се явила. Казанова бе плашещо добър в занаята. Същински призрак.
Завършихме нашата разходка, като направихме пълен кръг и се върнахме там, откъдето тръгнахме. Общежитието бе построено на двайсет-трийсет метра от една посипана с пясък алея. Имаше високи бели колони, а широката веранда бе претъпкана е бели плетени люлеещи се столове. Предвоенният стил, един от любимите ми.
— Алекс, ние с Нейоми всъщност не бяхме толкова близки в последно време — внезапно ми довери Мери Елън. — Съжалявам. Реших, че би трябвало да знаеш това.
Мери Елън плачеше, когато се притисна до мен и ме целуна по бузата. После изтича нагоре по полираните белосани стълби и изчезна вътре.
Още една тревожна загадка за разрешаване.
22
Казанова наблюдаваше доктор Алекс Крос. Бързият му остър ум работеше на високи обороти като свръхмощен компютър — може би най-мощният в целия университет.
— Я го виж ти Крос — промърмори той. — Урежда си среща със стара приятелка на Нейоми! Там няма да намериш нищо, докторе. Не си стигнал и до „топло“. Всъщност става все по-„студено“.
Той следваше Алекс Крос на безопасно разстояние по посока на общежитията на „Дюк“. Беше чел много за Крос. Знаеше всичко за психолога и детектива, който си бе изградил репутацията, залавяйки убиец, отвличащ деца във Вашингтон. Тъй нареченото престъпление на века, което беше прах, хвърлен от медиите в очите на хората и чисти врели-некипели.
„Е, кой е по-добър в тази игра — искаше му се да кресне в лицето на доктор Крос. — Аз знам кой си ти. А ти не знаеш колкото едно кучешко лайно за мен. Никога няма да узнаеш.“
Крос спря да върви. Извади бележник от задния джоб на панталоните си и записа нещо.
„Какво става, докторе? Да не би да те е осенила някоя важна мисъл? Много се съмнявам. Честна дума, съмнявам се. ФБР, местната полиция, всички ме следят от месеци. Сигурно и те си водят бележки, но никой не е намерил ключа…“
Казанова продължи да наблюдава как Алекс Крос върви към студентския град, докато най-накрая го изгуби от поглед. Идеята, че Крос може действително да го проследи и залови, беше немислима. Чисто и просто нямаше да го бъде.
Избухна в смях и си наложи да се овладее, тъй като студентският град гъмжеше от народ в неделя следобед.
„Никой не е намерил ключа, доктор Крос. Не разбираш ли?… Точно това е ключът!“
23
Отново станах уличен детектив.
В понеделник прекарах по-голямата част от сутринта в разговори с хора, които познаваха Кейт Мактиърнън. Последната жертва на Казанова беше лекар стажант, отвлечена от апартамента й в покрайнините на Чапъл Хил.
Опитвах се да съставя психологически профил на Казанова, но не разполагах с достатъчно информация. ФБР не ми оказваше помощ. Ник Ръскин още не беше откликнал на моите позвънявания.
Един преподавател в медицинския колеж на Северна Каролина ми каза, че Кейт Мактиърнън била най- съзнателната студентка в двайсетгодишната му практика. Друг професор от колежа заяви, че нейният интелект и чувство за отговорност били наистина забележителни, но „ако в Кейт има нещо изключително, това е темпераментът й“.
Всички бяха единодушни по тази точка. Дори стажантите в болницата, които й бяха конкуренти, признаваха, че Кейт Мактиърнън е в различна от тях категория.
— Тя е най-лишената от нарцисизъм жена, която познавам — ми каза една от стажантките.
— Кейт се товари с работа като вол, но си дава сметка за това и може да се смее над себе си — каза друга.
— Тя е страхотен човек. Това, което се случи, разкъса сърцата на всички в болницата.
— Тя е мозък, и то дяволски добре изграден — тухла по тухла.
Обадих се на Питър Макграт, преподавател по история, и той прие да се срещнем, макар и без особено желание. Кейт Мактиърнън беше излизала с него четири месеца, но връзката им била рязко прекъсната. Професор Макграт беше висок, със спортна фигура, малко деспотичен.
— Мога да кажа, че жестоко се прецаках, като я загубих — призна той. — Наистина се прецаках. Но нямаше начин да я задържа. Тя може би е човекът с най-силна воля, когото познавам. Господи, не мога да повярвам, че това се е случило на Кейт!
Лицето му беше бледо и той очевидно бе разтърсен от нейното изчезване. Поне така изглеждаше.
Седнах да обядвам сам в един шумен бар в Чапъл Хил. Имаше тълпи от студенти и една шумна билярдна маса, но аз седнах сам с моите бири, с мазния сандвич с кюфте като гума и кашкавал и с още неоформените си мисли за Казанова. Дългият ден ме беше изцедил. Липсваха ми Сампсън, децата, къщата ми във Вашингтон. Уютен свят без чудовища. Но и Шуши липсваше. Както и още няколко млади жени.
Мислите ми продължиха да се реят назад към Кейт Мактиърнън и онова, което бях чул за нея днес.
Това е начинът, по който случаите се разрешават — или поне аз така съм ги разрешавал. Събират се данни. Данните се реят из мозъка, Най-накрая се правят връзки между тях.
Казанова избира не просто физически красиви жени, внезапно осъзнах аз в бара. Той избира най- изключителните жени, които може да намери. Избира само жените, които всеки иска, но сякаш никой никога няма да има.
Той ги колекционира някъде.
Защо именно изключителни жени, запитах се аз. Имаше само един възможен отговор. Защото е убеден, че самият той е изключителен.
24
За малко да се върна, за да говоря отново с Мери Елън Клук, но промених решението си и се прибрах в хотела. Там ме очакваха няколко съобщения.
Първото беше от един приятел в полицейското управление на Вашингтон. В момента обработваше информацията, от която се нуждаех за задълбочен профил на Казанова. Бях си донесъл портативен компютър и се надявах, че скоро ще мога да седна да обработвам данните.
Един репортер на име Майк Харт беше звънял четири пъти. Познавах го, познавах и вестника му — парцал от Флорида, наречен „Нешънъл Стар“. Прякорът на репортера беше Безсърдечния Харт9. Не му се обадих. Беше ме изтъпанил веднъж на първа страница и веднъж беше предостатъчно за един живот.
Детектив Ръскин най-сетне беше отговорил на моите позвънявания. Намерих кратко съобщение.
Унесох се в неспокоен сън в удобното кресло в моята стая и ме обладаха ужасяващо живи кошмари.
Събудих се с чувството, че в хотелската стая има още някой.
Безшумно поставих ръка върху дръжката на пистолета и много тихо се изправих. Сърцето ми биеше силно. По какъв начин някой беше успял да влезе в стаята?
Надигнах се бавно, но останах, приведен, готов за стрелба. Огледах се наоколо, взирайки се в полумрака. Басмените пердета не бяха спуснати напълно, така че пропускаха достатъчно светлина, за да мога да различавам формите на предметите. Сенките на три листа танцуваха по стената на хотелската стая. Като че ли нищо друго не се движеше.
Проверих банята, с пистолета напред. След това дрешника. Започнах да се чувствам глупаво, промъквайки се из хотелската стая с изваден пистолет, но определено бях чул шум!
