Спрях до цилиндъра на Мириам Банкрофт и надникнах вътре. Макар фигурата да бе замъглена от прозрачната плоча и поддържащия гел, чувственото й излъчване си оставаше все тъй мощно.
— Само един въпрос. Кой решава кога да се сменят носителите?
Найман се озърна към Прескот, сякаш за да потърси правна подкрепа за отговора си.
— Упълномощен съм лично от мистър Банкрофт да извършвам прехвърлянето при всяко негово дигитализиране, освен ако официално ми бъде наредено обратното. В случая нямах подобно нареждане.
Усещах как нещо дразни тънкия ми емисарски усет; нещо някъде
— Всяко влизане тук се проследява, нали?
— Естествено — отвърна Найман, все още с хладен тон.
— Имаше ли оживление, когато Банкрофт замина за Осака?
— Не повече от обичайното. Мистър Ковач, полицията вече прегледа записите. Наистина не виждам каква стойност…
— Сметнете го за мой каприз — предложих аз, без да го гледам, и емисарският тон на гласа ми го накара да млъкне като изключен.
Два часа по-късно гледах през прозореца на друго автотакси, докато излитахме от площадката пред Алкатрас и се издигахме над Залива.
— Открихте ли каквото търсехте?
Хвърлих поглед към Уму Прескот и се запитах дали усеща какво разочарование лъха от мен. Мислех, че вече съм засякъл повечето външни белези за емоциите на новия ръкав, но бях чувал за адвокати, обучени в изкуството на емпатията, които разгадават душевното състояние на свидетеля по най-неуловими признаци. А тук, на Земята, не би ме изненадало, ако се окажеше, че Уму Прескот е вградила в красивата си абаносова глава пълен комплект от инфрачервени и инфразвукови сензори за тяло и глас.
Данните от 16 август, четвъртък, за посещенията в хранилището на Банкрофт бяха напълно лишени дори и от намек за нещо подозрително. Осем сутринта — Банкрофт идва заедно с две сътруднички, съблича се и ляга в контейнера за изчакване. Сътрудничките отнасят дрехите му. Четиринайсет часа по-късно резервният му клонинг излиза мокър от съседния контейнер, взима хавлия от дежурната сътрудничка и отива да се изкъпе. Разменят само няколко шеговити думи. Нищо повече.
Свих рамене.
— Не знам. Наистина все още не знам какво търся.
Прескот се прозина.
— Тотална Абсорбция, а?
— Да, точно така. — Погледнах я по-внимателно. — Много ли знаете за Корпуса?
— Не особено. Чела съм материали по наказателно право на ООН. Не е трудно да усвоиш терминологията. Е, какво абсорбирахте досега?
— Само това, че твърде много дим се събира около нещо, за което властите твърдят, че изобщо не е горяло. Срещали ли сте се с лейтенанта, който разследва случая?
— Кристин Ортега. Разбира се. Няма скоро да я забравя. Почти цяла седмица си крещяхме от двете страни на бюрото й.
— Впечатления?
— От Ортега ли? — Прескот сякаш се изненада. — Добро ченге, доколкото мога да преценя. Има репутация на костелив орех. В отдел „Органични увреждания“ са най-коравите полицаи, тъй че едва ли е лесно да си спечелиш подобна слава. Водеше случая компетентно…
— Не и според Банкрофт.
Мълчание. Прескот ме погледна предпазливо.
— Казах „компетентно“. Не „упорито“. Ортега си свърши работата, но…
— Но не харесва Матовете, нали?
Ново мълчание.
— Бързо схващате уличния жаргон, Ковач.
— Не е трудно да усвоиш терминологията — скромно отвърнах аз. — Смятате ли, че Ортега не би закрила случая, ако Банкрофт не беше Мат?
Прескот се позамисли.
— Това е доста разпространен предразсъдък — бавно изрече тя. — Но не ми се вярва Ортега да е приключила разследването заради това. Според мен тя просто видя, че работата е неблагодарна. Полицейската система за повишение отчасти се основава на броя разкрити престъпления. В случая нямаше изгледи за бързо разкриване, а мистър Банкрофт беше жив, така че…
— Имала си е по-важни задачи, а?
— Да, нещо такова.
Отново се загледах през прозореца. Таксито прелиташе над стройни многоетажни кули и претъпкани с коли улици между тях. Усетих как в мен отново се надига старата ярост, нямаща нищо общо със сегашните ми проблеми. Нещо, което се бе трупало през годините в корпуса като емоционална нечистотия по повърхността на душата.
Изключих тази мисъл.
Белегът над окото ме сърбеше, в пръстите ми тръпнеше жажда за никотин. Разтрих белега. Не посегнах към цигарите. Тази сутрин по някое време бях решил да ги откажа. Внезапно ми хрумна една неочаквана мисъл.
— Прескот, вие ми избрахте този носител, нали?
— Моля? — Тя преглеждаше нещо на ретиналния си екран и й трябваше време, за да се съсредоточи върху мен. — Какво казахте?
— Този носител. Вие го избрахте, нали?
Тя се навъси.
— Не. Доколкото знам, изборът бе направен от мистър Банкрофт. Ние само осигурихме списъка според неговите изисквания.
— Не, той ми каза, че адвокатите му уредили въпроса. Определено.
— О. — Лицето й просветля и тя се усмихна леко. — Мистър Банкрофт има множество адвокати. Вероятно е уредил въпроса чрез друга кантора. Защо?
Изсумтях.
— Нищо. Бившият собственик на това тяло е бил пушач, а аз не съм. Ужасна досада.
Усмивката на Прескот се разшири.
— Ще ги откажете ли?
— Ако ми остане време. Сделката с Банкрофт е ясна: разнищя ли случая, прехвърлят ме обратно, независимо от разноските, тъй че в дългосрочен план няма значение. Просто мразя да се събуждам сутрин с гадости в гърлото.
— Мислите ли, че ще успеете?
— Да откажа пушенето ли?
— Не, да разнищите случая.
Погледнах я ни лук ял, ни лук мирисал.
— Нямам друг избор, мис Прескот. Четохте ли условията на договора?
— Да, аз ги съставих. — Прескот ми върна същия поглед, но дълбоко в него съзрях следи от притеснение и само това ме възпря да не смачкам носа й с един саблен удар.
— Гледай ти — казах аз и отново се загледах навън.
„И да си натъпча юмрука до лакът на жена ти в путката, пък ти да гледаш шибан Мат такъв, дето не можеш“
Смъкнах обръча от челото си и примигах. Текстът бе придружен с грубовати, но изразителни виртуални
