше на листенце, откъснато от някакво екзотично цвете. Усмихнах се и отметнах глава, за да разкрия сънната артерия.
— Това е четиринайсет процента — каза тя и притисна прохладното листо към шията ми. Усетих как леко застъргва като шкурка, после дълъг студен пръст се вряза покрай ключицата и потъна дълбоко в гърдите ми.
— Идеално.
— Така и трябва, по дяволите. Знаеш ли колко би струвало това чудо на улицата?
— Служителите на реда май си изкарват по нещо допълнително, а?
Баутиста се завъртя.
— Не е смешно, Ковач.
— Остави го, Род — подхвърли небрежно Ортега. — При дадените обстоятелства човекът има право на тъпа шега. Всичко е от нерви.
Вдигнах пръст към слепоочието си в знак на съгласие. Ортега предпазливо махна спринцовката и се отдръпна.
— Три минути до следващата — каза тя. — Нали?
Кимнах добродушно и разтворих съзнанието си за ефекта на Жътваря.
Отначало беше неприятно. Когато телесната ми температура започна да спада, въздухът в купето стана горещ и задушен. Влагата нахлуваше в дробовете ми и оставаше там, тъй че всяко вдишване се превърна в усилие. Зрението ми се замъгли, устата ми неприятно пресъхна, защото балансът на телесните течности бе нарушен. Дори най-лекото движение изискваше усилие на волята. Самата мисъл течеше лениво и мудно.
После контролните стимуланти се задействаха и за секунди главата ми се избистри до изумителна яснота като слънчев блясък по острието на нож. Гъстата топлина на въздуха изчезна — неврорегулаторите бяха настроили системата ми в тон с изменената температура. Дишането се превърна в лениво блаженство, като да пиеш горещ ром в прохладна нощ. Купето и хората в него заприличаха на шифрована главоблъсканица, чийто отговор можех с лекота да открия, стига само…
Усетих как лицето ми се разтегля в идиотска усмивка.
— Еха-а-а, Кристин, това… бива си го. Дори на Шария не съм опитвал такова качество.
— Радвам се, че ти харесва. — Ортега погледна часовника си. — Още две минути. Готов ли си?
— Готов съм. — Свих устни и подсвирнах. — За всичко. Винаги готов.
Ортега завъртя глава към Баутиста, който навярно виждаше таблото в кабината.
— Род, колко остава?
— Ще пристигнем след по-малко от четирийсет минути.
— Тогава дай да му сложим костюма.
Докато Баутиста ровеше из шкафчето над седалките, Ортега бръкна в джоба си и извади обикновена спринцовка с неприятна на вид игла.
— Искам да носиш това — каза тя. — Малка застраховка от отдел „Органични увреждания“.
— Игла? — Поклатих глава с механична точност. — А, не. Няма да забиваш в мен тая гадост.
— Това е сигнална нишка — обясни тя. — И няма да излезеш оттук без нея.
Погледнах лъскавата игла, а умът ми кълцаше фактите като зеленчуци за салата. В космическата пехота използвахме подкожни нишки, за да следим участниците в секретни операции. Ако нещо се объркаше, така знаехме точно откъде да ги измъкнем. Ако всичко беше наред, нишката се разпадаше на органични съединения, обикновено за по-малко от четирийсет и осем часа.
Погледнах Дейвидсън.
— Какъв е обхватът?
— Сто километра. — Младият мохикан изведнъж ми се стори много надежден в синкавото сияние на екрана. — Сигналът се задейства при издирване. Не излъчва, докато не те потърсим. Съвсем безопасно.
Свих рамене.
— Добре. Къде ще я сложите?
Ортега се изправи със спринцовката в ръка.
— В шийните мускули. Близо до приставката за в случай, че те обезглавят.
— Очарователно.
Станах и се обърнах с гръб към нея, за да забие иглата. За миг усетих болка в основата на черепа, после всичко отмина. Ортега ме потупа по рамото.
— Готово. Появи ли се на екрана?
Дейвидсън натисна няколко бутона и доволно кимна. Баутиста хвърли гравитационната раница на седалката пред мен. Ортега погледна часовника си и посегна към втората пневмоспринцовка.
— Трийсет и седем процента — каза тя. — Готов ли си за Големия студ?
Сякаш потъвах в море от диаманти.
Докато наближим „Глава в облаците“, наркотикът бе блокирал почти напълно емоциите ми и всичко изглеждаше просто и ясно като компютърни данни. Яснотата се превърна в плътност, в слой от разбиране, който обгръщаше всичко видяно и чуто. Антирадарният костюм и гравитационната раница приличаха на самурайски доспехи, а когато извадих зашеметяващия пистолет, за да проверя настройката, почувствах почти осезаемо заряда в него.
Това бе единственият символ на милост в поемата от оръжия, прикрепени по мен. Всичко останало се равняваше на смъртна присъда без право на обжалване.
Игленият пистолет, зареден с паешка отрова, притискаше долните ми ребра срещу зашеметяващия. Нагласих го на широк обстрел. От пет метра щеше да повали цяла стая противници без откат и в пълна тишина. Много ви здраве от Сара Сахиловска.
