Списъкът на Ортега съдържаше около две хиляди названия, като към всяко имаше кратка полицейска справка за дейността и броя на присъдите за органични увреждания срещу персонал и клиенти. В реален формат заемаше около двеста страници, нагънати като хармоника, които започнаха да се разгръщат като дълъг книжен шал, щом прочетох първата. Опитах се да прегледам списъка в таксито на връщане към Бей Сити, но се отказах, защото рискувах да затрупам и двама ни под хартиена лавина. А и не бях в настроение за работа. Искаше ми се още да лежа в онази каюта на яхтата на Райкър, откъснат от човечеството и неговите проблеми.
Когато се върнах в хотелския апартамент, аз пратих Ортега да изчака в кухнята, докато търсех Кавахара на номера, който ми бе дала Треп. Най-напред на екрана се появи сънената физиономия на самата Треп. Вероятно цяла нощ се беше опитвала да ме открие.
— Добро утро. — Тя се прозина и навярно провери часа по имплантирания си чип. — Всъщност добър ден. Къде беше?
— Насам-натам.
Треп разтърка очите си и пак се прозина.
— Както искаш. Питам само от учтивост. А главата как е?
— По-добре, благодаря. Искам да говоря с Кавахара.
— Дадено. — Тя посегна към екрана. — По-късно ще си поговорим.
Екранът премина в неутрално положение — неподвижна трицветна спирала, придружена от ужасно сладникав струнен аранжимент. Изскърцах със зъби.
— Такеши-сан. — Както винаги Кавахара започна на японски, сякаш това създаваше някаква обща почва за разговор. — Не очаквах да се чуем толкова рано. Имаш ли добри новини за мен?
Аз упорито продължих на аманглийски:
— Обезопасена ли е връзката?
— Да, доколкото е възможно изобщо.
— Имам списък с покупки.
— Казвай.
— Като начало ми трябва военен вирус. За предпочитане „Роулингс 4851“ или някой от вариантите на „Кондомар“.
Интелигентните черти на Кавахара изведнъж загрубяха.
— Иненинският вирус?
— Да. Разсекретен е преди повече от век, тъй че едва ли ще бъде трудно да го намериш.
— Ковач, мисля, че е желателно да ми обясниш какво си намислил.
Вдигнах вежда.
— Останах с впечатление, че играта е моя и не искаш да се замесваш.
— Ако ти осигуря копие от вируса „Роулингс“, бих казала, че вече съм замесена. — Кавахара отправи към мен строго отмерена усмивка. — Е, какво смяташ да правиш с него?
— Банкрофт се е самоубил. Такъв резултат искаш, нали?
Тя бавно кимна.
— Тогава трябва да има причина — казах аз, усещайки как неволно почвам да се вълнувам от майсторски изградената измама. Беше приятно да върша онова, за което са ме обучили. — Банкрофт има дистанционно съхранение, тъй че би било пълна безсмислица да се самоубива… освен ако причината е много сериозна. Причина, нямаща нищо общо с обичайните самоубийства. Например борба за оцеляване.
Кавахара присви очи.
— Продължавай.
— Банкрофт редовно посещава публични домове, както реални, така и виртуални. Сам ми го каза преди два-три дни. И не е много придирчив в избора си. Да предположим, че в едно от виртуалните заведения се случва произшествие, докато той задоволява капризите си. Случаен пробив в някакви допотопни програми, които никой не е отварял от десетилетия. Ако заведението е наистина долнопробно, няма гаранция какво може да се мотае вътре.
— Вирусът „Роулингс“ — тихо ахна Кавахара, сякаш досега бе затаила дъх в очакване.
— Вариант 4851 на „Роулингс“ достига пълна активност за около сто минути, след което вече е късно да се направи каквото и да било. — С усилие прогоних от ума си спомените за Джими де Сото. — Обектът е безнадеждно заразен. Да допуснем, че Банкрофт открива това чрез някаква предупредителна система. Трябва да има вътрешни устройства за подобни случаи. Изведнъж разбира, че приставката е съсипана, както впрочем и целият му мозък. Това не е катастрофа, ако имаш подготвени клонинги и дистанционно съхранение, но…
Кавахара проумя и лицето й грейна.
— Излъчването.
— Точно така. Той трябва да стори нещо, за да попречи на вируса да бъде прехвърлен заедно с цялостната му личност. Следващият запис е предвиден за същата нощ, може би остават само броени минути. Има само един начин да гарантира, че копието няма да бъде заразено.
Аз вдигнах изпънат показалец към слепоочието си.
— Изобретателно.
— Затова се е обадил да провери часа. Не се е доверявал на вътрешния си чип, можело вече да е объркан от вируса.
Кавахара тържествено вдигна ръце пред екрана и изръкопляска. Когато свърши, тя сплете пръсти и ме погледна.
— Много впечатляващо. Незабавно ще доставя вируса „Роулингс“. Подбра ли виртуално заведение, където да бъде пуснат?
— Още не. Вирусът не е единственото, което ми трябва. Искам да осигуриш освобождаване под гаранция и презареждане на Айрин Елиът, в момента излежаваща в Централното хранилище на Бей Сити присъда за гмуркачество. Искам също така да провериш възможността оригиналният й носител да бъде откупен от сегашните собственици. Сделката е корпоративна, трябва да има запазена информация.
— Ще използваш Елиът, за да пуснеш вируса?
— По всичко личи, че много я бива.
— По всичко личи, че са я спипали — кисело възрази Кавахара. — Имам куп хора, които да ти направят тази услуга. Отлични специалисти по проникване в чужди системи. Не ти трябва…
— Кавахара. — С усилие овладях гнева си, но долових, че гласът ми е станал леко дрезгав. — Нали помниш, играта е моя. Не искам твои хора да си врат носа навсякъде. Ако измъкнеш Елиът, тя ще е вярна. Върни й старото тяло и ще бъде наша до гроб. Тъй искам да стане и тъй ще бъде.
Изчаках. За момент лицето на Кавахара остана безизразно, сетне тя ми отправи още една грижливо отмерена усмивка.
— Много добре. Ще го направим, както желаеш. Сигурно осъзнаваш какви рискове поемаш и какво ще се случи, ако не успееш. По-късно пак ще ти се обадя в „Хендрикс“.
— Някакви вести от Кадмин?
— Никакви.
Кавахара се усмихна още веднъж и връзката прекъсна.
Поседях, загледан в празния екран, докато обмислях изложението си за машинацията. Имах тревожното чувство, че насред цялата тази измама съм почнал да казвам истината. Или дори повече — че грижливо натъкмените ми лъжи следват пътеката на истината и едва не я настъпват по петите. Добрата лъжа трябва да минава тъй плътно край истината, че да извлича сила от нея, но имаше още нещо. Нещо далеч по- тревожно. Чувствах се като ловец, който е проследил блатна пантера твърде усърдно и сега я очаква всеки момент да изскочи насреща му от тресавището с разперени нокти и настръхнали пипала. Истината се криеше нейде наблизо.
Трудно бе да се отърва от това чувство.
Станах и отидох в кухнята, където Ортега тършуваше из почти празния хладилник. Светлината отвътре озаряваше лицето й по начин, какъвто не бях виждал преди, а под вдигнатата ръка дясната й гръд изпълваше тениската като зрял плод, като вода. Ръцете ме засърбяха от желание да я докосна.
Тя се озърна.
