личности. Полицейските правомощия свършват до нашия праг, а заплатите не са много високи. — Тя отново ме погледна. — Никога не съм взимала пари от тия хора и досега не бях действала по тяхно нареждане. Но и не съм им се противопоставяла. Беше лесно да заровя глава в работата и да се правя, че не виждам какво става.
— Човешкото око е удивителен инструмент — цитирах разсеяно аз „Поеми и други измишльотини“. — Почти без усилие престава да забелязва дори и най-очевадните неправди.
— Отличен израз.
— Не е мой. И как тъй стана, че извършихте операцията?
Тя кимна.
— Както казах, досега успявах да избегна контакти с тези хора. Съливан ме бе прехвърлил в отдела за другопланетни затворници, защото там няма много работа, а услугите, които върши, са изцяло на местна основа. Така ставаше по-лесно и за двама ни. В това отношение той е добър администратор.
— Жалко, че ви развалих спокойствието.
— Да, възникна сериозен проблем. Той знаеше, че би изглеждало странно, ако ме отстрани, за да възложи процедурата на някой по-послушен медик, а не искаше да се разчува. Явно става нещо голямо. — Тя натърти подигравателно последните думи, както преди малко бе сторила с думата „досетили“. — Тия хора имаха връзки на най-високо ниво и всичко трябваше да мине гладко. Но Съливан не е глупав и имаше готово обяснение за мен.
— А именно?
Тя ме изгледа плахо.
— Че сте опасен психопат. Побесняла машина за убийства. И че каквато и да е причината, не би било разумно да ви пускат на свобода из информационните масиви. Напуснете ли реалния свят, никой не знае къде може да се пренесете. И аз се хванах на въдицата. Той ми показа вашите досиета. О, Съливан не е глупав. Аз бях глупава.
Спомних си разговора за психопати с Лейла Бегин на виртуалния плаж. И собствените си самодоволни реплики.
— Съливан не е първият, който ме нарича психопат. И вие не сте първата, която се хваща. За емисарите това е… — Свих рамене и се загледах настрани. — Просто етикет. Опростен етикет за обществена консумация.
— Казват, че мнозина от вас прескачали барикадата. Че двайсет процента от сериозните престъпления в Протектората са дело на бивши емисари. Вярно ли е?
— За процента ли? — Продължавах да гледам настрани през дъжда. — Нямам представа. Да, мнозина сме. Щом веднъж те освободят от Корпуса, просто няма какво друго да правиш. Не те допускат до никаква дейност, която може да осигури власт и влияние. На повечето планети ни е забранено да заемаме държавна служба. Никой не вярва на емисарите. Значи няма повишение. Няма перспективи. Няма кредит и заеми. — Отново се обърнах към нея. — А онова, на което ни обучават, е толкова близо до престъплението, че почти няма разлика. Само дето престъпленията са по-лесни. Повечето престъпници са глупаци, навярно го знаете. Дори и престъпните мрежи са като хлапашки банди в сравнение с Корпуса. Лесно е да си спечелиш уважение. А когато през последните десет години от своя живот си прескачал от носител в носител с кратки почивки в хранилището или във виртуалния свят, правозащитните органи нямат с какво да те стреснат.
Помълчахме.
— Съжалявам — каза накрая тя.
— Недейте. Всеки, който прочете онези досиета, би решил…
— Не това имах предвид.
— О. — Погледнах диска в ръката си. — Е, ако сте искали да изкупите някаква вина, мога да кажа, че току-що успяхте. И запомнете от мен: никой не остава напълно чист. Това е възможно само в хранилището.
— Да. Знам.
— Е, добре. Бих искал да знам само още нещо.
— Да?
— Дали в момента Съливан е в хранилището?
— Беше там, когато излязох.
— А по кое време има изгледи да си тръгне довечера?
— Обикновено около седем. — Тя стисна устни. — Какво смятате да правите?
— Ще му задам няколко въпроса — отговорих искрено аз.
— А ако не пожелае да отговори?
— Сама казахте, че не е глупав. — Прибрах диска в джоба на якето. — Благодаря за помощта, докторе. Съветвам ви тази вечер в седем да не се навъртате около хранилището. И още веднъж благодаря.
— Както казах, мистър Ковач, правя го заради себе си.
— Не това имах предвид, докторе.
— О.
Лекичко я докоснах по рамото, после отстъпих назад и се озовах под дъжда.
24.
През отминалите десетилетия безброй човешки тела бяха протрили върху дървото на пейката удобни вдлъбнатини. Настаних се по дължина, вдигнах крака срещу вратата, която наблюдавах, и почнах да чета драсканиците по облегалката. Бях подгизнал от дългия път пеш през града, но в залата царуваше приятна топлина и дъждът блъскаше безпомощно по дългите прозрачни панели на скосения покрив високо над главата ми. По някое време един от малките роботи-чистачи дойде да избърше калните ми отпечатъци от гланцовия под. Гледах го разсеяно как полага усилия да заличи всяка следа от пристигането ми до пейката.
Би било приятно да си мисля, че мога да залича и електронната диря по същия начин, но подобни бягства бяха по силите само на легендарни герои от древни епохи.
Чистачът изприпка нанякъде и аз се върнах към драсканиците. Повечето бяха на аманглийски или испански — вехти шеги, каквито бях виждал на стотици подобни места: „Cabron Modificado!“4, „Изчезнал без носител!“ и плиткото остроумие „Измененият туземец беше тук!“. Но високо върху облегалката, сред цялата тази ярост и отчаяна гордост, зърнах като езерце от спокойствие странно хайку на канджи5, издълбано наопаки:
За да го издълбае, авторът навярно се бе привеждал през ръба на облегалката, но въпреки това всеки йероглиф беше изобразен с елегантна старателност. Дълго гледах калиграфията, а спомените за Харлановия свят звънтяха в главата ми като кабели на високоволтова линия.
Внезапни ридания ме изтръгнаха от унеса. Млада негърка и двете й деца гледаха застаналия пред тях прегърбен бял мъж на средна възраст, облечен с бракувана военна униформа на ООН. Семейно събиране. Лицето на младата жена бе застинало като маска. Още не осъзнаваше цялата истина, а дечицата бяха на не повече от четири години и просто не схващаха. Тя гледаше през белия мъж, сякаш беше прозрачен, и устните й повтаряха един и същ въпрос: „Къде е татко? Къде е татко?“. Лицето на мъжа лъщеше в мътната трептяща светлина, падаща от покрива — изглежда, и той бе плакал след излизането от резервоара.
Завъртях глава към празната част от залата. Някога собственият ми баща мина покрай чакащото семейство и завинаги напусна живота ни, след като го презаредиха. Дори не разбрахме кой точно е бил, макар понякога да се питам дали майка ми не е доловила смътна прилика в нечий извърнат поглед, в походката или стойката на някой от минаващите затворници. Не знам дали се е срамувал да застане пред нас, или по-скоро е бил прекалено опиянен от късмета да попадне в по-здрав носител от собственото си
