— Трудно е да се каже. Ще трябва да импровизирам.
— Както в клиниката „Вей“?
Неопределено свих рамене.
— Емисарската тактика много често разчита на непосредствената реакция. Не мога да реагирам на нещо, което още не е станало.
— Не искам нова касапница, Ковач. Лошо е за репутацията на града.
— Ако има насилие, няма да почне от мен.
— Добра гаранция, няма що. Имаш ли поне някаква представа какво ще правиш?
— Ще разговарям.
— Само? — Тя ме изгледа недоверчиво. — И нищо повече? С известно усилие отново наместих очилата върху носа си.
— Понякога стига и толкова — казах аз.
18.
За пръв път видях адвокат, когато бях на петнайсет години. Изтормозеният експерт по младежка престъпност ме защити доста умело от обвиненията за средни органични увреждания, нанесени на полицейски служител от Нова Пеща. С търпеливо и кротко упорство ми издейства условна присъда и единайсет минути виртуална психиатрична консултация. В коридора пред залата на съда за малолетни той огледа лицето ми, което трябва да е било отвратително самодоволно, и кимна така, сякаш се сбъдваха най- лошите му опасения за смисъла на живота. После се завъртя на пети и си тръгна. Вече не помня името му.
Не след дълго навлизането ми в престъпните кръгове на Нова Пеща породи нови сблъсъци със служителите на реда. Бандите вървяха в крак с времето, модернизираха се и вече пишеха свои собствени хакерски програми, или ги купуваха от невръстни хлапета срещу долнопробно порно, задигнато от мрежата. Не позволяваха да ги хванат лесно и по този начин щадяха престижа на местните ченгета, които от своя страна гледаха да не ги закачат. Сблъсъците между бандите бяха наситени с ритуали и много рядко включваха други играчи. В случай че станеше някой гаф и бъдеха засегнати мирни граждани, следваха брутални наказателни акции, при които двама-трима от най-заслужилите отиваха на съхранение, а останалите се отървавахме със синини и контузии. За щастие аз така и не се изкачих нависоко в командната верига, тъй че отново видях съдебна зала едва по време на разследването за Иненин.
Адвокатите, с които се срещнах там, имаха точно толкова общо с някогашния ми защитник, колкото картечната стрелба с тиха пръдня. Бяха хладнокръвни, професионално рафинирани и стояха нейде високо в служебната стълбица, което им гарантираше, че въпреки униформите няма да припарят и на хиляда километра от истинска битка. Докато кръжаха като акули насам-натам по хладния мраморен под на съдилището, единственият им проблем бе да уточнят тънките разлики между война (масово убийство на хора с чужди униформи), оправдани загуби (масово убийство на собствени бойци, но срещу известна печалба) и престъпна небрежност (масово убийство на собствени бойци без печалба). Три седмици седях в съдебната зала, слушах ги как мешат фактите като салата и с всеки изминал час разликата, която по някое време виждах съвсем ясно, ставаше все по-мъглява. Навярно това доказва колко ги биваше.
След всичко това чистата престъпност ми дойде като избавление.
— Смущава ли те нещо?
Ортега се озърна към мен, докато спускаше полицейската кола без отличителни знаци към полегатия каменист плаж под остъклената сграда на адвокатска кантора „Прендергаст Санчес“.
— Не, само си мисля.
— Опитай със студен душ и алкохол. На мен ми помага.
Кимнах и вдигнах миниатюрното метално мънисто, което въртях между пръстите си.
— Законно ли е това?
Ортега изключи двигателите.
— В общи линии. Никой няма да се оплаче.
— Добре. А сега за начало ще ми трябва словесно прикритие. Ти водиш разговора, аз кротувам и слушам. После ще видим.
— Ясно. Всъщност и Райкър беше такъв. Никога не казваше две думи, ако можеше да мине с една. А отрепките най-често само ги гледаше.
— Също като Мики Нозава, а?
—
— Няма значение.
Разкърших се на седалката и отворих страничния люк. Докато излизах, зърнах някаква прекомерно масивна фигура да се задава по лъкатушещата дървена стълбичка откъм сградата. Определено имаше доста присадени мускули. Беше с ръкавици и на рамото му висеше късо пушкало. Не приличаше на адвокат.
Ортега изведнъж се озова зад рамото ми.
— По-кротко. Тук имаме пълномощия. Той няма да създава неприятности.
Когато биячът преодоля последните стъпала и скочи долу с подгънати крака, тя размаха значката. По лицето му се изписа дълбоко разочарование.
— Полиция. Дошли сме да разговаряме с Ръдърфорд.
— Не може да паркирате тук.
— Вече го направих — отвърна спокойно Ортега. — Ще караме ли мистър Ръдърфорд да ни чака?
Настана взривоопасно мълчание, но Ортега бе преценила правилно. Биячът се задоволи с глухо ръмжене, кимна към стълбата и ни последва на почтително разстояние. Катерихме се нагоре доста време и когато пристигнахме, с удоволствие забелязах, че Ортега е по-задъхана от мен. Прекосихме скромна тераса за слънчеви бани от същото дърво като стълбището, минахме през автоматична стъклена врата и попаднахме в приемна, оформена като частен хол. На пода имаше килими със същите шарки като моето яке, по стените висяха емпатистки картини. Пет кресла предлагаха отдих за уморените.
— Мога ли да ви услужа?
Този път несъмнено имахме работа с адвокатка — руса млада жена с широка пола и сако в тон с приемната. Ръцете й бяха небрежно отпуснати в джобовете.
— Полиция. Къде е Ръдърфорд?
Жената хвърли поглед към нашия придружител и след кимването му не си направи труда да поиска документи.
— За съжаление Кит е зает в момента. Има виртуално съвещание с Ню Йорк.
— Е, тогава изкарайте го — предложи Ортега със застрашително мек тон. — И му кажете, че полицаят, който арестува неговия клиент, е дошъл да го види. Сигурна съм, че ще прояви интерес.
— Може да отнеме известно време.
— Не, няма.
За миг двете жени кръстосаха погледи, после адвокатката извърна глава. Кимна на бияча, който влезе вътре. Все още изглеждаше разочарован.
— Ще видя какво мога да сторя — каза тя с леден глас. — Моля, изчакайте тук.
Изчакахме. Ортега застана до стъклената стена и се загледа към плажа, а аз тръгнах да се любувам на картините. Някои бяха доста добри. И двамата бяхме свикнали да работим под наблюдение, тъй че десет минути не си казахме нищо, докато най-сетне доведоха Ръдърфорд.
— Лейтенант Ортега. — Звучният глас ми напомни за Милър от клиниката и когато откъснах очи от щампата над камината, видях почти същия носител. Може би малко по-възрастен, с малко по-грубовати патриархални черти, предназначени да вдъхват мигновен респект на съдебни заседатели и съдии, но със същата атлетична фигура и стандартна хубост. — На какво дължа това неочаквано посещение? Надявам се, че нямате намерение повече да ме тормозите.
Ортега не обърна внимание на прикритата провокация.
— Сержант детектив Илайас Райкър. — Тя кимна към мен. — Вашият клиент току-що направи регистрирано самопризнание за опит за отвличане и отправи заплаха за умишлени органични увреждания. Искате ли да видите записа?
