токчета…
— Трябваше да помислиш за това по-рано, доктор Кейт, и не трябваше да нарушаваш правилата на моя дом при първия удобен случай. Ти беше грешка от моя страна. Обикновено не допускам грешки.
Тя знаеше, че електрошоковете щяха да я парализират. Опита се да се съсредоточи върху това, което можеше да направи, за да се спаси.
Вече беше на автопилот. Само тренирани рефлекси. „Един мощен прав удар“, помисли си тя. Но точно в момента това изглеждаше невъзможно. Но все пак тя беше успяла да навлезе дълбоко в съзнанието си. Пълна концентрация. Всичките й години на каратистка практика сега се канализираха в един нищожен шанс за спасяване на живота й.
Един последен шанс.
В доджото й бяха повтаряли хиляди пъти да се съсредоточи върху една-единствена цел и тогава да използва силата и енергията на врага срещу самия него. Пълно съсредоточаване. Доколкото й беше възможно точно сега.
Той се приближи и вдигна пистолета срещу гърдите й. Движенията му бяха изключително целенасочени.
Кейт дрезгаво изкрещя: „Кий-ай!“ или нещо подобно. Най-доброто, на което беше способна в този момент. Изрита го с цялата сила, която й беше останала. Целеше се в бъбреците му. Ударът можеше да го изкара от строя. Тя искаше да го убие.
Кейт не можа да нанесе точно удара на своя живот, но нещо стана. Тя влезе в здраво съприкосновение с кости и плът.
Не бъбреците, дори не и близо до очакваната цел. Ритникът беше попаднал в слабините или в горната част на бедрата му. Нямаше значение — беше го заболяло.
Казанова изви от болка. Звучеше като куче, пернато от профучала кола. Освен това можеше да се каже, че го е изненадала. Той направи несигурна крачка назад.
След това се срути на пода. На Кейт Мактиърнън й се прииска да извика от радост.
Беше му причинила болка.
Казанова беше повален.
42
Отново бях на Юг, отново част от това потискащо разследване на убийства и отвличания. Сампсън беше прав — този път беше нещо лично. Освен това случаят беше невъзможен — от тези, които могат да се проточат с години.
Всичко, което можеше да бъде направено, беше направено. Единайсет заподозрени бяха поставени под постоянно наблюдение в Дърам, Чапъл Хил и Роли. Сред тях имаше освидетелствани психари, но също така и университетски професори, доктори и дори едно пенсионирано ченге в Роли. Във връзка със „съвършените“ престъпления всички местни полицаи бяха подложени на проверка от федералното бюро.
Аз самият не се занимавах с тези заподозрени. Моята задача беше да гледам там, където никой друг не гледа. Такава беше сделката, която бях сключил с Кайл Крейг и ФБР. Аз бях резервният нападател.
По същото време в страната се разследваха още няколко подобни случая. Изчетох стотици справки на ФБР за всички тях. Убиец на хомосексуалисти в Остин, щата Тексас. Сериен убиец на възрастни жени в Ан Арбър и Каламазу, щата Мичиган. Убийци със собствен характерен почерк в Чикаго, Норт Палм Бийч, Лонг Айлънд, Окланд и Бъркли.
Четох, докато очите ми се зачервиха и стомахът ми се сви на топка.
Имаше един особено гаден случай, който привличаше като магнит заглавията в националните вестници — Джентълмена в Лос Анджелис. Изчетох и „дневниците“ на убиеца. Те вървяха в „Лос Анджелис Таймс“ от началото на годината.
Когато стигнах до предпоследната част, публикувана в „Таймс“, направих късо съединение. Секна ми дъхът. Почти не вярвах в това, което току-що бях прочел на екрана на компютъра.
Върнах историята отначало. Препрочетох я още един път, много бавно, дума по дума.
Разказваше се за млада жена, която била държана като „пленница“ от Джентълмена в Калифорния.
Името на младата жена: Нейоми К. Занятие: студентка по право, втора година.
Описание: чернокожа, много привлекателна. Двайсет и две годишна.
43
Незабавно позвъних на репортерката, чието име се появяваше под всяка публикувана част от дневника. Казваше се Бет Либерман. Имаше собствен номер в редакцията на „Лос Анджелис Таймс“.
— Обажда се Алекс Крос. Аз съм детектив от отдел „Убийства“ и работя по случая „Казанова“ в Северна Каролина — представих се аз. Сърцето ми биеше до пръсване, докато се опитвах набързо да разясня моето положение.
— Знам кой сте, доктор Крос — отряза ме Бет Либерман. — Вие пишете книга по този случай. Аз също. По очевидни причини не смятам, че имам какво да ви кажа. Точно сега съм пуснала на всички големи издателства в Ню Йорк писмено предложение за книгата.
— Да пиша книга ли? Кой ви го каза? Не пиша никаква книга. — Гласът ми се повишаваше въпреки инстинктивното усещане, че греша. — Аз разследвам отвличания и убийства в Северна Каролина. Ето какво правя.
— Шефът на детективите във Вашингтон твърди нещо съвсем различно, доктор Крос. Аз му се обадих, щом разбрах, че участвате в случая с Казанова.
„Фюрерът отново нанася удар“, помислих си аз. Старият ми шеф във Вашингтон, Джордж Питман, беше задник, който отгоре на всичко не беше мой почитател.
— Написах книга за Гари Сонеджи — казах. — Трябваше да освободя системата си от това бреме. Повярвайте ми. Аз съм…
Бет Либерман ми затвори телефона. Дрън!
— Кучка — изръмжах в безмълвната слушалка. Отново набрах редакцията. Този път се свързах със секретарката.
— Съжалявам, госпожица Либерман излезе — отсече тя.
Бях разгорещен.
— Да не би да е излязла през десетте секунди, които ми бяха необходими, за да се свържа отново с редакцията? Моля ви, свържете ме с госпожица Либерман. Знам, че е там.
И секретарката ми затвори.
— И ти си кучка! — заявих на онемялата слушалка. — Вървете всички на майната си.
Сблъсквах се с отказ за сътрудничество вече в два града по един и същи случай. Обаче имах чувството, че съм напипал нещо и точно това беше вбесяващото в цялата история. Наистина ли съществуваше някаква странна връзка между Казанова и убиеца от Западното крайбрежие? Как можеше Джентълмена да знае нещо за Нейоми? Дали знаеше и за мен?
Това бе само предчувствие засега, но прекалено силно, за да бъде отхвърлено. Обадих се на главния редактор на „Лос Анджелис Таймс“. Оказа се по-лесно да стигна до големия бос, отколкото до неговата репортерка. Помощникът му беше мъж. Телефонният му тембър беше остър, енергичен, но приятен като неделен обяд в баровския „Риц-Карлтън“ във Вашингтон.
Казах му, че аз съм доктор Алекс Крос, участвал съм в разследването на случая с Гари Сонеджи и имам важна информация по случая с Джентълмена. Две-трети от това бяха самата истина.
— Ще съобщя на господин Хилс — информира ме помощникът и гласът му продължи да звучи така, сякаш няма по-голяма радост от това да разговаря с мен. Помислих си, че трябва да е голям кеф да имаш такъв помощник.
На главния редактор не му отне много време да вдигне слушалката.
— Алекс Крос — каза той, — тук е Дан Хилс. Четох за вас покрай преследването на Сонеджи. Радвам се,
