мишница. Започвах да харесвам нейния стил. Беше време да разбера какви тайни знае за Нейоми.
— Кажи ми какво става тук, Флорънс. Недей да редактираш мислите си заради това, че съм чичо на Нейоми или защото съм полицай.
Флорънс се усмихна. Отметна един кичур от лицето си. Тя беше отчасти Имануел Кант, отчасти малката черна Приси от „Отнесени от вихъра“.
— Ето какво знам. Това е причината, поради която някои момичета от общежитието бяха разтревожени за Нейоми. — Пое една глътка от ухаещия на магнолии въздух. — Всичко започна с един мъж на име Сет Самюъл Тейлър. Той е социален работник в програмите на Дърам. Аз представих Нейоми на Сет. Той ми е братовчед.
— Все още не виждам къде е проблемът — казах аз.
— Сет Самюъл и Нейоми се влюбиха един в друг някъде през декември миналата година — продължи тя. — Нейоми се мотаеше като муха без глава с блуждаещ поглед в очите, което изобщо не е в нейния стил, както знаете. Отначало той идваше в общежитието, но след това тя започна да остава при Сет в апартамента му в Дърам.
Бях малко изненадан, че Нейоми се е влюбила и не е споменала за това на Сила. Защо не беше казала на никой от нас? Все още не разбирах къде е проблемът с останалите момичета в общежитието.
— Аз съм абсолютно сигурен, че Нейоми не е първата колежанка в „Дюк“, която се влюбва. Нито е първата, която се среща с мъж.
— Тя не просто се срещаше с мъж, тя се срещаше с черен мъж. Сет редовно пристигаше направо от строежите с прашния си комбинезон и кожено работно яке. Нейоми започна да ходи из студентския град със сламена изполичарска шапка, с каквито на времето са работели негрите в памуковите плантации. Понякога Сет носеше каска с надпис „Робски труд“. Той се осмеляваше да бъде язвителен и ироничен спрямо социалната активност на монахините и — Боже опази! — спрямо тяхното социално съзнание. Караше се с черните чистачки, когато те се опитваха да си вършат работата.
— А какво мислиш ти за твоя братовчед? — попитах Флорънс.
— Сет е драка. Дразни се от расовото неравенство до такава степен, че понякога това влиза в конфликт със собствените му идеи. Но иначе е чудесен. Работяга, не се страхува да не си изцапа ръцете. Ако не ми беше братовчед… — каза Флорънс и ми намигна.
Хапливото й чувство за хумор ме разсмя. Тя беше малко непохватно негърче от Мисисипи, но беше и истинска дама. Дори започвах да харесвам високата й прическа.
— Добри приятелки ли бяхте с Нейоми? — попитах аз.
— Отначало не. Двете се конкурирахме за „Правен журнал“. Сам разбираш, че там може да успее само една черна жена. Но след като се източи първата година, ние се сближихме. Обичам Нейоми. Тя е най- добрата.
Изведнъж се замислих дали изчезването на Нейоми не е свързано с нейния приятел. Може би то нямаше нищо общо с убиеца в Северна Каролина.
— Той наистина е много свестен. Недейте да го наранявате — предупреди ме Флорънс.
Аз кимнах.
— Ще счупя само единия му крак.
— Той е силен като вол — върна ми го тя.
— Аз
30
Взирах се в черните очи на Сет Самюъл Тейлър. Той също се взираше в моите. Очите му приличаха на смолисто черни късове мрамор, инкрустирани в бадеми.
Приятелят на Нейоми беше висок, много мускулест и притежаваше сила на черноработник. Напомняше ми по-скоро на млад лъв, отколкото на овен. Изглеждаше безутешен и ми беше трудно да го разпитвам. Имах предчувствието, че Нейоми си е отишла завинаги.
Сет Тейлър не се беше бръснал, а според мен не беше и спал от няколко дни. Не мисля, че си беше сменял и дрехите. Беше облечен с ужасно измачкана карирана риза върху някаква тениска и прокъсани дънки. Все още носеше прашните си работни обувки. Или беше много притеснен, или беше изкусен актьор.
Протегнах ръка и той я стисна яко. Имах чувството, че съм си сложил ръката в обущарско менгеме.
— Изглеждате ужасно — бяха първите думи на Сет Тейлър към мен. Електронен ъндърграунд рок цепеше някъде в квартала. Също като във Вашингтон.
— Ти също.
— Майната ви на всички — каза той. Това беше обичаен поздрав по улиците; и двамата знаехме това и се разсмяхме.
Усмивката на Сет беше топла и заразителна. Видът му издаваше самоувереност, но това не ме подразни. Нищо, което да не съм виждал и преди.
Забелязах, че широкият му нос е бил чупен неведнъж, но той все още изглеждаше добре. Присъствието му доминираше в стаята, както ставаше и с Нейоми. Детективът у мен съсредоточи вниманието си върху Сет Тейлър.
Живееше в стар работнически район на север от центъра на Дърам. Някога кварталът е бил населен с работници от цигарената фабрика. Апартаментът му беше мезонет в стара къща, сега разделена на два апартамента. По стените на коридора бяха закачени плакати на „Арестед Дивелъпмънт“ и Айс-Ти. На един от плакатите пишеше: „От времето на робството насам върху черните мъже не са били изпращани толкова много бедствия.“
Холът беше пълен с негови приятели и близки съседи. Тъжни песни на Смоуки Робинсън се носеха от стържещите тонколони. Приятелите бяха тук, за да помогнат в търсенето на Нейоми. Може би и аз най-сетне намерих някакви съюзници в Юга.
Всички в апартамента се притесняваха да говорят с мен за Нейоми. Никой от тях не хранеше и най- малкото подозрение към Сет Самюъл.
Особено силно впечатление ми направи една жена с умни очи и кожа с цвят на кафе със сметана. Кийша Боуи беше малко над трийсетте, пощенска работничка в Дърам. Нейоми и Сет явно я бяха предумали да се върне в колежа и да вземе дипломата си по психология. Двамата се разбрахме от половин дума.
— Нейоми е образована и толкова изискана, но вие знаете това. Тя обаче никога не е използвала своите качества, за да унижи някой друг или да изтъкне превъзходството си. Това порази всички ни, когато се запознахме с нея. Толкова е земна, Алекс. В нея няма дори една прашинка фалш. Как можа да се случи на нея.
Поговорих още малко с Кийша. Беше умна и хубава, но сега не беше време за глупости. Потърсих Сет и го намерих усамотен на втория етаж. Прозорецът на спалнята беше отворен и той седеше отвън на леко скосения покрив. Робърт Джонсън пееше своите запомнящи се блусове някъде в мрака.
— Имаш ли нещо против да изляза навън при теб? Този стар покрив ще издържи ли и двама ни? — попитах през прозореца.
Сет се усмихна.
— Ако не издържи, и двамата се пльоснем на верандата, това ще бъде добър край на историята. Струва си падането и счупените гърбове. Хайде, излизай, така и така си си го наумил.
Той разчленяваше думите с приятна, почти музикална протяжност. Можех да разбера защо Нейоми го е харесала.
Изкатерих се и седнах до Сет Самюъл в тъмнината, която се спускаше над Дърам. Заслушахме се във воя на полицейските сирени и възбудените крясъци в потайностите на градчето — същите като в големия град, но в умален мащаб.
— Често седяхме тук — промълви Сет с тих глас. — Двамата с Нейоми.
— Добре ли си? — попитах го аз.
— Не. Никога в живота си не съм бил по-зле. А ти?
— Също.
