по-висок и с по-тясно лице. В случая обаче системата сякаш бе сглобила мозайка от спомените на Кадмин за безброй различни носители. Срещал бях такива изображения като случайни дефекти, но по правило хората свикват бързо с носителя си и този образ засенчва предишните. В края на краищата всички живеем в реалния свят.
Човекът пред мен бе различен. Имаше телосложение на северен европеец, с около трийсет сантиметра по-висок от мен, но лицето влизаше в пълно противоречие с тялото. Отгоре започваше по африкански с широко абаносово чело. Черният цвят обаче свършваше под очите като маска и долната половина се делеше от двете страни на носа — медночервено отляво и мъртвешки бледо отдясно. Носът беше едновременно орлов и месест, добре наместен между горната и долната половина на лицето, но двете части на устата не си пасваха и от това устните изглеждаха странно изкривени. Дългата, права черна коса бе заресана като грива назад от негърското чело с бяло петно от едната страна. Неподвижно отпуснатите ръце върху масата имаха нокти като онези на гиганта от Лизниград, но пръстите бяха дълги и гъвкави. Върху мощния мускулест торс стърчаха нелепо едри женски гърди. Сред черната кожа на лицето грееха изненадващи бледозелени очи. Кадмин се бе откъснал от общоприетите представи за реалния свят. В древността би станал шаман; днес вековете технологично развитие го превръщаха в нещо повече. Електронен демон, зъл дух, който се спотайва в изменения въглерод и изскача оттам само за да придобие плът и да върши злодеяния.
От него би излязъл чудесен емисар.
— Предполагам, че е излишно да се представям — казах аз тихо.
Кадмин се усмихна, разкривайки ситни зъби и деликатен изострен език.
— Ако сте приятел на лейтенанта, можете да правите тук каквото си искате. Само на лошите хора им кастрят образа.
— Познаваш ли този мъж, Кадмин? — попита Ортега.
— Надявате се на признание, лейтенант? — Кадмин отметна глава и се разсмя звънко. — О, колко примитивно! Този мъж? Или може би тази жена? Или… да, дори куче може да бъде тренирано да каже няколко думи. С подходящи транквиланти, разбира се. Иначе горките животни буквално се побъркват в чуждия образ. Но тъй или иначе, може дори да е куче. Седим си като три фигури, изваяни от електронна суграшица сред бурята на разликите, а вие говорите като в евтин сапунен сериал. Ограничен кръгозор, лейтенант, ограничен кръгозор. Къде е гласът, който казваше, че измененият въглерод ще ни освободи от оковите на плътта? Къде е мечтата да се превърнем в ангели?
— Ти ми кажи, Кадмин. Нали имаш толкова богат опит. — Ортега говореше разсеяно. В ръката й изникна дълга хартиена лента с компютърна разпечатка и тя се загледа в текста. — Сводник, изнудвач на триадите, виртуален инквизитор в корпоративните войни. Все качествена работа. Аз съм някакво тъпо ченге, дето не вижда по-далеч от носа си.
— Няма да се карам с вас тук, лейтенант.
— Тук пише, че преди доста време си бил нает от „Мериткон“ да пропъдиш марсианските търсачи на археологически ценности от регистрираните им терени. По своя инициатива си избил и семействата им. Чиста работа. — Ортега захвърли разпечатката и тя изчезна в небитието. — Спипахме те на местопрестъплението, Кадмин. Дигитален запис от хотелската система за наблюдение, доказателства за двойно зареждане, разполагаме и с двете приставки. Изтриването не ти мърда. А дори адвокатите да успеят някак да докажат машинна грешка, слънцето сигурно вече ще е червено джудже, докато те пуснат от хранилището.
Кадмин се усмихна.
— Тогава защо сте тук?
— Кой те изпрати? — тихо попитах аз.
— Кучето говори!
Вдъхнах дим и кимнах. Както повечето харланити, знаех наизуст почти цялата стихосбирка на Квел „Поеми и други измишльотини“. Преподаваха я в училище вместо нейните по-сериозни политически произведения, които все още се смятат твърде радикални, за да бъдат поднасяни на деца. Преводът не беше кой знае колко добър, но предаваше най-същественото. Повече ме впечатли фактът, че човек от друга планета може да цитира толкова слабо известна творба.
Довърших последния стих:
— Вина ли дойдохте да дирите, мистър Ковач?
— Между другото.
— Какво разочарование.
— Друго ли очаквахте?
— Не. — Кадмин пак се усмихна. — Очакването е нашата първа грешка. Исках да кажа какво разочарование за вас.
— Може би.
Той тръсна глава.
— Категорично. От мен няма да чуете имена. Ако търсите вина, ще се наложи да я поема аз.
— Много великодушно, но навярно помните какво казва Квел за лакеите.
— „Убивай ги попътно, но брой куршумите, защото има по-важни мишени.“ — Кадмин се изкиска гърлено. — Нима ме заплашвате в наблюдавана полицейска среда?
— Не. Просто изяснявам нещата. — Аз тръснах пепелта от цигарата и видях как се разпадна на облаче искри, преди да достигне пода. — Някой ви дърпа конците; него смятам да очистя. Вие сте нищо. Не бих си направил труда дори да ви заплюя.
Кадмин отметна глава. Трептящите линии в небето се разтърсиха и ги проряза тъмна ивица като мълния, нарисувана от кубист. Движението се отрази в мътно лъщящата метална маса и за миг сякаш докосна ръцете му. Когато Кадмин ме погледна отново, в очите му блестеше странна светлина.
— Бяха ми поръчали да не ви убивам, преди да се провалят всички опити за отвличане — изрече безизразно той. — Но сега ще го сторя.
Още преди да довърши, Ортега връхлетя срещу него. Масата изчезна и тя го ритна от стола. Докато Кадмин пъргаво се изправяше, ботушът на лейтенанта го улучи в устата и той отново рухна назад. Плъзнах език по заздравяващите рани в устата си и определено не изпитах съчувствие.
Ортега сграбчи Кадмин за косата и го дръпна нагоре. Цигарата в ръката й бе заменена с тежка палка чрез същата магия, която преди малко премахна масата.
