— Кейт! Кейт! Спри веднага!
Гласът му ечеше гръмко из гората.
Неговата дързост трябваше да означава, че на километри наоколо няма никой — никой, който да й помогне. Тя бе оставена сама на себе си.
— Кейт! Ще те хвана, така че спри да бягаш!
Тя се изкатери по стръмен каменист хълм, който й се стори като Еверест в нейното изтощено състояние. Черна змия се приличаше на гладко парче скала. Приличаше на паднала клонка и Кейт едва не се наведе да я вземе. Помисли си, че може да я използва като подпора. Изплашената змия се шмугна нанякъде и Кейт се изплаши, че отново халюцинира.
— Кейт! Кейт! Ще те пипна! Вече съм бесен!
Започна да се спуска с мъка през мрежа от орлови нокти и остри скали. Мъчителна болка проряза левия й крак, но тя продължи.
Чу тежките му стъпки по стръмния хълм, който току-що бе изкачила. Той бе съвсем близо.
— Аз съм тук, Кейт! Хей, Кейти, ето ме!
Кейт най-сетне се обърна. Любопитството и ужасът надделяха.
Той се катереше с лекота. Тя виждаше бялата му вълнена риза, която проблясваше сред почти черните дървета там долу, както и дългата му руса коса. Казанова! Все още носеше маската. Електрическият пистолет беше в ръката му. Той се смееше високо. Защо се смееше?
Кейт спря да тича. Цялата надежда, че ще се измъкне, я напусна внезапно. Изпита мигновен, разтърсващ шок и отчаяние. Заплака от мъка. Щеше да умре точно тук, знаеше го.
— Божия воля — въздъхна Кейт. Това беше всичко, вече нямаше нищо друго.
Върхът на стръмния хълм завършваше рязко в пропаст. Отвесната скала се спускаше поне трийсет метра надолу. Само няколко голи борчета се бяха впили в камънака. Нямаше къде да се скрие, нито накъде да бяга. Кейт си помисли колко тъжно и самотно е мястото, на което щеше да умре.
— Горката Кейти! — гръмко извика Казанова. — Горкичката!
Тя се обърна, за да го види отново. Ето го! На четирийсет метра, на трийсет, после на двайсет метра. Казанова я гледаше, докато се катереше нагоре. Нито за миг не отдели очи от нея. Изрисуваната черна маска изглеждаше неподвижна, вторачена в нея.
Кейт се извърна, загърби смъртната маска. Взря се надолу към стръмния дол от скали и дървета. „Трябва да има трийсет метра, ако не и повече“, помисли си тя. Световъртежът, който усещаше, беше почти толкова ужасяващ, колкото и смъртта, настъпваща отзад.
Чу го да вика името й.
— Кейт, не!
Тя не погледна повече назад.
Кейт Мактиърнън скочи.
Присви колене и ги обхвана с ръце. Там долу имаше река. Сребристосинята лента на водата се приближаваше стремглаво. Бумтежът отекваше все по-оглушително в ушите й.
Нямаше представа колко е дълбоко, но колко може да е дълбока една малка река като тази? Половин метър? Метър и двайсет? Три метра, ако това бяха най-щастливите секунди в живота й, в което тя искрено се съмняваше.
— Кейт! — чу тя виковете му някъде високо горе. — Ти си мъртва!
Тя видя малки вълни с бели гребени, което означаваше, че под набраздената водна повърхност има скали.
Кейт се удари в стена от вледеняващо студена вода. Стигна дъното невероятно бързо — сякаш в бързотечната река изобщо нямаше вода. Почувства разтърсваща болка. Нагълта вода. Разбра, че ще се удави. Щеше да умре, така или иначе. Вече нямаше сили — да бъде волята Божия.
46
Детектив Ник Ръскин ми се обади, че току-що са намерили още една жена, но не била Нейоми. Трийсет и една годишна стажантка от болницата в Чапъл Хил била уловена като риба в река Уайкейджил от две момчета, които решили да избягат от училище, но вместо това се оплели в мрежите на злата съдба.
Искрящозеленият сааб турбо на Ръскин ме чакаше пред прага на моя хотел. Напоследък двамата с Дейви Сайкс се опитваха да проявяват повече желание за сътрудничество. Сайкс си беше взел един ден отпуска — за първи път през този месец според неговия партньор.
Всъщност Ръскин изглеждаше щастлив да ме види. Той изскочи от колата и раздруса ръката ми, сякаш бяхме първи приятели. Както винаги Ръскин беше облечен като преуспяващ мъж. Черно спортно сако от „Армани“. Черна фланела с джобове.
Постепенно нещата се оправяха в моя полза. Имах чувството, че Ръскин знае за моите връзки с ФБР и иска да се възползва от тях. Той не беше човек, който ще седи със скръстени ръце. Това бе случай с голямо значение за кариерата му.
— Първият ни голям пробив — каза той.
— Какво знаеш за стажантката? — попитах го аз, докато ме караше към Университетската болница на Северна Каролина.
— Животът й виси на косъм. Казват, че било чудо. Няма дори счупени кости. Но е в шок или нещо по- лошо. Не може да говори или не иска. Лекарите използват думи като кататоничен или посттравматичен шок. Но поне е жива.
Ръскин работеше с ентусиазъм и когато пожелаеше, можеше да бъде обаятелен. Определено искаше да използва моите връзки. Може би аз на свой ред можех да използвам неговите.
— Никой не знае как се е озовала в реката. Нито как се е измъкнала от него — продължи Ръскин, когато навлязохме сред колежите на Чапъл Хил. Мисълта за Казанова, преследващ студентки на това място, беше кошмарна. Градът беше тъй красив, и изглеждаше тъй беззащитен.
— Или дали изобщо е била с Казанова — допълних мисълта му. — Не можем да сме сигурни.
— За нищо не можем да сме сигурни — оплака се Ръскин, завивайки в пряката с надпис „Болница“. — Ще ти кажа обаче едно нещо. Тази история е на път да прерасне в страхотен скандал. Циркът току-що опъна шатри в града. Гледай, точно пред нас.
В това отношение имаше право. Площадката пред болницата вече се бе превърнала в информационна лудница. Репортери от телевизията и пресата се бяха разположили на лагер на паркинга, входната площадка и навсякъде из спокойните равни зелени площи на университета.
Фотографите защракаха още щом пристигнахме. Ръскин все още беше местната звезда. Хората, изглежда, го харесваха. Аз се явявах по-малка знаменитост или в дадения случай нещо като куриоз. Новината за участието ми в случая с Гари Сонеджи вече беше разпространена по местните клюкарски агенции. Аз бях доктор детектив Крос, експерт по човешки чудовища от Севера.
— Кажете ни какво става — извика една репортерка. — Бъди човек, Ник. Каква е истинската история на Кейт Мактиърнън?
— Ако имаме късмет, може би тя ще ни каже — усмихна се Ръскин на репортерката, но продължи да върви, докато не се озовахме в безопасност зад стените на болницата.
Двамата с Ръскин бяхме далеч от първата бойна линия, но ни разрешиха да видим стажантката по-късно вечерта. Кайл Крейг дръпна конците, където трябваше, заради мен. Медицинският анализ показваше, че Кейтилия Мактиърнън не е психически болна, но страда от синдрома на посттравматичния стрес. Диагнозата изглеждаше основателна.
През тази нощ нямах възможност да предприема каквото и да било. Въпреки това останах, след като Ник Ръскин си отиде, и изчетох всички медицински диаграми, бележките на сестрите и пълните отчети за състоянието на болната. Внимателно прегледах докладите на местната полиция, описващи как е била намерена от две дванайсетгодишни момчета, избягали от училище, за да ловят риба и да пушат цигари край реката. Освен това подозирах, че знам защо Ник Ръскин ми се обади. Ръскин беше умен. Той разбираше, че състоянието на Кейт Мактиърнън може да наложи участието ми като психолог, тъй като и преди се бях
