— Не готвиш ли?
— Хотелът има грижата за всичко. Праща храната направо в стаята. Какво искаш?
— Искам да сготвя нещо. — Тя се отказа от търсенето и затвори хладилника. — Получи ли каквото искаше?
— Да, струва ми се. Поръчай на хотела да достави продукти. Мисля, че в онзи шкаф там има тенджери и тем подобни. Ако ти трябва още нещо, искай от хотела. Аз ще прегледам списъка. А, Кристин, и още нещо.
Тя се озърна откъм шкафа, който й бях посочил.
— Главата на Милър не е тук. Прибрах я в съседния апартамент.
Устните й се стегнаха.
— Знам къде си прибрал главата на Милър. Не търсех нея.
Няколко минути по-късно, седнал на перваза с огромния списък, аз чух как Ортега тихичко разговаря с „Хендрикс“. Раздаде се шум, дрънчене, нов тих разговор и накрая зацвърча мазнина. Пропъдих желанието да запаля цигара и наведох глава над листовете.
Търсех нещо, което бях виждал през всеки ден от младостта си в Нова Пеща; местата, където минаха хлапашките ми години, тесните проходи към схлупени дюкянчета, предлагащи евтини холографски сензофилми с обещания от рода на „По-истинско от реалността, Широка гама от сценарии или Сбъднати мечти“. Не беше нужно кой знае какво, за да отвориш виртуален бардак. Трябва ти само фасада и място, колкото да натъпчеш изправени ковчезите за клиенти. Цените на програмите варираха в зависимост от тяхната сложност и оригиналност, но машините за прилагането им обикновено можеха да се купят на безценица от складовете за бракувано армейско оборудване.
Щом Банкрофт хабеше пари и време за заведението на Джери, би се чувствал на място и в подобен бардак.
Бях прегледал две трети от списъка и вниманието ми все повече се отклоняваше към ароматите, долитащи от кухнята, когато очите ми срещнаха нещо познато и аз изведнъж застинах.
Видях жена с дълга черна коса и пурпурни устни.
Чух гласа на Треп.
„… глава в облаците. Искам да стигна там преди полунощ.“
И отговора на шофьора с баркода.
„Няма проблеми. Тази вечер крайбрежното движение е спокойно.“
И жената с пурпурните устни.
„Глава в облаците. Така е тук. Дори ако не можеш да си позволиш да дойдеш…“
Мощен хор.
„от Домовете от Домовете от Домовете…“
И деловият текст от разпечатката в ръцете ми.
„Глава в облаците: лицензиран Дом на Западното крайбрежие, реален и виртуален продукт, подвижно въздушно разположение извън крайбрежната зона…“
Преглеждах бележките, а главата ми звънтеше като лекичко чукнат кристал.
„Навигационно-лъчева и сигнална система, синхронизирана с Бей Сити и Сиатъл. Гарантирана дискретност чрез кодирано членство. Стандартно претърсване на входа. Няма присъди. Действа по лиценз, издаден от холдинга «Трето око».“
Седях като вцепенен и мислех напрегнато.
Липсваха късчета. Картината беше като онова огледало — наместено в рамката, колкото да дава някакво отражение, но не и цялостен образ. Взирах се трескаво в неравните ръбове на онова, с което разполагах, мъчех се да видя отвъд тях, да хвана общия фон. Треп ме водеше да се срещна с Рей — Рейлийн Кавахара — в „Глава в облаците“. Не в Европа. Европа беше елементарна заблуда, мрачната тежест на базиликата трябваше да ме заслепи за очевидното. Ако Кавахара въртеше онова заведение, нямаше да го управлява от другия край на света. Кавахара беше на борда на „Глава в облаците“ и…
И какво?
Емисарската интуиция беше един вид подсъзнателно разпознаване, засилено чувство за обща картина, което светът твърде често потиска със своя стремеж към детайли и яснота. Ако разполагаш с достатъчно признаци за последователност, можеш да направиш скок, който ти позволява да видиш цялото като предчувствие за истинското знание. Работейки по този модел, можеш по-късно да запълниш празнотите. Но има един определен минимум, без който няма начин да излетиш. Също като античните линейно-двигателни самолети се нуждаеш от пробег, а в момента аз не разполагах с такъв. Усещах как отскачам от земята, вкопчвам се със зъби и нокти във въздуха и падам отново. Инерцията не стигаше.
— Ковач?
Вдигнах глава и внезапно видях. Като току-що включен монитор, като люк на шлюзова камера, която с трясък се разтваряше в главата ми.
Ортега стоеше пред мен с някаква съдинка в ръката. Косата й беше стегната хлабаво на тила. Надписът от тениската крещеше насреща ми.
„Резолюция 653. «Да» или «не» — както си изберете.“
Уму Прескот.
„Мистър Банкрофт има неофициално влияние в Съда на ООН.“
Джери Седака.
„Нашата Анемона е католичка… Имаме доста такива момичета. Понякога е страшно удобно.“
Мислите ми летяха като пламъче на фитил по линията на асоциациите.
Тенискорт.
Нейлан Ертекин, председател на Върховния съд на ООН.
Джоузеф Фири от Комисията за човешки права.
Собствените ми думи.
„Предполагам, че сте дошли да обсъдите Резолюция 653.“
„Неофициално влияние…“
Мириам Банкрофт.
„Ще ми трябва известна помощ, за да отърва Нейлан от Марко. Между другото, той умира от яд.“
И Банкрофт.
„Не се учудвам след тая днешна игра.“
Резолюция 653. Католици.
Умът ми бълваше данни като побесняла търсачка, изписваща светкавично по екрана ред подир ред.
Седака злорадства.
„Диск с клетвена декларация за отказ от съживяване, заверена от Ватикана.“
„Понякога е страшно удобно.“
Ортега.
„Отказва завръщане към живота по идейни съображения“
Мери Лу Хинчли.
„Миналата година Бреговата охрана измъкна от океана едно девойче.“
„От тялото не бе останало почти нищо, но намериха приставката.“
„По идейни съображения.“
„От океана.“
„Бреговата охрана.“
„Подвижно въздушно разположение извън крайбрежната зона…“
„Глава в облаците.“
За този процес нямаше спирачки, той бе като мисловна лавина. Късчета от реалността се откъртваха и политаха надолу, но вместо да творят хаос, те се сбираха в нещо, което имаше форма, нещо възстановено, чиято окончателна структура все още не можех да различа.
„Навигационно-лъчева и сигнална система, синхронизирана с Бей Сити…“
„… и Сиатъл.“
Баутиста.
„Разбирате ли, всичко е станало в една нелегална клиника в Сиатъл.“
