задръжки. Във всеки случай някога бях чел части от мемоарите му.
Като изключим това, което биеше на очи, защо убиецът беше избрал името? Дали вярваше, че наистина обича жените? Това ли бе начинът да го покаже?
Чувахме как някъде някаква птица надава тайнствен крясък, както и шумовете на дребни животинки навсякъде около нас. На никой не му идваше наум за зайчета-байчета в тези гори. Не и с това ужасяващо убийство.
Между десет и половина и единайсет чухме силен тътен като гръмотевица над мрачните дървета. Изнервени погледи се вдигнаха към синьо-черното небе.
— Познатата стара песен — каза Сампсън, като видя примигващите светлини на идващия хеликоптер.
— Може би въздушната бърза помощ най-сетне идва за тялото — казах аз.
Един тъмносин хеликоптер на златни ивици най-накрая описа кръг над асфалтовата настилка на шосето. Който и да пилотираше машината, беше истински професионалист.
— Ами, въздушната бърза помощ — възрази Сампсън. — По-скоро Мик Джагър. Само големи звезди се возят на такива хеликоптери.
Джойс Кини и регионалният директор на Бюрото вече бяха отпрашили към шосето. Сампсън и аз тръгнахме след тях като неканени вредители.
Там ни чакаше друг тежък шок. И двамата разпознахме високия, оплешивяващ, изискан мъж, който слизаше от хеликоптера.
— И какво, по дяволите, прави той тук? — рече Сампсън. Имах същия въпрос, същата тревожна реакция. Това бе заместник-директорът на ФБР. Човекът номер две, Роналд Бърнс. Бърнс беше истинският юмрук в системата на Бюрото, майстор по вдигането на всякакви шумотевици.
И двамата познавахме Бърнс от нашия последен „мултиинституционален“ случай. Минаваше за подвластен на политически влияния, за лошото момче вътре в Бюрото, но той никога не се беше държал зле с моя милост. След като огледа тялото, поиска да говори с мен. Нещата ставаха все по-странни и по-странни тук, в Каролина.
Бърнс сметна за нужно да проведем краткия си разговор далеч от големите уши и малките умове на собствените му хора.
— Алекс, наистина съжалявам, че племенницата ти може да е отвлечена. Дано не е така — каза той. — След като вече си тук, вероятно ще можеш да ни помогнеш.
— Мога ли да попитам защо вие сте тук?
Защо пък да не скоча направо на въпрос с повишена трудност.
Бърнс се усмихна, демонстрирайки облечените си с керамични корони неестествено бели предни зъби.
— Много съжалявам, че не прие нашето предложение за онази длъжност.
След случая „Сонеджи“, свързан с отвличане на деца, ми бе предложена работа като свръзка между Бюрото и полицията във Вашингтон. Бърнс беше един от хората, които беседваха с мен по този въпрос.
— Харесвам прямотата повече от всичко друго — продължи Бърнс.
Все още чаках отговора на директния си въпрос.
— Не мога да ти кажа толкова, колкото би желал да чуеш — рече най-сетне. — Не знаем дали твоята племенница е в ръцете на това болно копеле. Той оставя много малко физически улики, Алекс. Предпазлив е и е добър в това, което прави.
— И аз така чух. Това ни насочва към няколко очевидно подозрителни сфери. Полицаи, ветерани от армията, аматьори, които изучават действията на полицията. Това обаче може да е и подвеждане в грешна посока от негова страна. Може би иска ние да мислим по този начин.
Бърнс кимна.
— Тук съм, защото това започна да става високоприоритетна каша. Работата е голяма, Алекс. Засега не мога да ти кажа защо. Работата е голяма и строго поверителна.
Изречено като от истинско феберейско началство. Мистерии, обгърнати от други мистерии.
Бърнс въздъхна.
— Ще ти кажа едно нещо. Вярваме, че той може да е колекционер, че държи няколко от младите жени тук наоколо… може би частен харем. Негов собствен харем.
Беше кошмарна, потресаваща идея. Но заедно с това тя ми даваше надежда, че Нейоми може още да е жива.
— Искам да съм вътре в нещата — казах на Бърнс, като не откъсвах очи от неговите. — Защо не ми кажете всичко? Нужно ми е да видя цялата картина, преди да започна да градя теории. Защо изхвърля някои от жените? Ако, разбира се, действията му могат да бъдат определени по този начин.
— Алекс, сега не мога да ти кажа нищо повече. Съжалявам — тръсна глава Бърнс и затвори за миг очи. Разбрах, че е изтощен.
— Но искахте да видите как ще реагирам на теорията ви за колекционера?
— Да — съгласи се Бърнс и бе принуден да пусне една усмивка.
— Струва ми се, че съвременният харем не е изключен. Това е доста разпространена мъжка фантазия — казах аз. — Колкото и да е странно, това е и често срещана женска фантазия. Не изключвайте и този вариант засега.
Бърнс ме помоли отново за помощ, но не беше склонен да ми каже нищо от онова, което знаеше. Накрая се върна при своите хора.
Сампсън изникна до мен.
— Какво каза Негова Принципиалност? Какво го води в тази пъклена гора, при нас, простосмъртните?
— Той каза нещо интересно. Каза, че Казанова може да е колекционер, създал по всяка вероятност свой собствен частен харем някъде тук наблизо — отвърнах на Сампсън. — Каза, че случаят е голям. Изборът на думите е негов.
„Голям“ означаваше, че случаят е много опасен, навярно по-опасен, отколкото изглеждаше досега. Питах се по каква причина може да е така и почти не исках да науча отговора.
16
Кейт Мактиърнън беше озарена от странна, но поучителна мисъл.
Това просветление го дължеше на последната си ката в групата на черните пояси. Прецизното подбиране на точния момент е всичко в каратето, както и в много други неща. То помага и ако трябва да изтласкаш близо деветдесетте килограма на противника, а тя можеше да го прави.
Кейт се шляеше по оживената, шикарна, изпълнена с глъчка Франклин Стрийт в Чапъл Хил. Улицата се простираше на север и на юг, граничеше с живописния студентски град на Университета на Северна Каролина. Кейт мина покрай книжарници, пицарии, магазинчета за ролкови кънки под наем, сладкарница. Рок групата „Бяло Зомби“ дънеше откъм сладкарницата. Кейт по природа не си падаше по безделието, но вечерта беше топла и приятна, така че за разнообразие се спря до витрината.
Тълпата от студентското градче беше позната, приветлива и много приятна. Кейт харесваше живота си тук, отначало като студентка по медицина, а сега като лекар стажант. Не искаше да напуска Чапъл Хил, не искаше да се върне и да работи в Западна Вирджиния.
Но щеше да отиде. Бе дала обещание на майка си — точно преди Бийдси Мактиърнън да умре. Кейт й бе дала дума и думата й тежеше. Бе старомодна в това отношение. Момиче от малко градче.
Беше пъхнала ръце в дълбоките джобове на поомачканото медицинско сако. Смяташе, че ако има проблем с физиката си, това са ръцете й. Бяха възлести, а да не говорим за ноктите. Имаше две причини за това: робската работа в раковото отделение и каратето. Имаше черен пояс втора степен, тъй наречения Нидан. Това бе единствената форма за освобождаване на напрежението, която си позволяваше. Групата по карате бе нейното разбиране за отдих и почивка.
На визитката с името й, закачена с безопасна игла върху горния ляв джоб на сакото, пишеше: К. Мактиърнън, доктор по медицина. Харесваше й дребната непочтителност да носи този символ на положение
