по-скоро изненадана, отколкото ядосана на късното ми обаждане. Вече бях водил с нея доста продължителни разговори през деня. И двамата бяхме учили в „Джонс Хопкинс“ и поговорихме малко за годините в университета. Тя проявяваше голям интерес към случая с Гари Сонеджи и беше чела моята книга.
— Ами да. Просто си седях тук. Опитвах се да си представя как той успява да държи жертвите си в подчинение — започнах аз да излагам теорията си, както и онова, което вече бях направил, за да я проверя. — Помислих си, че може да ги дрогира и в такъв случай вероятно използва нещо засукано. Позвъних в лабораторията ви и попитах за резултатите от токсичния анализ на Кейт Мактиърнън. Те са открили маринол в урината на Кейт.
— Маринол? — доктор Руоко изглеждаше не по-малко изненадана от мен в началото. — Хм. Как, по дяволите, се е снабдил с маринол? Това е направо гръм от ясно небе. И все пак идеята е много умна. Почти брилянтна. Маринолът е добър избор, ако е искал да я държи покорна.
— Не се ли дължат на това днешните й психореакции? — попитах аз. — Тремор, конвулсии, халюцинации — целият комплект съвпада, като се замисли човек.
— Може би сте прав, Алекс. Маринол! Господи. Симптомите, които съпровождат спирането на маринола, поразително приличат на най-страшните форми на делириум тременс. Но откъде знае той толкова много за маринола и начина му на употреба? Не ми се вярва един неспециалист да се справи с това.
И аз се питах същото.
— Дали не е бил подлаган на химиотерапия? Може да е бил болен от рак. Вероятно му се е налагало да взема маринол. Може би е обезобразен по някакъв начин.
— А може би е лекар? Или фармацевт? — предложи доктор Руоко друга хипотеза. Аз също бях размишлявал над тези възможности. Той можеше дори да работи като лекар в Университетската болница.
— Слушайте, нашата любима стажантка би могла да ни каже нещо за него. Можем ли да направим нещо, за да я изведем малко по-бързо от този болезнен етап?
— Ще бъда там след около двайсет минути. Дори по-малко — каза доктор Руоко. — Да видим какво можем да направим, за да измъкнем бедното момиче от кошмарите. Мисля, че и двамата бихме искали да си поговорим с Кейт Мактиърнън.
49
Половин час по-късно доктор Мария Руоко беше с мен в стаята на Кейт Мактиърнън. Не бях споделил откритието си нито с дърамската полиция, нито с ФБР. Исках пръв да говоря със стажантката. Това можеше да е пробив в случая, най-големият досега.
Мария Руоко я преглежда в продължение на почти цял час. Тя беше педант, но не от любов към фактите, а към човека. Беше много привлекателна, пепеляворуса, може би трийсет и пет-шест годишна. Приличаше малко на южняшка красавица, но, така или иначе, беше наистина ослепителна. Запитах се дали Казанова не е следил и доктор Мария Руоко.
— Горкото дете наистина минава през всички кръгове на ада — каза тя. — В системата й има такова количество маринол, което е достатъчно да я убие.
— Чудя се дали това не е била и първоначалната идея — отвърнах аз. — Тя може да е била нарочена за изхвърляне. Дявол да го вземе, искам да говоря с нея.
Кейт Мактиърнън изглеждаше заспала. Неспокоен сън, но все пак сън. В момента, в който ръцете на доктор Руоко я докоснаха обаче, тя простена. Насиненото й лице се изкриви във вцепенена, ужасена маска. Сякаш я наблюдавахме по време на пленничеството. Ужасът бе осезаем, завладяващ.
Доктор Руоко беше изключително нежна, но леките стонове и хлипания продължиха. След това Кейт Мактиърнън най-сетне проговори, без да отваря очи.
— Не ме пипай! Недей! Не смей да ме пипаш, шибано копеле! — крещеше тя. Очите й все още бяха затворени. Всъщност тя ги стискаше много силно. — Остави ме на мира! Мръсен кучи син!
— Какъв език имат тези млади доктори — обърна го доктор Руоко на шега. Тя умееше да пази хладнокръвие под напрежение. — Като цяло са невероятно лишени от благовъзпитаност.
Гледайки Кейт Мактиърнън, аз виждах човек, когото в момента изтезават физически. Отново си помислих за Нейоми. Дали беше в Северна Каролина? Или по някакъв начин се бе озовала в Калифорния? Дали и на нея се случваше същото? Прогоних разстройващото видение от главата си. Проблемите трябва да се решават един по един.
На доктор Руоко й бе необходим още половин час, за да подложи Кейт Мактиърнън на лечение. Сложи я на система с либриум. След това я свърза отново с монитора за отчитане на сърдечната дейност поради множеството наранявания. Когато свърши, стажантката потъна в още по-дълбок сън. Тази нощ тя нямаше да ни каже нито една от своите тайни.
— Харесва ми как работите — прошепнах аз на доктор Руоко. — Добре се справихте.
Мария Руоко ми махна с ръка да изляза с нея. Болничният коридор тънеше в полумрак. Беше много тихо и така злокобно, както става само в болниците през нощта. Отново ме споходи мисълта, че Казанова може да е лекар в същата тази болница. Можеше дори в този момент да е тук, въпреки късния час.
— Направихме всичко, което е по силите ни сега, Алекс. Нека оставим либриумът да си свърши работата. Преброих трима агенти на ФБР, плюс двама от дърамския полицейски елит и всички те пазят младата доктор Кейт Мактиърнън от Кумчо Вълчо тази нощ. Защо не се приберете в хотела? Дремнете малко. Какво ще кажете за малко валиум и за вас, любезни господине?
Казах, че предпочитам да спя в болницата.
— Не смятам, че Казанова ще я преследва и тук, но човек никога не знае. Все пак съществува такава възможност.
„Особено ако Казанова е тукашен лекар“, мислех си аз, но не изразих подозренията си пред Мария.
— Освен това чувствам някаква вътрешна връзка с Кейт. Още от първия път, когато я видях. Може би тя знае за Нейоми.
Доктор Мария Руоко се втренчи в мен. Бях поне трийсет сантиметра по-висок от нея. Заговори с каменен израз на лицето си.
— Вие изглеждате нормален, звучите като нормален понякога, но сте за освидетелстване — каза и се усмихна. Големите й сини очи блеснаха дяволито.
— Да не говорим, че съм въоръжен и опасен — добавих аз.
— Лека нощ, доктор Крос — каза Мария Руоко и ми изпрати въздушна целувка.
— Лека нощ, доктор Руоко. И благодаря — изпратих й и аз целувка, докато тя се отдалечаваше по коридора.
Спах неспокойно на две неудобни кресла, събрани едно до друго в стаята на Кейт Мактиърнън. Пистолетът ми беше в скута. Приятни сънища, няма що.
50
— Кой сте вие? Кой, по дяволите, сте вие?
Висок, пронизителен глас ме събуди. Идваше някъде отблизо. Почти в лицето ми. Веднага си спомних, че се намирам в Университетската болница на Северна Каролина. Спомних си къде точно се намирам в болницата. Бях с Кейт Мактиърнън, нашия безценен свидетел.
— Аз съм полицай — казах с тих, оптимистично успокоителен тон на травмираната стажантка. — Казвам се Алекс Крос. Вие сте в Университетската болница на Северна Каролина. Сега всичко е наред.
Отначало Кейт Мактиърнън изглеждаше така, като че ли всеки момент ще се разплаче, после се съвзе. Начинът, по който пред очите ми се взе в ръце, ми помогна да разбера как бе оцеляла и от Казанова, и от реката. Пред мен беше жена с изключително силна воля.
— В болницата ли съм?
Думите й звучаха леко завалено, но поне говореше свързано.
— Да — отговорих аз, вдигайки едната си ръка с дланта нагоре. — Сега сте в безопасност. Нека да изтичам и да повикам лекар. Моля ви, веднага се връщам.
