— Значи Мириам изведнъж решава, че й е писнало, и му слага отдушник на черепа?
— Способна е на това.
— Не се и съмнявам. — Теорията на Бегин беше цялата на дупки, досущ като заловен шарийски дезертьор, но нямах намерение да разкривам пред тази жена какво зная. — Надявам се, че вие не изпитвате някакви чувства към самия Банкрофт, били те добри или лоши.
Тя пак се усмихна.
— Аз бях проститутка, мистър Ковач. И то добра. Добрата проститутка изпитва каквото желае клиентът. За друго няма място.
— Нима твърдите, че можете да изключвате чувствата си просто така?
— Нима твърдите, че вие не можете? — отвърна тя.
— Добре, какво искаше да чувствате Лорънс Банкрофт?
Тя спря и бавно се обърна към мен. Стана ми неудобно, сякаш току-що я бях ударил. Унесено в спомена, лицето й бе застинало като маска.
— Животинска безпомощност — каза накрая тя. — А после безгранична благодарност. Спрях да ги изпитвам веднага щом той спря да ми плаща.
— А какво изпитвате сега?
— Сега? — Лейла Бегин се загледа към морето, сякаш сравняваше температурата на вятъра с онова, което бе вътре в нея. — Сега не изпитвам нищо, мистър Ковач.
— Съгласихте се да разговаряте с мен. Трябва да има причина.
Бегин пренебрежително махна с ръка.
— Лейтенантът ме помоли.
— Похвално чувство за граждански дълг.
Погледът на жената се върна към мен.
— Знаете ли какво стана, след като загубих детето?
— Чух, че са ви платили.
— Да. Грозно звучи, нали? Но така стана. Взех парите на Банкрофт и млъкнах. Бяха много пари. Но не забравих откъде идвам. Все още посещавам Окланд два-три пъти годишно. Познавам момичетата, които сега работят в „месарницата“. Лейтенант Ортега се ползва с добро име сред тях. Много от момичетата са й задължени. Да речем, че й се отплащам заради тях.
— И дори не си мислите за отмъщение към Мириам Банкрофт?
— Какво отмъщение? — Лейла Бегин пак се разсмя отсечено. — Давам ви сведения, защото лейтенантът ме помоли. Нищо не можете да сторите на Мириам Банкрофт. Тя е Мат. Недосегаема.
— Никой не е недосегаем. Дори Матовете.
Бегин ме изгледа печално.
— Не сте тукашен — каза тя. — Личи си.
Връзката с Бегин бе осъществена чрез карибски комуникационен брокер, а виртуалното време — осигурено от доставчик в Китайския квартал.
Беше и много тясно. Сгушена между банка в стил на стара китайска пагода и запотената витрина на някакъв ресторант, фирмата разполагаше с твърде малко свободно пространство. До приемната се стигаше по стръмна метална стълбичка и тясно мостче, закачено под средното крило на пагодата. Щедро отпуснатите седем-осем квадратни метра тераса с под от разтопен пясък и евтин стъклен купол осигуряваха на бъдещите клиенти място за чакане, естествено осветление и две двойки седалки, които изглеждаха смъкнати от бракуван пътнически самолет. Встрани от седалките стара азиатка седеше зад цяла батарея секретарски приспособления, повечето от които изглеждаха изключени, и охраняваше стъпалата към вътрешността на сградата. Долу бе истински лабиринт от тесни коридори, претъпкани с кабели и тръби. Вратите на свързочните кабинки се редяха платно една до друга. За пестене на място електродните кресла бяха разпънати и вградени отвесно в стените. Отвсякъде ги ограждаха прашни, примигващи командни табла. Клиентът се пристягаше с ремъци към креслото, слагаше електродите и набираше върху подлакътниците кодовия номер, получен на влизане. После машината грабваше съзнанието му.
Завръщането от необятния хоризонт на открития плаж бе разтърсващо преживяване. Когато отворих очи и видях инструментите по таблото само на няколко сантиметра над главата си, за миг се пренесох обратно на Харлановия свят. Бях тринайсетгодишен и се събуждах в един виртуален клуб след първото си порнографско включване. Беше с долнопробно качество и две минути реално време ми осигуряваха час и половина в компанията на две хубавици с напомпани бюстове, чиито тела приличаха по-скоро на картинки от комикс, отколкото на реални жени. Обстановката включваше сладникав аромат, розови възглавници по пода, фалшиви кожи и високи прозорци, разкриващи доста мъглява гледка към нощен град. Когато тръгнах с младежките банди и взех да печеля повече, качеството се подобри, обстановката стана по-изискана, но едно не се променяше никога — мирисът на застояло и сърбежът от електроди по кожата, когато се събуждах в тесния ковчег.
— Ковач.
Примигах и посегнах към ремъците. Измъкнах се на една страна от кабинката и заварих Ортега да чака в коридора.
— Е, какво мислиш?
— Мисля, че дрънка глупости. — Вдигнах ръка, за да предотвратя възраженията на Ортега. — Слушай, признавам, че Мириам Банкрофт внушава страх. Не споря. Но има поне петдесет причини да бъде извън подозрение. По дяволите, Ортега, та вие сте я проверявали с детектор на лъжата.
— Да, знам. — Ортега тръгна след мен по коридора. — Точно за това си мислех. Знаеш ли, тя сама предложи да мине проверка. Нали разбираш, за свидетелите така или иначе е задължително, но тя буквално настоя още щом пристигнах на местопрестъплението. Никакви сърцераздирателни сцени, дори сълза не пророни. Направо скочи в патрулната кола и поиска да й сложим кабелите.
— И какво?
— Мисля си за онзи номер, дето го извъртя на Ръдърфорд. Каза, че в онзи момент дори детектор на лъжата нямало да те засече. И си помислих…
— Ортега, това е емисарско обучение. Чисто духовна дисциплина. Не е нещо физическо. Не можеш да го купиш от рафта.
— Мириам има свръхмодерен носител от „Накамура“. Използват лицето и тялото й за реклама на стоката…
— В „Накамура“ произвеждат ли нещо, което би се справило с полицейски детектор на лъжата?
— Официално не.
— Ето ти отго…
— Не се прави на глупак, по дяволите. Никога ли не си чувал за биохимия по поръчка?
Спрях в подножието на стълбичката към приемната и поклатих глава.
— Не се хващам на тая въдица. Да пречука мъжа си с оръжие, до което само той и тя имат достъп. Никой не е толкова глупав.
Тръгнах нагоре, следван от Ортега.
— Помисли малко, Ковач. Не казвам, че е било предумишлено…
— Ами дистанционното съхранение? Не е имало никакъв смисъл да го убива…
— … дори не казвам, че е било съзнателно, но трябва да…
— … трябва да е бил човек, който не знае за…
— Мамка му! Ковач!
Гласът на Ортега скочи с цяла октава нагоре.
Вече бяхме в приемната. Отляво чакаха двама клиенти, мъж и жена, увлечени в спор над голям пакет с хартиена опаковка. С периферното си зрение засякох отдясно пурпурно петно, каквото нямаше преди малко. Кръв.
Старата азиатка беше мъртва, с прерязано гърло. Нещо метално лъщеше в дълбоката рана на шията. Главата й лежеше върху бюрото сред локва кръв.
