Пълнителят с термитни микрогранати, не по-големи и по-дебели от стандартна дискета за данни, висеше в торбичка на лявото ми бедро. За упокой на Ифигения Деме.
И като последна дума — тебитският нож в невронна ножница, закрепен на ръката ми под костюма.
Потърсих студеното чувство, което ме бе изпълвало пред заведението на Джери, но открих, че в кристалните дълбини на Жътваря не се нуждая от него.
Време за мисия.
— Визуален контакт с целта — обади се пилотът. — Някой иска ли да погледне?
Озърнах се към Ортега, която сви рамене и двамата прекрачихме в кабината. Ортега седна до мохикана и си сложи слушалките на втори пилот. Аз се задоволих да стоя на вратата до Баутиста. И оттам гледката не беше лоша.
Почти цялата кабина бе изработена от прозрачна сплав, върху която се проектираха изображенията на приборите, тъй че пилотът да има пълен обзор към околното въздушно пространство. Спомних си как на Шария имах чувството, че летя над облаците върху леко хлътнал поднос, стоманен език или вълшебно килимче. Замайващо и в същото време божествено чувство. Погледнах профила на мохикана и се запитах дали и той е тъй откъснат от това чувство, както аз под влиянието на Жътваря.
Тази нощ нямаше облаци. Дирижабълът висеше отляво като далечно планинско селце. Грозд синкави светлинки, напяващи нежно за топлина и уют сред черния леден безкрай. Кавахара сякаш бе избрала за бардак края на света.
Когато завихме към светлинките, из кабината се разнесе електронен писък и изображенията на приборите избледняха за миг.
— Готово, засякоха ни — рязко изрече Ортега. — Започва се. Искам да прелетим отдолу. Нека ни видят добре.
Мохиканът не отговори, но носът на машината клюмна надолу. Ортега посегна към изображението на табло над главата си и натисна един бутон. В кабината нахлу груб мъжки глас.
— … че сте в забранена въздушна зона. Имаме право да унищожим всеки нарушител. Представете се незабавно.
— Полицейски служители от Бей Сити — съобщи лаконично Ортега. — Погледни навън и ще ни видиш. Идваме с официална задача, приятел, тъй че само да завъртиш нещо към нас, цялата ви барака отива долу.
Настана тишина, изпълнена с тихо пращене. Ортега ме погледна и се усмихна. Пред нас „Глава в облаците“ растеше като мишена в прицела на бойна ракета, после изведнъж отскочи нагоре. Минахме под търбуха на дирижабъла и направихме нов завой. Видях светлини, струпани като ледени плодове по палубите и долната част на площадките за кацане. Сетне отминахме.
— Обявете целта на посещението си — злобно изрече гласът.
Ортега погледна настрани, сякаш търсеше кой говори. Гласът й стана леден.
— Синко, вече ти казах каква е целта на посещението. А сега ми посочи площадка за кацане.
Ново мълчание. Кръжахме на пет километра от дирижабъла. Започнах да надявам ръкавиците на костюма.
— Лейтенант Ортега. — Този път беше гласът на Кавахара, но в дълбините на бетатанатина дори омразата изглеждаше безучастна и трябваше да си напомням, че съществува. По-голямата част от ума ми оценяваше бързината, с която бяха разпознали гласовия отпечатък на Ортега. — Малко неочаквано посещение. Имате ли някаква заповед? Доколкото знам, разрешителните ни са в ред.
Ортега вдигна вежда към мен. И тя бе впечатлена. Изкашля се.
— Не става дума за разрешителните. Издирваме беглец. Ако почнете да настоявате за съдебна заповед, бих си помислила, че имате гузна съвест.
— Не ме заплашвайте, лейтенант — студено отвърна Кавахара. — Имате ли представа с кого говорите?
— Рейлийн Кавахара, предполагам.
В настаналата мъртвешка тишина Ортега победоносно размаха юмрук към тавана и ме погледна с усмивка. Подигравката биеше право в целта. Усетих как бледа искрица на веселие раздвижва устните ми.
Гласът на Кавахара стана гладък и безизразен като лицето на зле поддържан синтетичен носител.
— Може би не е зле да ми кажете името на беглеца, лейтенант.
— Името му е Такеши Ковач — отговори Ортега и отново ми се усмихна. — Но в момента носи тялото на бивш полицейски служител. Бих искала да отговорите на няколко въпроса относно връзките ви с този човек.
Последва ново дълго мълчание и аз разбрах, че примамката ще подейства. Бях изработил многобройните й слоеве с цялата грижовност на най-фина емисарска измама. Кавахара почти със сигурност знаеше за връзката между Ортега и Райкър, вероятно можеше да се досети за обвързването й с новия наемател в тялото на нейния бивш любовник. Щеше да приеме за чиста монета тревогата на Ортега от изчезването ми. Щеше да приеме и самоволното й посещение на „Глава в облаците“. А ако наистина поддържаше връзка с Мириам Банкрофт, Кавахара щеше да вярва, че знае къде се намирам и че има превъзходство над Ортега.
И което бе още по-важно — щеше да я вълнува въпросът как полицаите от Бей Сити са узнали, че тя е на борда на дирижабъла. И тъй като имаше вероятност да са научили — пряко или непряко — от Такеши Ковач, би желала да разбере какво знае той и какво е разкрил на полицията.
Непременно би искала да разговаря с Ортега.
Аз пристегнах ръкавиците на костюма и зачаках. Правехме вече трета обиколка около „Глава в облаците“.
— Най-добре елате на борда — каза накрая Кавахара. — Следвайте десния навигационен фар, оттам ще ви съобщят кода.
Машината имаше заден люк за разтоварване — цивилен вариант на бомбените люкове, които във военните варианти се използваха за самонасочващи се снаряди и безпилотни разузнавателни устройства. До тръбата се стигаше през пода на купето и след няколко акробатични превъртания аз се побрах вътре заедно с антирадарния костюм, гравитационната раница и пълен комплект оръжия. Долу го бяхме тренирали три или четири пъти, но сега, когато колата завиваше към „Глава в облаците“, процесът изведнъж ми се стори дълъг и сложен. Накрая успях да наместя и последното ъгълче на раницата, Ортега почука по шлема ми, после затръшна капака и аз потънах в мрак.
Три секунди по-късно тръбата се отвори и ме изстреля в нощното небе.
Чувството бе като смътен спомен за радост — нещо, което този носител не помнеше на клетъчно ниво. От тесния затвор на тръбата и шумните вибрации на летателния апарат изведнъж изхвръквах сред абсолютен простор и тишина. Дори свистенето на въздуха не проникваше през пенестата подплата на шлема. Гравитационната раница се задейства почти веднага и забави падането, още преди да е почнало както трябва. Увиснах в нейното поле не съвсем неподвижно, а по-скоро като топче, подскачащо върху струята на фонтан. Завъртях се и видях как навигационните светлини на полицейската кола се смаляват пред туловището на „Глава в облаците“.
Дирижабълът висеше отпред и малко над мен като застрашителен буреносен облак. По заобления корпус и палубите под него примигваха светлини. При други обстоятелства бих изпитал отвратителното чувство, че съм открита мишена, но бетатанатинът превръщаше емоциите в чист поток от данни. С антирадарния костюм бях черен като небето наоколо и наистина почти неуловим за радарите. Строго погледнато, гравитационното поле можеше да бъде засечено от някой скенер, но при огромните аномалии, предизвикани от стабилизаторите на дирижабъла, това можеше да се случи само ако ме очакваха в пълна бойна готовност. Знаех всичко това с пълна увереност, която не оставяше място за съмнения, страхове и друг емоционален баласт. Бях яхнал Жътваря.
Включих раницата на най-бавен ход и плавно се понесох към огромната извита стена на корпуса. Върху стъклото на шлема изникнаха чертежи, по които набелязаните от Айрин Елиът входни точки бяха посочени с червено. Край една от тях — изоставена секция за взимане на въздушни проби — примигваше малък зелен надпис: „Първи вариант“. Издигнах се нагоре към нея.
