занимавал с този вид стресови травми.
Кейтилия Мактиърнън. Оцеляла. Но едва-едва. Стоях до нея цели трийсет минути през тази първа нощ. Бяха я поставили на система. Страничните прегради на леглото се издигаха високо и плътно покрай нея. В стаята вече имаше цветя. Спомних си тъжната и силно въздействаща поема на Силвия Плат, наречена „Лалета“. Там става дума за пълната липса на сантименталност, с която Плат реагира на цветята, изпратени в нейната болнична стая след поредния й опит за самоубийство.
Опитах се да възстановя в съзнанието си начина, по който Кейт Мактиърнън е изглеждала, преди очите й да се превърнат в черни петна! Бях виждал нейни снимки. С тези грозни подутини по лицето тя сякаш си беше сложила мотоциклетни очила или газова маска. По долната й челюст имаше още по-отвратителни отоци. Освен това според болничните отчети беше загубила един зъб. Очевидно е бил избит поне два дена преди да бъде намерена в река Уайкейджил. Той я беше бил. Казанова. Самозваният любовник.
Беше ми мъчно за младата стажантка. Искаше ми се да й кажа, че нещата все някак ще се оправят.
Леко положих ръка върху нейната и отново и отново повтарях едни и същи изречения.
— Сега си сред приятели, Кейт. Ти си в болницата на Чапъл Хил. Ти си в безопасност, Кейт.
Не знаех дали жестоко наранената жена може да ме чуе или дори да ме разбере. Просто исках да й кажа нещо утешително, преди да я оставя за тази нощ.
И докато стоях и гледах младата жена, образът на Нейоми изплува пред мен. Не можех да си я представя мъртва. Добре ли е Нейоми, Кейт Мактиърнън? Виждала ли си Нейоми Крос? Искаше ми се да я попитам, но тя нямаше да може да ми отговори.
— Сега си в безопасност, Кейт. Спи спокойно, наспи се хубаво. Ти си в безопасност сега.
Кейт Мактиърнън не бе в състояние да каже и дума за онова, което се бе случило. Тя бе преживяла ужасяващ кошмар — по-страшен от всичко, което можех да си представя.
Тя бе видяла Казанова и той я бе лишил от дар-слово.
47
Тик-пат.
Един млад юрист на име Крис Чапин беше донесъл вкъщи бутилка „Шардоне дьо Болио“ и сега двамата с годеницата му Ана Милър пиеха вино в леглото. Най-сетне беше дошъл краят на седмицата. Животът отново бе станал хубав за Крис и Ана.
— Слава Богу, че тази шибана седмица свърши — възкликна пясъчнорусият двайсет и четири годишен Крис. Той беше младши съдружник в престижна юридическа кантора в Роли. Е, не чак Мич Макдиъри от „Фирмата“ на Гришам — нямаше на разположение спортно беемве, — но, така или иначе, това бе добър старт в кариерата.
— За жалост имам да пиша доклад върху договорните отношения за понеделник — намръщи се Ана. Тя беше в трети курс на правния факултет. — Отгоре на всичко докладът ми е възложен от оня садист Стаклъм.
— Не тази нощ, Ана Банана. Знам, че Стаклъм е маниакално взискателен, но и аз не падам по-долу.
— Благодаря ти за виното — усмихна се Ана най-сетне. Белите й зъби бяха ослепителни.
Крис и Ана бяха създадени един за друг. Всички казваха така, всичките им колеги от факултета. Те се допълваха, имаха почти еднакви възгледи за живота и най-важното — всеки от тях бе достатъчно умен, за да не се опитва да променя другия. Крис беше изцяло отдаден на работата си. Окей, чудесно. Ана имаше нужда да обиколи антикварните магазини поне два пъти месечно. Харчеше парите си така, сякаш думата „утре“ не съществува. Това също беше окей.
— Струва ми се, че това вино трябва да подиша още малко — каза Ана с палава усмивка. — А докато чакаме…
Тя смъкна презрамките на дантеления си сутиен. Беше го купила заедно с подходящи дантелени бикини в магазина „Викториас Сикрет“.
— Слава Богу, че дойде краят на седмицата — каза Крис Чапин.
Двамата се изтърколиха в многофункционална прегръдка, игриво събличаха дрехите си, целуваха се, галеха се, губеха се в сексуалния момент.
По средата на любовната игра Ана Милър почувства нещо странно.
Усети, че в спалнята има още някой. Тя се отдръпна от Крис.
Някой стоеше до крака на леглото!
Носеше зловещо оцветена маска. Червени и жълти дракони. Свирепи дракони. Разярени гротескни фигури, впили нокти една в друга.
— Кой, по дяволите, си ти? — Гласът на Крис беше изплашен. Той се протегна за бухалката, която държеше под леглото, и докопа дръжката й. — Хей, зададох ти въпрос.
Натрапникът изръмжа като диво животно.
— Ето ти отговора.
Дясната ръка на Казанова се вдигна. В нея имаше пистолет „Лугер“. Той стреля веднъж и в челото на Крис Чапин зейна голяма червена дупка. Голото тяло на младия адвокат се свлече назад към таблата на леглото. Бухалката в ръката му тупна на пода.
Казанова направи бързо движение. Измъкна втори пистолет и простреля Ана в гърдите.
— Съжалявам — прошепна той, докато я вдигаше от леглото. — Толкова съжалявам. Но обещавам, че всичко ще бъде по твой вкус.
Ана Милър беше поредната голяма любов на Казанова.
48
На следващата сутрин започна една умопомрачителна медицинска мистерия. Всички в Университетската болница на Северна Каролина изпаднаха в пълно недоумение и най-вече самият аз.
Кейт Мактиърнън беше започнала да говори много рано сутринта. Аз не бях там, но Кайл Крейг бил в стаята й още призори. За нещастие нашият безценен свидетел не можеше да послужи за нищо на никого.
Високоинтелигентната стажантка говори несвързано през по-голямата част от сутринта. Понякога изглеждаше психично болна и сякаш говореше на чужди езици. Според болничните доклади тя имаше тремор, конвулсии и признаци на коремни и мускулни спазми.
Посетих я късно следобед. Все още се бояхме, че страда от мозъчни нарушения. През по-голямата част от времето, докато бях в нейната стая, тя лежеше безмълвно и не отговаряше на никакви въпроси. Веднъж се опита да проговори, но от устата й излезе само ужасяващ крясък.
Дежурната лекарка мина през стаята, докато бях там. Вече бяхме разговаряли няколко пъти през деня. Доктор Мария Руоко нямаше никакъв интерес да крие от мен информацията за своята пациентка. Всъщност тя беше изключително отзивчива и сърдечна. Каза, че иска да помогне за залавянето на човека, причинил това на младата стажантка.
Според моите подозрения Кейт Мактиърнън смяташе, че все още е пленница. Наблюдавайки нейната битка срещу невидими сили, аз почувствах какъв невероятен боец е тя. Усетих се, че скандирам в нейна подкрепа в болничната стая.
Изявих желание да прекарам при Кейт Мактиърнън повече време. Никой не ми се противопостави. Може би тя щеше да каже нещо все пак. Една фраза или дори една-единствена дума можеше да се окаже безценна следа.
— Сега си в безопасност, Кейт — шепнех аз непрекъснато. Тя като че ли не ме чуваше, но аз продължавах за всеки случай.
Около девет и половина вечерта ме осени една идея — прозрение, на което не можех да устоя. Лекарският екип, прикрепен към Кейт Мактиърнън, вече си беше отишъл. Трябваше да кажа на някой и затова се обадих във ФБР и ги убедих да ми разрешат да позвъня на доктор Мария Руоко в дома й край Роли.
— Алекс, още ли сте в болницата? — попита доктор Руоко, когато вдигна слушалката. Тя изглеждаше
