— Помогнете ми, моля ви! Има ли някой? — чу тя. Жената крещеше, колкото й глас държи. Тя нарушаваше правилата на къщата.
— Помощ! Има ли някой? Аз съм пленничка тук. Помощ… Казвам се Кейт… Кейт Мактиърнън. Помощ! Има ли някой?
Нейоми стисна очи. Това беше страшно. Жената трябваше да млъкне. Но писъците за помощ се повтаряха отново и отново. Това означаваше, че Казанова не е вкъщи. Сигурно беше излязъл.
— Помогнете ми, моля ви! Има ли някой? Казвам се Кейт Мактиърнън. Аз съм лекарка от Университетската болница на Северна Каролина.
Виковете продължаваха… десет пъти, двайсет пъти. Това не беше паника, осъзна Нейоми. Беше ярост!
Той не можеше да е в къщата! Той нямаше да й позволи да продължава толкова дълго. Най-сетне Нейоми насъбра кураж и извика с всички сили.
— Спри! Трябва да престанеш да викаш. Той ще те убие! Млъкни! Това е всичко, което ще ти кажа!
Настъпи тишина… най-сетне благословена тишина. Нейоми си помисли, че чува напрежението наоколо. Определено го усещаше.
Кейт Мактиърнън не мълча дълго.
— Как се казваш? Откога си тук? Моля те, говори с мен… хей, на теб говоря! — викаше тя.
Нейоми не й отговори. Какво й ставаше на тази жена? Да не се беше побъркала след последния побой?
Кейт Мактиърнън я повика отново.
— Слушай, можем да си помогнем взаимно. Убедена съм, че можем. Знаеш ли къде те държи?
Жената определено беше смела… но и глупава. Гласът й бе силен, но започваше да звучи дрезгаво. Кейт.
— Моля те, говори с мен. Него го няма сега, иначе щеше вече да се е появил с електрошоковия си пистолет. Знаеш, че съм права! Той няма да узнае, че си говорила с мен. Моля те… Трябва да чуя гласа ти отново.
Нейоми все още отказваше да й отговори. Той можеше да се е върнал междувременно. Можеше да е в къщата, да ги слуша. Дори да ги гледа през стените.
Кейт Мактиърнън отново беше в ефир.
— Добре, трийсет секунди. И спираме. Окей? Обещавам, че ще млъкна… в противен случай ще продължа, докато той наистина си дойде.
„Божичко, моля те, спри да говориш — крещеше вътрешният глас на Нейоми. — Спри, незабавно.“
— Той ще ме убие — викаше Кейт. — Но ще го направи, така или иначе! Аз видях част от лицето му. Откъде си? Откога си тук?
Нейоми имаше чувството, че се задушава. Не можеше да си поеме дъх, но седеше на вратата и слушаше всяка дума. Толкова страстно й се искаше да поговори с нея.
— Той вероятно използва лекарство, наречено форан. Използва се в болниците. Може да е лекар. Моля те. От какво има да се страхуваме — освен от мъчения и смърт?
Нейоми се усмихна. Кейт Мактиърнън имаше смелост, но и чувство за хумор. Беше толкова хубаво дори само да чуеш нечий друг глас.
Думите се изплъзнаха от устата на Нейоми почти против волята й.
— Казвам се Нейоми Крос. Тук съм от осем дни. Така ми се струва. Той се крие зад стените. Наблюдава през цялото време. Мисля, че изобщо не спи. Той ме изнасили — каза тя с ясен глас.
За първи път произнесе тези думи високо. „Той ме изнасили.“
Кейт отговори веднага.
— И мен изнасили, Нейоми. Знам как се чувстваш… цялата омърсена. Толкова е хубаво да чуя гласа ти, Нейоми. Никога не съм се чувствала толкова самотна.
— Аз също, Кейт. Сега, моля те, млъкни.
Долу в своята стая Кейт Мактиърнън изведнъж се почувства изморена. Изморена, но обнадеждена. Беше се свлякла до една от стените, когато чу гласовете около себе си.
— Мария Джейн Капалди. Струва ми се, че съм тук около месец.
— Казвам се Кристин Майлс. Здравейте.
— Мелиса Станфийлд. Уча за медицинска сестра. Тук съм от осем седмици.
— Криста Ейкърс, от Северна Каролина. Два месеца в ада.
Бяха най-малко шест.
Част втора
Криеница
36
Двайсет и девет годишната репортерка на „Лос Анджелис Таймс“ Бет Либерман се втренчи в ситните неясни зелени букви на терминала на своя компютър. Гледаше с уморени очи как се развива една от най- големите истории в „Таймс“ за последните години. Най-важната история в кариерата й, а вече почти не й пукаше.
— Толкова е болезнено ненормално… крака. Исусе Христе — изстена тихичко Бет. — Крака.
Шестата част от „дневника“, изпратена й от Джентълмена, бе пристигнала в апартамента й в Западен Лос Анджелис рано тази сутрин. Както и при предишните, убиецът посочваше точното местонахождение на женския труп, преди да се заеме с маниакалното си психопатско послание към нея.
Бет Либерман незабавно се бе обадила на ФБР от дома си, след което бързо бе подкарала колата към редакцията на „Таймс“. Когато пристигна, федералното бюро вече бе потвърдило последното убийство.
Джентълмена бе оставил подписа си: свежи цветя.
Тялото на четиринайсетгодишната японка беше открито в Пасадина. Също като останалите пет жени, Съни Одзава беше изчезнала безследно преди две нощи. Сякаш погълната от влажния тежък смог.
Засега Съни Одзава беше най-младата жертва, за която Джентълмена бе съобщил. Върху долната част на трупа й беше подредил розови и бели божури. „Цветята, разбира се, ми напомнят устните на жена“, беше написал в една от частите на дневника. „Изоморфизмът е очевиден, нали?“
В седем без петнайсет сутринта офисите на „Таймс“ бяха пусти и мрачни. Никой не би трябвало да става толкова рано, освен пияниците, които още не са си лягали, помисли си Либерман. Дразнеше я тихото бръмчене на централната климатична инсталация, примесено с глухия рев на уличното движение.
— Защо крака? — промърмори отново репортерката.
Седна пред компютъра, изгаряща от желание никога да не беше писала статия за порнографските абонаменти в Калифорния. Джентълмена твърдеше, че точно така я „открил“, точно така я избрал, за да бъде неговата „връзка с останалите граждани на Града на Ангелите“. Твърдеше, че двамата с нея са на една и съща вълна.
След безкрайни административни срещи на най-високо равнище „Лос Анджелис Таймс“ реши да публикува частите от дневника на убиеца. Нямаше никакво съмнение, че те наистина са били написани от Джентълмена.
Той знаеше преди полицията къде се намират телата на жертвите. Беше заплашил със „специални премиални убийства“, ако дневникът му не бъде публикуван, за да го чете всеки в Лос Анджелис на закуска. „Аз съм последният, аз съм най-великият“, беше написал в една от частите на дневника. Кой би могъл да оспори това, питаше се Бет. Ричард Рамирес11? Карил Чесман12?
Сега работата на Бет Либерман се състоеше в това да бъде негова свръзка. Между другото правеше и първата редакция на излиянията на Джентълмена. Нямаше никакъв начин екзалтираните, нагледни като графика текстове на дневника да бъдат пуснати непокътнати. Те бяха изпълнени с гнусна порнография и най-брутални описания на убийствата, които бе извършил.
Либерман почти чуваше гласа на лудия, докато набираше последната част в текстообработващата си програма. Джентълмена отново разговаряше със или по-точно чрез нея:
