Да речем, че познавате някого. Споделяте, черпите много неща един от друг. После се разделяте, животът ви отнася в различни посоки, връзките не са достатъчно здрави. Или може би просто обстоятелствата ви откъсват един от друг. Години по-късно срещате същата личност в същия носител и всичко започва отново. Къде е привличането? Дали това наистина е същата личност? Да, несъмнено носи същото име, изглежда приблизително по същия начин, но означава ли това, че е същата? И ако не, дали промените са косвени и незначителни? Хората се променят, но доколко? Като дете вярвах, че има една основна личност, нещо като ядро, около което външните фактори могат да се променят и развиват, без да засягат целостта на човешката същност. По-късно почнах да осъзнавам, че това е измама на възприятията, предизвикана от метафорите, чрез които се самоопределяме. Онова, което смятахме за личност, всъщност не бе нищо повече от мимолетната форма на вълните пред мен. Или, за да пригодим скоростта към по- нормалните човешки представи, нека го сравним с формата на пясъчна дюна. Формата зависи от въздействията. Вятър, гравитация, възпитание. Генетично инженерство. Всичко това е подложено на ерозия и промяна. Единственият начин да го преодолееш е да отидеш завинаги на съхранение.
„Също както функцията на примитивния секстант се основава върху илюзията, че Слънцето и звездите обикалят около планетата, на която стоим, така и нашите сетива ни създават илюзия за стабилност във Вселената и ние я приемаме, защото без това приемане нищо не може да се постигне.“
Вирджиния Видаура крачи напред-назад из аудиторията, увлечена в собствената си лекция.
„Но фактът, че секстантът ви позволява да плавате безпогрешно през океана, не означава, че Слънцето и звездите обикалят около нас. Колкото и да сме постигнали като цивилизация, като личности, Вселената не е стабилна, както не е стабилно каквото и да било в нея. Звездите изгарят, самата Вселена се разбягва във всички посоки, а ние самите сме съставени от материя в непрестанно движение. Колонии от клетки, сключили временен съюз, се размножават и загиват, а вътре в тях се крие пламтящ облак от електрически импулси и крехка памет, закодирана във въглерода. Това е реалността, това е самопознанието и вие несъмнено ще се почувствате замаяни, когато го разберете. Някои от вас са служили във Вакуумните екипи и сигурно си мислят, че вече са се сблъскали с шемета на битието.“
Студена усмивка.
„Уверявам ви, че странните мигове, които сте изпитали в Космоса, са само начало на онова, което ще научите тук. Каквото и да постигнете като емисари, трябва да се основава върху разбирането, че не съществува нищо друго, освен един безконечен поток. Каквото и да поискате да видите като емисари, камо ли пък да го сътворите или постигнете, трябва да бъде изсечено от този поток.
Желая ви успех.“
А ако не успеете през целия си живот да срещнете същия човек в същия носител, какво ще речете за онези семейства в Централната разтоварителница, които чакат човека, когото някога са познавали, да ги погледне през очите на непознат? Как може да го наречем дори подобие на предишната личност?
И какво ще речете за жена, обладана от страст по мъж, облечен в тялото, което някога е обичала? Сближаване ли е това, или отдалечаване?
И, между другото, какво ще речете за непознатия, който отвръща на нейната страст?
Чух я да се задава покрай парапета. Спря на две-три крачки от мен и тихо се изкашля. Изобразих на устните си усмивка и се обърнах.
— Не ти казах как Райкър се сдоби с тази яхта, нали?
— Май не ми остана време да питам.
— Е, да. — Мимолетната й усмивка избледня, сякаш отнесена от вятъра. — Открадна я. Преди години, още докато работеше в „Кражби на носители“. Яхтата беше на някакъв голям търговец с клонинги от Сидни. Райкър го спипа да пробутва развалена стока на клиниките по Западното крайбрежие. Местната полиция му оказа съдействие, опитаха се да заловят онзи тип в пристанището за яхти. Голяма престрелка, много убити.
— И много плячка.
Тя кимна.
— Там си вършат работата по друг начин. Повечето полицейски задачи се прехвърлят на частни фирми. Местното правителство свързва заплащането със заловеното имущество на престъпниците.
— Интересна инициатива — казах замислено аз. — Сигурно доста богаташи попадат в ареста.
— Да, така разправят. Яхтата се гладна на Райкър. Той свърши много работа и беше ранен в престрелката. — Гласът й звучеше удивително спокойно и изведнъж аз усетих истински, че Райкър е много далече. — Оттам са му белезите на ръката и под окото. Кабелен пистолет.
— Гадна работа.
Усетих как мускулът на ранената ми ръка неволно трепна. Бях попадал под обстрел с кабелен пистолет и преживяването никак не ми хареса.
— Да. Хората смятаха, че Райкър си е заслужил яхтата до последния болт. Лошото обаче е там, че според местната политика полицаите от Бей Сити нямат правото да приемат подаръци, премии или каквито и да било други награди за изпълнение на служебните си задължения.
— Разбирам причините.
— Да, аз също. Но Райкър не ги разбираше. Плати на някакъв гмуркач да изтрие всички данни за яхтата, после я регистрира за временно ползване. Твърдеше, че при необходимост ще му служи като конспиративна квартира.
Аз се усмихнах.
— Слабичко оправдание. Но стилът ми допада. Да не е бил същият гмуркач, който го натопи в Сиатъл?
— Добра памет имаш. Да, същият. Начо Иглата. Баутиста умее да разказва безпристрастно, нали?
— И това си разбрала, а?
— Да. При други обстоятелства бих му откъснала главата за тия бащински грижи. Намерил се кой да ме закриля! Баутиста, дето още няма четирийсет, а вече се е развеждал два пъти. — Тя замислено се загледа към морето. — Не ми остана време да го скастря. Прекалено заета бях с твоите щуротии. Слушай, Ковач, казвам ти всичко това, защото истината е, че Райкър открадна яхтата и така наруши законите на Западното крайбрежие. А аз знаех.
— И не направи нищо — подхвърлих аз.
— Нищо. — Тя сведе очи към разперените си длани. — Мамка му, Ковач, кого заблуждаваме? И аз не съм ангел. Сритах Кадмин в полицейското хранилище. Видя ме. Трябваше да те арестувам за онзи побой пред заведението на Джери, а те оставих да си вървиш.
— Доколкото си спомням, беше твърде уморена, за да пишеш протоколи.
— Да, и аз помня. — Тя се намръщи, после ме погледна в очите, търсейки по лицето на Райкър признаци, че може да ми вярва. — Казваш, че ще нарушиш закона, но никой няма да пострада. Така ли?
— Никой свестен човек — поправих я аз.
Тя кимна бавно като човек, обмислящ сериозен аргумент, който може да промени мнението му из основи.
— Какво ти трябва?
Отдръпнах се от парапета.
— За начало списък на публичните домове в района на Бей Сити. Места, които използват виртуални програми. И след това ще е най-добре да се върнем в града. Не искам да се обаждам на Кавахара от тук.
Тя примига.
— Значи виртуални бардаци?
— Да. Може и смесени. Всъщност нека са всички заведения по Западното крайбрежие, които предлагат виртуално порно. Колкото по-долнопробно, толкова по-добре. Отивам да пробутам на Банкрофт нещо толкова мръсно, че няма да го оглежда дали не е шито с бели конци. Толкова гадно, че дори няма да му се мисли за това.
29.
