— Само е трябвало да ни задържат, докато онзи приятел избухне, а?
— Нещо такова.
— Според мен детонаторът е бил свързан с жизнените му функции, права ли съм? Гръмваш го и бам — той те повлича в гроба. Заедно с мен. И евтините наемници.
— Плюс собствения му носител и приставката — кимнах аз. — Чиста работа.
— В такъв случай какво се обърка?
Аз почесах разсеяно белега под окото си.
— Той ме надцени. Аз трябваше да го убия на място, но не улучих. Вероятно щях да му видя сметката, но стрелях в ръката заради картечния пистолет. —
— Който и да е бил, готова съм да му направя реклама по мрежата — заяви бодро Ортега. — Може пък и да е останало нещичко за съдебния лекар.
— Знаеш кой беше, нали?
— Той те нарече Ко…
— Беше Кадмин.
Кратко мълчание. Гледах как над разрушения купол се вие дим. Ортега си пое дъх. Издиша.
— Кадмин е на съхранение.
— Вече не. — Завъртях очи към нея. — Имаш ли цигари?
Тя мълчаливо ми подаде пакета. Изтръсках цигара, пъхнах я в ъгълчето на устните си, докоснах върха със запалителната ивица и засмуках дълбоко. Движенията бяха автоматични — рефлекс, изработван с години и постепенно превърнат в потребност. Съзнанието не участваше в него. Струйките дим в дробовете ми бяха като спомен за парфюма на стара любов.
— Той ме познаваше. — Аз издишах дима. — Познава и историята на квелизма. „Стига толкова, мамка ви“ са думи на квелистката партизанка Ифи Деме, преди да умре по време на разпит през Разселническия период на Харлановия свят. Била заредена с имплантирани експлозиви и унищожила цялата сграда. Познато ли ти звучи? Е, кой може да ръси цитати на Квел като мой съгражданин?
— По дяволите, Ковач, той е в хранилището. Не можеш да измъкнеш човек оттам без…
— Без изкуствен интелект. С изкуствен интелект можеш. Виждал съм го с очите си. На Адорасион командването измъкна нашите военнопленници хей така. — Щракнах с пръсти. — Като слонски скат от плитчините.
— Чак толкова лесно? — попита иронично Ортега.
Смукнах от цигарата, без да обръщам внимание на закачката.
— Помниш ли, че когато бяхме на виртуален разговор с Кадмин, в небето прелетя мълния?
— Не съм видяла. Не, чакай, сетих се. Помислих, че е някакво смущение.
— Не беше смущение. Докосна го. Когато се отрази в масата. Точно тогава той обеща да ме убие. — Аз се обърнах към Ортега и направих опит да се усмихна. Споменът за виртуалния образ на Кадмин беше ясен и ужасяващ. — Искаш ли да чуеш истински мит от първото поколение на Харлановия свят? Приказка от друга планета.
— Ковач, дори с изкуствен интелект би им трябвало…
— Искаш ли да чуеш приказката?
Ортега сви рамене, направи гримаса и кимна.
— Разбира се. Би ли ми върнал цигарите?
Подхвърлих й пакета и изчаках да запали. Тя духна дима към улицата.
— Хайде, разказвай.
— Започвам. Родният ми град Нова Пеща някога е бил текстилен център. На Харлановия свят има едно растение, наречено белотрев. Расте в морето и по крайбрежните ивици. След като бъде изсушено и обработено с химикали, от него се произвежда нещо като памучен плат. По време на Заселването Нова Пеща станала текстилна столица на планетата. Дори по онова време условията за работа в тъкачниците били ужасни, а когато квелистите преобърнали всичко с главата надолу, станало още по-зле. Белотревната индустрия западнала, избухнала масова безработица и жестока бедност, а разселниците с нищо не можели да помогнат. Те били революционери и бъкел не разбирали от икономика.
— Все същата стара песен, а?
— Добре позната, във всеки случай. По онова време от бордеите из текстилните квартали долитали страховити истории — например за Вършеещите дяволчета или за Канибала от улица „Китано“.
Ортега смукна цигарата и ме погледна с кръгли очи.
— Очарователно.
— Е, лоши времена са били. Слушай сега историята за Людмила шивачката. Разправяха я на децата, за да помагат у дома и да се прибират по светло. Лудата Людмила имала стара тъкачна работилница и три деца, които никога не й помагали. Нощем до късно ходели да играят електронни игри из града, а сетне спели по цял ден. И един ден Людмила превъртяла.
— Значи преди това не е била луда?
— Не, само малко измъчена.
— Ти я нарече Лудата Людмила.
— Така се казва приказката.
— Но ако в началото не е била луда…
— Ще слушаш ли приказката или не?
Устните на Ортега весело трепнаха. Тя ми махна с цигарата да продължа.
— Приказката разправя, че една вечер, когато децата й се готвели да излизат, тя им сипала нещо в кафето и когато били замаяни, но забележи, все още в съзнание, тя ги откарала до Мичъм’с Пойнт и един по един ги метнала във вършачката. Казват, че писъците им се чували чак отвъд тресавището.
— Мхм-м-м.
— Естествено, полицаите почнали да подозират…
— Нима?
— … но нищо не можели да докажат. Две от децата взимали кофти дрога, имали вземане-даване с местната якудза и никой не се изненадал особено, когато изчезнали.
— Има ли поука?
— Да. Разбираш ли, Людмила се отървала от тия скапани, безполезни деца, но това всъщност не й свършило работа. Все още се нуждаела от някого, който да наглежда ваните за накисване и да мъкне суровината нагоре-надолу. И все още била ужасно бедна. Какво мислиш, че направила?
— Нещо гнусно, предполагам.
Кимнах.
— Събрала от вършачката парчетата от разкъсаните деца и съшила от тях триметрово тяло. А после, в една вечер, посветена на злите духове, призовала Тенгу, за да…
— Какво призовала?
— Тенгу. Нещо като пакостник, тук сигурно бихте го нарекли демон. Призовала Тенгу, за да съживи тялото, а после го зашила вътре.
— Без той да усети, така ли?
— Ортега, това е приказка. Тя зашила вътре душата на Тенгу, но обещала да го освободи, ако й служи девет години. Девет е свещено число според фолклора на харланитите, тъй че споразумението обвързвало не само Тенгу, но и нея. За жалост…
— Аха!
— … духовете Тенгу не са особено търпеливи, а и с Людмила едва ли е било много приятно да се работи. Преди да измине и една трета от договора, една нощ Тенгу се ядосал и я разкъсал на парчета. Някои казват, че това било дело на Кишимо-джин, тя нашепвала страшни подстрекателства на Тенгу и…
— Джин ли?
— Кишимо-джин, божествената защитничка на децата. Така отмъстила за злодеянието на Людмила.
