Това е едната версия, според другата… — С крайчеца на окото си забелязах, че Ортега е готова да се разбунтува, и побързах да продължа: — Е, така или иначе Тенгу я разкъсал, но по този начин станал пленник на заклинанието и бил обречен да остане завинаги в това тяло. А след като авторката на заклинанието била мъртва, и то поради предателство, тялото почнало да загнива. По малко тук, по малко там, но необратимо. Така Тенгу бил принуден да броди по улиците и работилниците на текстилния квартал, за да търси свежа плът, с която да замества изгнилите части от тялото си. Винаги убивал деца, защото липсващите части били с такива размери, но колкото и да зашивал нови части…
— Значи се е научил да шие?
— Тенгу са талантливи. Та, колкото и да се ремонтирал, след няколко дни новите части пак загнивали и той трябвало отново да тръгва на лов. В квартала го нарекли Кърпения човек или Кърпалан.
Замълчах. Ортега беззвучно закръгли устни и бавно духна през тях струйка дим. Изгледа го как се разсейва, после завъртя глава към мен.
— От майка си ли чу тая история?
— От баща си. Когато бях петгодишен.
Тя погледна догарящата цигара.
— Много мил човек.
— Не, не беше мил. Но това е друга история. — Станах и погледнах към тълпата отвъд преградата. — Кадмин се намира някъде там и вече е неуправляем. Не знам за кого работеше, но сега работи за себе си.
Ортега гневно разпери ръце.
— Как? Добре, един изкуствен интелект може да се промъкне в хранилището на полицейското управление. Това го допускам. Но става дума за микросекунди. Забави ли се повече, ще задрънчат аларми оттук до Сакраменто.
— Стигат му и микросекунди.
— Но Кадмин е
— От мен — довърших аз. — Аз им трябвам.
— Но ти…
— Трябва ми малко време, за да обмисля положението, Ортега. — Захвърлих цигарата в канавката и се навъсих, когато докоснах с език устната си отвътре. — Може би днес и утре. Провери диска. Кадмин е изчезнал. На твое място бих се покрил някъде.
Ортега направи кисела гримаса.
— Съветваш ме да се крия в собствения си град?
— Нищо не те съветвам. — Извадих немекса и изхвърлих полупразния пълнител със същите автоматични движения, с които палех цигара. Пуснах пълнителя в джоба си. — Обяснявам ти каква е играта. Трябва ни място за среща. Не в „Хендрикс“. И да не е място, където могат да те открият. Не ми казвай, само го напиши. — Кимнах към тълпата зад преградата. — Оттам всеки с що-годе прилични имплантанти може да проследи целия разговор.
— Господи. — Тя изду бузи. — Това е технопараноя, Ковач.
— Не на мен тия. С това си изкарвах хляба.
Тя се позамисли, после извади писалка и надраска нещо върху пакета цигари. Аз измъкнах нов пълнител от джоба си и го заредих в немекса, продължавайки да оглеждам навалицата.
— Дръж. — Ортега ми подхвърли пакета. — Това е код за направление. Задай го на което и да било местно такси, и ще те откара. Довечера и утре вечер ще бъда там. После се връщам към ежедневието.
Хванах пакета с лява ръка, хвърлих един поглед на цифрите и го прибрах в джоба си. После заредих патрон в цевта на немекса и прибрах пистолета в кобура.
— Ще говорим, след като провериш диска — казах аз и си тръгнах.
23.
Вървях на юг.
Над главата ми автотакситата изскачаха от движението и пак се връщаха в потока с програмирана свръхточност. От време на време слизаха към земята в опит да привлекат клиенти. Над тях небето започваше да се променя, откъм запад нахлуваха сиви облаци и когато вдигах глава, по лицето ми се ръсеха редки капки. Не обръщах внимание на такситата. „Стани първобитен“, би казала Вирджиния Видаура. Когато те гони изкуствен интелект, единствената надежда е да изчезнеш от обсега на електрониката. Разбира се, на бойното поле това се постига много по-лесно. Има предостатъчно кал и хаос, където да се укриеш. Съвременният град — ако не е бомбардиран — представлява истински логистичен кошмар за подобно бягство. Всяка сграда, всяка кола, всяка улица е включена в мрежата. С всяка покупка оставяш диря за информационните хрътки.
Открих един очукан банкомат и попълних оределия си запас от ламинирани банкноти. После се върнах две пресечки назад и тръгнах на изток, докато видях комуникационна кабина. Прерових джобовете си, открих визитната картичка, надянах електродите и набрах номера.
Не се появи картина. Не чух и сигнал. Връзката се осъществяваше чрез имплантиран чип.
— Кой е? — рязко запита женски глас от тъмния екран.
— Дадохте ми визитната си картичка за в случай, че има нещо сериозно — казах аз. — Е, мама му стара, сега работата ми се вижда много сериозна, та трябва да поговорим, докторе.
Чух съвсем ясно как преглътна, после гласът й отново прозвуча — спокоен и деловит.
— Трябва да се срещнем. Предполагам, че не искате да идвате в заведението.
— Правилно предполагате. Знаете ли червения мост?
— Наричат го Голдън гейт — сухо отвърна тя. — Да, известен ми е.
— Бъдете там в седем. На северния край. Елате сама.
Прекъснах връзката. После набрах отново.
— Резиденция Банкрофт, с кого желаете да говорите?
Жената със строг костюм и пилотска прическа като от картините на Анджин Чандра изникна на екрана миг след като почна да говори.
— Лорънс Банкрофт, моля.
— В момента мистър Банкрофт е на съвещание.
Така ставаше още по-лесно.
— Добре. Когато се освободи, предайте му, че се е обаждал Такеши Ковач.
— Желаете ли да разговаряте с мисис Банкрофт? Тя остави инструкции да…
— Не — бързо казах аз. — Не е необходимо. Моля, предайте на мистър Банкрофт, че за няколко дни ще бъда извън контакт, но ще му се обадя от Сиатъл. Това е всичко.
Изключих връзката и погледнах часовника си. До срещата на моста имах още час и четирийсет минути. Тръгнах да търся бар.
Бодрата песничка долиташе от дълбините на моето детство, сякаш искаше да ме ободри.
Но се страхувах.
Когато наближихме моста, дъждът още не бе започнал, но дъждовните облаци се струпваха застрашително и редките едри капки по предното стъкло бяха достатъчни, за да задействат чистачките на камиона. Гледах как огромната ръждива структура постепенно израства пред нас и знаех, че ще се измокря до кости.
По моста нямаше движение. Кулите му се извисяваха като кости на някакъв невъобразимо огромен
