20
В събота в един часа по обед вървях от хотел „Вашингтон Дюк Ин“ към студентския град на „Дюк“.
Току-що бях хапнал истинска севернокаролинска закуска: каничка и половина горещо, силно кафе, добре осолена пушена шунка, пържена с яйца, топли содени хлебчета и остър доматен сос, овесена каша с пръжки. В ресторанта чух една кънтри песен: „Фраснеш ли ме с тоз тиган, няма веч да съм пиян.“
Чувствах, че откачам и вече съм на ръба, така че един километър пеша до студентското градче беше добра терапия. Аз си я предписах и после послушах съвета на лекаря. Сцената на престъплението от предишната нощ ме беше разтърсила.
Ясно си припомних времето, когато Нейоми беше малко момиченце и аз бях най-добрият й приятел. Често си пеехме „Конче-бонче-дълго макаронче“ и „Буба лази, буба лази“. В известна степен тя ме научи как да стана приятел с Джани и Деймън. Тя ме подготви да бъда доста добър баща.
По онова време брат ми Арон често водеше малката Шуши със себе си в бар „Капри“ на Трета улица. Основното занимание на брат ми беше да се натряска до козирката. „Капри“ не беше място за малки момиченца, но Нейоми успяваше да се справи. Дори като дете тя разбираше и приемаше като даденост кой е баща й и какво представлява. Когато двамата с Арон спираха пред къщи, брат ми обикновено беше много, но още не мъртво пиян. Нейоми бе поела патронаж върху баща си. Той правеше усилие да остане трезвен, докато тя е с него. Проблемът беше, че Шуши не можеше винаги да се навърта около него, за да го спасява.
В един часа в събота имах среща с декана, отговарящ за проблемите на студентките в „Дюк“. Стигнах до „Алън Билдинг“. Няколко административни офиса бяха разположени на третия и четвъртия етаж.
Деканът беше висок строен мъж. Казваше се Браунинг Лоуел. Нейоми ми беше разказвала много за него. Смяташе го за близък съветник и приятел. Срещнах се с Лоуел в неговия уютен кабинет, пълен с дебели стари книги. Кабинетът му гледаше към магнолиите и брястовете по Чапъл Стрийт. Както и всичко останало в студентското градче, обстановката впечатляваше. Готически сгради, накъдето и да погледнеш. Оксфорд на Юга.
— Покрай Нейоми станах ваш почитател — каза деканът, докато се здрависвахме. Стисна ръката ми силно, което и очаквах, имайки предвид физическите му дадености.
Браунинг Лоуел беше мъж е добре оформени мускули и приятен външен вид, вероятно към трийсет и пет годишен. Стори ми се, че искрящите му сини очи излъчват неуниваща бодрост. Спомних си, че някога е бил гимнастик от световна класа. Бил студент последна година в „Дюк“ и трябвало да представя Америка на Олимпийските игри в Москва през 1980 г.
В началото на годината гръмнала злополучната новина, че Браунинг Лоуел е хомосексуален и има любовна връзка с доста известен баскетболист. Той напуснал американския отбор още преди непредвидения олимпийски бойкот. Доколкото ми е известно, така и не се доказало дали историята е вярна. Лоуел обаче се оженил и сега живееше в Дърам заедно с жена си.
Беше симпатичен и топъл човек. Стигнахме до тъжната тема за изчезването на Нейоми. Той хранеше съвсем реални съмнения и основателни страхове, що се отнася до започналото полицейско разследване.
— Струва ми се, че местните вестници не правят простата и логична връзка между убийствата и изчезванията. Не мога да го проумея. Предупредили сме всички жени в студентското градче за опасността — каза ми той. След това уточни, че към студентките е отправена молба да се разписват на влизане и излизане от общежитията. При всяко вечерно излизане управата поощрявала системата „само с приятел“.
Преди да напусна кабинета му, той позвъни в общежитието на Нейоми. Каза ми, че това ще улесни в известна степен достъпа ми, и изяви готовност да ми помогне с каквото може.
— Познавам Нейоми от близо пет години — каза. Прокара ръка през дългата си руса коса. — Мога да изпитам една малка частица от това, което ви се е стоварило, и наистина съжалявам, Алекс.
Благодарих му и напуснах кабинета. Бях трогнат от този мъж и се чувствах малко по-добре. Запътих се към студентските общежития. Познай кой ще дойде на вечеря.
21
Чувствах се като Алекс в Страната на чудесата.
Главното общежитие в „Дюк“ беше поредното идилично място. Малки къщички и няколко вили вместо обичайните готически сгради. Зелената площ тънеше в сянката на стари дъбове и клонести магнолии, заобиколена от добре поддържани цветни градини. Да благодарим на Господ за пъстрите неща.
Сребристо беемве с подвижен покрив беше паркирано пред сградата. Стикерът върху бронята гласеше: ДЪЩЕРЯ МИ Е В „ДЮК“, КАКТО И ПАРИТЕ МИ.
Дневната на общежитието беше с лакиран паркет от твърда дървесина и впечатляващо овехтели ориенталски килими, които можеха да минат за оригинални. Погледът ми се спря върху тях, докато чаках Мери Елън Клук. Стаята беше претъпкана със „старинни“ столове, кушетки, махагонови шкафове. Под двата фасадни прозореца имаше седалки за сядане.
Мери Елън Клук слезе почти веднага. Бях се срещал с нея пет-шест пъти. Беше висока почти метър и осемдесет, пепеляворуса и привлекателна — не по-различна от тайнствено изчезналите жени. Трупът, който беше намерен полуизяден от птиците и животните в гората край Ефланд, също е бил някога красива руса жена.
Запитах се дали убиецът е забелязал достойнствата на Мери Елън Клук. Защо се беше спрял на Нейоми? Как формираше окончателния си избор? Колко жени бе избрал до този момент?
— Здравей, Алекс. Божичко, радвам се да те видя тук. — Мери Елън пое ръката ми и я стисна здраво. Самият факт, че я виждах, ме наведе на спомени, изпълнени с топлина, но и с болка.
Решихме да напуснем общежитието и да се поразходим из красивия парк в западната част на студентския град. Винаги съм харесвал Мери Елън. Следваше история и психология. Спомних си, че разговаряхме за психоанализа една нощ във Вашингтон. Тя знаеше за психичните травми почти колкото мен.
— Съжалявам, че не бях тук, когато си пристигнал — каза тя, докато вървяхме на изток сред елегантните сгради в готически стил, строени през 20-те години. — Брат ми си получи дипломата от университета в петък. Малкият Райън Клук. Всъщност е висок близо два метра. И поне сто килограма. Солист на „Драсканици по дъската“. Върнах се тази сутрин, Алекс.
— Кога видя Нейоми за последен път? — попитах. Чувствах, че е тъпо да говоря с приятелката на Нейоми като детектив, но нямах избор.
Тя си пое дълбоко дъх, преди да ми отговори:
— Преди шест дена, Алекс. Пътувахме заедно до Чапъл Хил. Работехме там за Хуманитарното сдружение.
Това беше група за социална взаимопомощ, която ремонтира стари къщи за бедните. Нейоми не бе споменавала, че полага доброволен труд за тях.
— Виждала ли си я след това? — попитах.
Мери Елън поклати глава. Трептящите златни камбанки на шията й звъннаха нежно. Внезапно усетих, че избягва погледа ми.
— Страхувам се, че това беше последният път. Аз бях тази, която отиде в полицията. Научих, че там има законен срок от двайсет и четири часа при случаи на изчезване. Изчакаха почти два дена и половина, за да пуснат бюлетин до всички полицейски участъци. Имаш ли представа защо? — попита.
Поклатих глава, но не исках да раздухвам проблема пред Мери Елън. Все още не бях наясно защо беше тази мрежа от секретност около случая. Няколко пъти звънях на детектив Ръскин тази сутрин, а той още не ми се беше обадил.
— Мислиш ли, че изчезването на Нейоми има някаква връзка с другите изчезнали жени? — попита Мери Елън. Сините й очи бяха пронизани от болка.
— Възможно е. Но в „Сара Дюк Гардънс“ не бяха намерени материални доказателства. Честно казано, почти няма за какво да се заловим, Мери Елън.
Ако Нейоми е била отвлечена от обществен парк насред студентския град, то това е станало без нито един свидетел. Тя е била видяна в парка половин час преди лекцията по договорни отношения, на която не
