и престиж в комбинация с провиснали панталони и маратонки. Не искаше да изглежда като бунтар, какъвто не беше, но се нуждаеше от някаква минимална индивидуалност сред голямата общност на болницата.
Току-що си бе купила от любимата книжарничка „Всички прекрасни коне“ от Кормак Маккарти. От стажант-лекарите първа година не се очакваше да имат време за четене на романи, но тя успяваше да намери. Поне си беше обещала да намери време тази вечер.
А тази вечер в края на април беше толкова хубава, толкова съвършена, че Кейт реши да се отбие в „Спанки“ на ъгъла на улиците Кълъмбия и Франклин. Можеше да седне на бара и просто да почете.
Беше изключено да си позволи среща с мъж през седмицата. Обикновено съботите й бяха свободни, но пък дотогава тя беше прекалено изтощена, за да се занимава с ритуалите, предхождащи и следващи скачането в кревата.
Животът й бе влязъл в този ритъм, след като двамата с Питър Макграт прекъснаха окончателно своята безброй пъти подновявана и прекратявана връзка. Питър беше на трийсет и осем години, доктор по история и почти безупречен. Беше непоносимо красив и твърде обсебен от себе си за нейния вкус. Раздялата се оказа по-долнопробна, отколкото бе очаквала. Вече не бяха дори приятели.
Бяха минали четири месеца без Питър. Тежък удар, но не неочакван. Кофти й беше, но това не бе сред десетте най-лоши неща, с които трябваше да се справя. При това знаеше, че вината за скъсването е нейна, не на Питър. Разпадането на любовните й връзки беше проблем, част от тайното й минало. Тайното настояще? Тайното бъдеще?
Кейт погледна часовника си. Беше кокетен Мики Маус модел, подарък от сестра й Керъл Ан и нямаше грешка дори в секундите. Освен това я подсещаше: никога не навирвай глава само защото сега си ДОКТОР.
Проклятие! Чувството за време й изневеряваше — а още нямаше трийсет и една години! Дъртофелница. Беше се превърнала в бабата на медицинския факултет. Вече беше почти девет и половина, Сънчо отдавна трябваше да й е пожелал лека нощ.
Кейт реши да подмине „Спанки“ и да се прибере. Щеше да претопли прелютивото чили кон карне8 и може би да изпие чаша горещо мляко с какао и сметана отгоре. Да подгънеш крака с вредна за здравето храна и Кормак Маккарти всъщност не звучеше чак толкова зле.
Подобно на много от студентите в Чапъл Хил Кейт имаше сериозни проблеми с парите. Това беше разликата между тях и богаташката тълпа от „Дюк“. Кейт бе наела тристаен апартамент на горния етаж на една типична за Северна Каролина двуетажна къща. Цялата боя се бе олющила и къщата изглеждаше така, сякаш си сменяше козината. Беше в най-затънтения край на Питсбъроу Стрийт в Чапъл Хил. Кейт се бе спазарила добре за наема.
Първото, което й беше направило впечатление в околността, бяха прекрасните дървета. Стари и величествени широколистни дървета, а не борове. Дългите им клони й напомняха ръцете и пръстите на съсухрени стари жени. Наричаше улицата си „алеята на старите дами“. Къде ли другаде можеше да живее старата дама от медицинския факултет?
Кейт пристигна у дома около десет без петнайсет. Никой не обитаваше долния етаж на къщата, която беше наела от една вдовица, живееща в Дърам.
— Прибрах се. Аз съм, Кейт — каза тя на семейството мишоци, които живееха зад хладилника. Не можеше да се реши да ги изтреби. — Липсвах ли ви? Хапнахте ли вече?
Тя перна леко ключа на кухненското осветление и се заслуша в дразнещото електрическо жужене. Погледът й се спря върху изписания с едри букви цитат на един от нейните преподаватели: „Студентите по медицина трябва да се упражняват в смирение.“ Е, тя определено се упражняваше в смирение.
В малката спалня Кейт нахлузи омачканата черна фланелка, която вече изобщо не си правеше труда да глади. Гладенето на дрехи не спадаше към приоритетите й в последно време. Тя се прозя само при мисълта за шестнайсетчасовия работен ден, който за нея започваше в пет на следващата сутрин. Дявол да го вземе, тя обичаше този живот. Обичаше го!
Хвърли се на скърцащото двойно легло, покрито с обикновени бели чаршафи. Единственият лукс бяха две шарени шифонени шалчета, които висяха от таблата на кревата.
Отмени поръчката за чили кон карне и горещо мляко с какао и сложи „Всички прекрасни коне“ върху купчината непрочетени броеве на „Харпърс Базар“ и „Нюйоркър“. Щракна лампата и след пет секунди заспа. Край на прозренията, край на дебатите със себе си за тази нощ.
Кейт Мактиърнън нямаше ни най-малка представа, ни най-малко подозрение, че е била наблюдавана, че е била следена още от разходката по пълната с народ Франклин Стрийт, че е била избрана.
Д-р Кейт беше следващата.
17
„Не — помисли си Кейт. — Това е моят дом.“
Почти го изрече на глас, но не искаше да издава никакъв звук.
Все още беше сънена, но бе почти сигурна в шума от проникване, който я разбуди. Пулсът й препускаше. Сърцето й се бе качило в гърлото.
Остана съвсем неподвижна, свита край таблата на леглото си. Още няколко нервни секунди се източиха бавно, като векове. Не помръдна. Затаи дъх. Коси лъчи от лунна светлина, бели като кости, играеха по стъклата на прозорците, оформяха мрачни сенки в спалнята й. Вслуша се в къщата, вслуша се с пълно съсредоточаване във всяко проскърцване и изпукване, които старата постройка издаваше.
Този път до слуха й не достигна нищо необичайно. Но беше сигурна, че е чула. Последните убийства, както и новините за отвличания в университета я изпълваха със страх.
Бавно седна в леглото и се ослуша. Може би някой прозорец беше останал отворен. Най-добре да стане и да провери прозорците и вратите.
За първи път от четири месеца почувства, че Питър Макграт истински й липсва. Не че щеше да помогне, но тя щеше да се чувства по-сигурна.
Не че беше изплашена до смърт или уязвима — можеше да се справи сама с повечето мъже. Можеше да се бие като фурия. Питър често казваше, че оплаква мъжа, който реши да я нападне, и действително го мислеше. Той изпитваше известен физически страх от нея. Е, разбира се, предварително уредените битки в доджото по карате бяха едно нещо. Това вече беше истинско.
Кейт тихо се измъкна от леглото.
Прас!
Ръка в ръкавица я тресна жестоко през устата и носа й и на Кейт й се стори, че чува изпукване на хрущял. После голямо и много силно мъжко тяло се стовари върху нея. Цялата му тежест я притискаше към студените твърди дъски на пода.
Беше й изкарал въздуха. Знаеше точно какво прави. Трениран!
Не беше ръкавица, осъзна тя.
Хлороформ ли използваше? Не, нямаше миризма. Може би етер? Халотан? Откъде би могъл да намери анестетични средства?
Мислите й започваха да се замъгляват и тя се изплаши, че ще загуби съзнание. Трябваше да го отблъсне.
Изпъвайки крака, тя изви силно тялото си наляво и стовари цялата си тежест върху нападателя, по посока на бледата сенчеста стена на спалнята. Внезапно се оказа вън от хватката му, свободна.
— Лоша идея, Кейт — каза той в тъмното.
Знаеше името й!
