картинки и инфразвуков съпровод, от който главата ми забръмча.
Прескот ме гледаше със съчувствие от другата страна на бюрото.
— Всичко ли е от тоя сорт? — попитах аз.
— Е, има и по-несвързани. — Тя посочи холографския дисплей над бюрото, върху който примигваха в зелени и сини тонове изображения на файловете, които проверявах. — Този раздел сме го нарекли „Б и Ш“. Бесни и шантави. Всъщност повечето от тия типове са прекалено затънали, за да представляват сериозна заплаха, но не е много приятно да знаеш, че са на свобода нейде навън.
— Ортега прибра ли някого?
— Не е по нейната част. Отделът за комуникационни престъпления хваща от време на време някоя откачалка, стига да вдигнем повече шум, но при сегашното състояние на технологиите е толкова лесно да се прикрият следите, че цялата работа заприличва на тичане подир мъгла. А дори и когато ги хванат, всичко се разминава с няколко месеца на съхранение. Чиста загуба на време. Обикновено се задоволяваме да пазим тия послания, докато Банкрофт каже, че можем да ги изтрием.
— И не е имало нищо ново през последните шест месеца?
Прескот сви рамене.
— Може би религиозните маниаци. Има известно нарастване на посланията от католици заради Резолюция 653. Публична тайна е, че мистър Банкрофт има неофициално влияние в Съда на ООН. А и някаква марсианско-археологическа секта вдига врява около онази Песенна кула, която държи в дома си. Доколкото чух, миналия месец е имало кръгла годишнина от мъченическата смърт на техния основател поради пробив в скафандъра. Но никой от тия хора не разполага с умения и възможности да проникне през външната охрана на Слънчевия дом.
Килнах стола си назад и се загледах в тавана. Клин от сиви птици пореше небето в южна посока. Смътно дочувах техните глухи, квакащи крясъци. Кабинетът на Прескот беше в екологичен стил — четирите стени, таванът и подът излъчваха виртуални изображения. Поради това сивото й метално бюро бе разположено най-нелепо върху полегат тревист склон, над който слънцето клонеше към залез, а в далечината пасеше стадо добитък и от време на време се чуваха птичи песни. Рядко бях виждал толкова чиста картина.
— Прескот, какво можете да ми кажете за Лейла Бегин?
Настаналата тишина върна погледа ми към нея. Уму Прескот зяпаше нейде из ливадата.
— Предполагам, че Кристин Ортега ви е дала това име — бавно изрече тя.
— Да. — Аз отпуснах стола и вдигнах глава. — Всъщност ми препоръча да го подхвърля пред вас и да видя какво ще излезе.
Прескот се завъртя към мен.
— Не виждам какво общо може да има това със случая.
— Нищо, нека опитаме.
— Много добре. — Гласът й сякаш превключи на нов тон и тя ме изгледа предизвикателно. — Лейла Бегин била проститутка. Може още да е такава. Преди петдесет години Банкрофт бил неин клиент. Чрез поредица от несдържани коментари това станало известно на Мириам Банкрофт. Двете жени се срещнали на някакво обществено събитие в Сан Диего и както съм чувала, решили да отидат заедно в тоалетната, където Мириам Банкрофт смазала Лейла Бегин от бой.
Озадачено се вгледах в лицето на Прескот.
— И това ли е всичко?
— Не, не е всичко, Ковач — уморено отвърна тя. — Бегин била бременна в шестия месец. Заради побоя загубила детето. Физически е невъзможно да включиш в зародиша гръбначна приставка, тъй че смъртта била истинска. Полага се евентуална присъда от трийсет до петдесет години.
— От Банкрофт ли е било бебето?
Прескот сви рамене.
— Спорен въпрос. Бегин не разрешила да вземат от зародиша генетична проба. Казала, че няма значение кой е бащата. Вероятно е сметнала, че от гледна точка на пресата съмнението струва повече от едно окончателно „не“.
— Или просто не е била на себе си от мъка.
Прескот раздразнено махна с ръка.
— Я стига, Ковач. Говорим за някаква си курва от Окланд.
— Пъхнали ли са Мириам Банкрофт на хладно?
— Не, и точно тук Ортега сипва сол в раната. Банкрофт подкупил всички. Свидетелите, пресата, дори и Бегин накрая приела подкуп. Уредили извънсъдебно споразумение. Сумата стигала, за да си купи клонингова застраховка от „Лойдс“ и да напусне занаята. Според последните сведения живеела с нов носител нейде в Бразилия. Но това е било преди половин век, Ковач.
— Вие участвахте ли в играта?
— Не. — Прескот се приведе към мен над бюрото. — Нито пък Кристин Ортега и затова ми е най- противно да я слушам как хленчи на тази тема. Е, наслушах се миналия месец, когато прекратиха разследването. Тя изобщо не е срещала Бегин.
— Мисля, че може да е въпрос на принцип — казах спокойно аз. — Дали Банкрофт все още редовно посещава проститутки?
— Това не ме засяга.
Пъхнах пръст в холографския дисплей и погледах как изображенията се изкривяват около него.
— Може да ви засегне, мис Прескот. В края на краищата ревността е твърде солиден мотив за убийство.
— Може ли да ви напомня, че Мириам Банкрофт премина успешно проверката с полиграф? — сухо запита Прескот.
— Не говоря за мисис Банкрофт. — Аз престанах да си играя с дисплея и се вгледах през бюрото в адвокатката. — Говоря за милионите предлагани отвърстия и многократно по-големия брой партньори или роднини, които може и да не харесват, че някакъв Мат си играе с въпросните отвърстия. Няма начин сред тях да не се намерят специалисти по тайно проникване, прощавайте за двусмислицата, а вероятно и психопати. Казано накратко — хора, способни да се вмъкнат в дома на Банкрофт и да му пръснат главата.
В далечината скръбно измуча крава.
— Какво ще речете, Прескот? — Аз размахах ръка през холограмата. — „Има ли тук нещо, дето да започва така: Заради онова, което стори на моята приятелка, дъщеря, сестра, майка, излишното да се изтрие?“
Не се нуждаех от отговор. Виждах го по лицето й.
Докато слънцето хвърляше по бюрото ивици от светлина и сянка, а от дърветата отвъд ливадата долитаха птичи песни, Уму Прескот се приведе към клавиатурата и извади в дисплея нов холографски овал от пурпурна светлина. Гледах го как разцъфва и се разтваря като някаква импресионистична представа за орхидея. Зад мен още една крава изрази примирено неодобрение.
Отново надянах обръча.
8.
Градчето се наричаше Ембър. Открих го върху картата на около двеста километра северно от Бей Сити по крайбрежния път. В морето до него имаше асиметричен жълт символ.
— „Гарант на свободната търговия“ — каза Прескот, надничайки през рамото ми. — Самолетоносач. Последният наистина голям военен кораб в историята. В началото на Колониалната епоха някакъв идиот го изкарал на плитчините и наоколо изникнало градче, което обслужва туристите.
— Туристите ли?
Тя ме погледна.
— Корабът е много голям.
От едно невзрачно бюро на две пресечки от кантората на Прескот наех наземен автомобил и потеглих на север по ръждивия висящ мост. Трябваше ми време за размисъл. Крайбрежната магистрала се оказа зле поддържана, но пък за сметка на това почти пуста, тъй че излязох на жълтата осева линия и подкарах със
