сто и петдесет километра в час. Радиото хващаше цял куп всевъзможни станции, говорещи на почти неразбираеми за мен теми, но най-сетне открих нео-маоистко пропагандно предаване, заредено на дългосрочен запис в някакъв сателит, който никой не си бе направил труда да прочисти. Смесицата от емоционални политически лозунги и сладникави латиноамерикански ритми беше неустоима. През отворения прозорец нахлуваше дъх на море, пътят се разстилаше пред мен и за известно време забравих ченгетата, Иненин и всичко станало подир него.
Докато стигна до отклонението за Ембър, слънцето вече залязваше зад ъгловатата палубна писта на „Гарант на свободната търговия“ и сетните му лъчи хвърляха едва различими розови отблясъци по вълните край сянката на самолетоносача. Прескот имаше право. Наистина беше голям кораб.
Наоколо изникнаха сгради. Намалих скоростта и разсеяно се запитах кой ли е имал глупостта да насочи толкова голям кораб тъй близо до брега. Банкрофт можеше и да знае. Сигурно беше съвременник на събитието.
Главната улица на Ембър пресичаше градчето покрай брега. От плажа я делеше ивица величествени палмови дървета и нео-викторианска ограда от ковано желязо. По стъблата на палмите бяха прикрепени холографски излъчватели, които прожектираха едно и също изображение на жена, обявяваща с пресилени движения на устните: „Очаквайте Анчана Саломао и тоталния телесен театър от Рио“. Малки групички хора се бяха струпали да я зяпат.
Бавно подкарах по улицата, като оглеждах фасадите и най-сетне открих каквото търсех. Отминах го, спрях петдесетина метра по-нататък и поседях няколко минути, да видя какво ще стане. Не се случи нищо. Слязох от колата и тръгнах обратно.
„База данни Елиът“ се оказа тясна сграда, сгушена между грамадна тръба за индустриални отпадъци и празен терен, където чайките крещяха и се биеха сред купища изхвърлени компютърни части. Вратата беше подпряна с развален плосък монитор и водеше право към работната зала. Прекрачих вътре и се огледах. Зад дълъг тезгях от пресована пластмаса имаше четири контролни табла, монтирани по двойки гръб до гръб. По-нататък зърнах вратата на остъклена канцелария. Върху стената в дъното светеха седем монитора, по които се нижеха редове с неразбираеми данни. На мястото на осмия зееше назъбена дупка с олющена боя наоколо. Съседният монитор примигваше, сякаш неговият събрат бе загинал от заразна болест.
— Мога ли да ви услужа?
Мършав мъж на неопределена възраст подаде глава иззад едно от наклонените контролни табла. От устата му стърчеше незапалена цигара, а зад главата му се провлачваше кабел, включен в интерфейса до дясното ухо. Имаше нездраво бледа кожа.
— Да, търся Виктор Елиът.
— Отпред. — Човекът махна натам, откъдето бях дошъл. — Виждате ли стареца до парапета? Дето гледа кораба. Това е той.
Вгледах се в здрача навън и различих самотен силует до парапета.
— Той е собственикът, нали?
— Да. Така му се пада. — Информационният плъх размаха ръка наоколо. — При тоя застой в бизнеса няма смисъл да стои тук.
Благодарих му и отново излязох на улицата. Денят гаснеше и холографското лице на Анчана Саломао властваше над гъстеещия мрак. Пресякох платното, приближих се до мъжа на парапета и опрях лакти върху почернялото желязо. Той се озърна и кимна леко, после пак зарея поглед, сякаш търсеше пукнатина в спойката между море и небе.
— Печално място за паркиране — казах аз и махнах с ръка към заседналия кораб.
Този път човекът ме огледа замислено, преди да отговори:
— Казват, че било работа на терористи. — Гласът му звучеше кухо, безразлично, сякаш някога нещо в него се бе пречупило от претоварване. — Или повреда на сонара по време на буря. А може би и двете.
— Може да са го направили заради застраховката — подхвърлих аз.
Елиът ме изгледа втренчено.
— Не сте ли тукашен? — попита той и сега долових в гласа му леки нотки на интерес.
— Не. Само минавам.
— От Рио? — той вдигна ръка към Анчана Саломао. — Артист ли сте?
— Не.
— О. — Той сякаш се замисли за малко над отговора. Имах чувството, че е забравил как се води разговор. — Движите се като артист.
— Почти познахте. Военна неврохимична обработка.
Той разбра, но изненадата пролича само по кратко трепване на очите. Бавно ме огледа от глава до пети, после пак се завъртя към морето.
— Мен ли търсите? Банкрофт ли ви изпраща?
— Би могло и така да се каже.
Той облиза устни.
— Идвате да ме убиете?
Извадих от джоба си копието и му го подадох.
— Идвам да задам няколко въпроса. Вие ли излъчихте това?
Той зачете, мърдайки беззвучно устни. В главата си чувах отново думите: „… задето ми отне дъщерята… ще изгоря плътта по главата ти… никога няма да знаеш часа или датата… няма да намериш сигурност в този живот…“. Не беше твърде оригинално, но бе написано от сърце и грамотно, което в известен смисъл ме плашеше много повече, отколкото цялата жлъч в раздел „Бесни и шантави“. Освен това посочваше съвсем точно как ще умре Банкрофт. Без съмнение квантовият бластер първо бе овъглил черепа, преди нажеженото му съдържание да избухне и да оплиска цялата стая.
— Да, мое е — тихо каза Елиът.
— Знаете, че миналия месец някой уби Лорънс Банкрофт.
Той ми върна листа.
— Тъй ли? Аз пък чух, че мръсникът сам си подпалил главата.
— Е, и това е възможно — признах аз, после смачках хартията и я метнах в препълненото кошче на плажа под нас. — Но не ми плащат да разглеждам сериозно такъв вариант. За ваше нещастие причината на смъртта прекалено точно съвпада с литературното ви съчинение.
— Не съм го сторил — глухо изрече Елиът.
— Точно това очаквах да кажете. Бих могъл дори да ви повярвам, само че онзи, който уби Банкрофт, е минал през много сериозна охранителна система, а вие сте бивш сержант от тактическата морска пехота. На Харлановия свят познавах такива момчета и доста от тях са оборудвани за секретни мокри задачи.
Елиът ме изгледа с любопитство.
— Скакалец ли сте?
— Какво?
— Скакалец. Пришълец от друга планета.
— Да.
Ако изобщо се бе стреснал от мен, страхът му отминаваше бързо. Поколебах се дали да не разиграя емисарската карта, но не виждах смисъл. Човекът все още говореше.
— Банкрофт не се нуждае от другопланетни биячи. Каква е вашата роля в тая игра?
— Частен предприемач — казах аз. — Търся убиеца.
Елиът изсумтя.
— И решихте, че съм аз.
Не смятах така, но премълчах, защото недоразумението му създаваше чувство за превъзходство и поддържаше разговора. В очите на Елиът трепнаха мъждукащи искрици.
— Мислите си, че мога да вляза в дома на Банкрофт? А аз знам, че не мога, защото прегледах данните за системата. Ако имаше начин, щях да проникна още преди година и да го пръсна на ситни късчета по цялата ливада.
— Заради дъщеря ви?
— Да, заради дъщеря ми. — Гневът подхранваше оживлението му. — И заради другите като нея. Тя беше още дете.
