че ми се обаждате, особено ако имате някаква информация по тази мръсна афера.
Разговаряйки с Дан Хилс си представих едър мъж към петдесетте. Доста строг и заедно с това типично калифорнийско конте. Риза на тънки райета с навити до лактите ръкави. Вратовръзка с ръчно изрисуван дизайн. Станфордски възпитаник във всяко отношение. Помоли ме да го наричам Дан. Окей, няма проблеми. Той ми изглеждаше симпатяга. Вероятно бе награждаван с „Пулицър“, може би дори два пъти.
Разказах му за Нейоми и за моето участие в случая с Казанова в Северна Каролина. Казах му също за написаното за Нейоми в дневниците от Лос Анджелис.
— Съжалявам за изчезването на племенницата ви — каза Дан Хилс. — Мога да си представя какво ви е.
Последва пауза. Страхувах се, че няма намерение да прояви коректност към мен.
— Бет Либерман е добра млада репортерка — продължи той. — Тя е несговорчива, но е професионалистка. Това е голям случай за нея, както и за всички нас.
— Слушайте — прекъснах Хилс, но просто трябваше да го направя. — Нейоми ми пишеше писма почти всяка седмица, докато учеше. Аз пазя тези писма, всичките. Помогнах й да израсне. Ние сме близки. Това означава много за мен.
— Много добре ви чувам. Ще видя какво мога да направя. Но не поемам никакви обещания.
— Добре, никакви обещания, Дан.
Верен на думата си, той ми позвъни след по-малко от час.
— Ами ние тук проведохме едно заседание — каза той. — Говорих с Бет. Както можете да си представите, това пое тави и двама ни в затруднено положение.
— Разбирам какво искате да кажете — отвърнах. Затегнах предпазния колан, за да омекотя удара, но получих нещо друго.
— В неиздадените версии на дневниците, които Джентълмена й е изпратил, има няколко споменавания за Казанова. Не е изключено двамата да споделят или дори да извършват съвместни подвизи. Едва ли не на приятелска основа. Изглежда, общуват помежду си.
Бинго!
Чудовищата общуваха помежду си.
Сега вече смятах, че знам какво пази в тайна ФБР и се страхува да не излезе наяве.
Имаше двама серийни убийци, които действаха от единия до другия бряг.
44
Бягай! Давай! Размърдай си задника! Разкарай се оттук, мътните да те вземат!
Кейт Мактиърнън се олюля и пристъпи с несигурна крачка през тежката дървена врата, която той беше оставил отворена.
Нямаше представа колко тежко е ранен Казанова. Единствената й мисъл бе да избяга.
Мозъкът й играеше номера. Мъгляви образи идваха и си отиваха, без да влязат в нормална връзка помежду си. Неизвестният опиат вече си вземаше своето в пълна мяра. Тя бе загубила напълно чувството си за ориентация. Докосна лицето си и осъзна, че бузите й са мокри. Плачеше ли? Дори в това не беше сигурна.
Едва успя да се изкатери по стръмната дървена стълба, която започваше от вратата. Дали водеше към горния етаж? Не беше ли изкачила току-що тези стълби? Не можеше да си спомни. Не можеше да си спомни нищо.
Чувстваше се безнадеждно объркана. Наистина ли беше повалила Казанова, или халюцинираше? Той преследваше ли я? Не препускаше ли нагоре по стълбите точно в този момент? Кръвта бучеше в ушите й. Беше толкова замаяна, че всеки миг можеше да се строполи на земята.
Изпитваше огромни трудности с поддържането на някакъв курс, докато се движеше из къщата. Клатушкаше се като пияна по дългия коридор. Каква бе тази странна структура, в която се намираше? Приличаше на къща. Стените бяха нови, наскоро издигнати.
— Нейоми! — извика тя, но гласът й едва успя да издаде звук. Не можеше да се концентрира, не можеше да се съсредоточи за повече от две-три секунди.
Спря и натисна дръжката на някаква врата. Тя не се отвори. Защо беше заключена? Какво изобщо търсеше? Какво правеше тук? Опиатите не й позволяваха да подреди мислите си.
„Изпадам в шок, в травма“, помисли си тя. Усещаше студ и вцепенение. Всичко, което можеше да препуска, сега препускаше без всякакъв контрол из главата й.
„Бягай! — изкомандва се тя. — Намери изхода. Съсредоточи се! Намери помощ.“
Стигна до още едно дървено стълбище, което изглеждаше прастаро, едва ли не от друга ера. Мръсотията се беше спекла по стъпалата. Пръст. Дребни камъчета и парчета стъкло. Това наистина бяха стари стълби. Не като новата дървения вътре.
Кейт не бе в състояние повече да пази равновесие. Тя внезапно политна напред и едва не си удари брадичката във второто стъпало. Продължи да пълзи, да се катери на четири крака нагоре. Влачеше се на колене. Изкачваше стълбите. Накъде? Към някакъв таван? Къде щеше да излезе? Дали той нямаше да я чака там с парализиращия пистолет и спринцовката?
Изведнъж тя се оказа навън! Беше извън къщата! Беше го направила някак.
Беше почти заслепена от потоците слънчева светлина, но светът никога не й се бе струвал толкова прекрасен. Тя вдъхна сладката миризма от смолата на дърветата: дъбове, чинари, устремени нагоре борове, с клонки само по върховете. Кейт гледаше дърветата и небето, високо, високо горе и плачеше. Сълзите се стичаха по лицето й. Беше израснала сред гори като тези.
Кейт се завъртя в пълен, плавен кръг. Продължи да се върти — веднъж, два пъти, три пъти, — докато накрая едва не падна отново.
Това беше най-идиотското, най-налудничавото нещо. Това бе най-кошмарният сън наяве. Нямаше никаква къща! Никъде нямаше никаква къща, накъдето и да погледнеше, както и да се въртеше сред високите борове.
Къщата, в която беше затворена,
45
Тя се опита да се съсредоточи върху търсенето на изход от тъмната гъста гора. Високите борове бяха като чадъри, филтриращи светлината над дръвчетата, които растяха под тях. За младите фиданки нямаше достатъчно светлина и те стърчаха като дървесни скелети.
Той сигурно вече беше по петите й. Трябваше да се опита да я залови и щеше да я убие, ако успееше. Тя бе сигурна, че не го удари кой знае колко лошо, макар Бог да й беше свидетел, че се опита.
Кейт премина в неравен тръс, като се препъваше почти на всяка крачка. Горската почва бе мека и влажна, килим от борови иглички и листа. Дълги бодливи къпини се издигаха право нагоре, търсейки слънчева светлина. Тя самата се чувстваше като къпина.
И тогава чу как той троши клоните зад гърба й. Извика името й.
