водеха си бележки в служебните тефтери.
Яви ми се някакво вледеняващо извънземно предупреждение, че след малко ще открием Шуши. Отблъснах го, пропъдих го като нежелано докосване на ангел или Бог. Рязко обърнах глава настрани — сякаш това щеше да ми помогне да избегна ужаса, който ме очакваше.
— От ФБР са, няма съмнение — промърмори Сампсън тихо. — Ей ги на, тръгнали по следите на дивия звяр.
Сякаш се приближавахме към гигантско гнездо на жужащи стършели. Стояха и си шушукаха тайни на ухо.
Остро долавях шумоленето на листа под краката ми, шума от счупени съчки и малки клончета. Тук не можех да бъда истински полицай. Тук бях цивилен.
Най-накрая видяхме голото тяло или поне онова, което бе останало от него. На местопрестъплението не се забелязваха никакви дрехи. Жената бе завързана за малка фиданка с нещо, което някога е било дебела кожена връв.
Сампсън въздъхна.
— О, Господи, Алекс.
14
— Коя е жената? — попитах тихо, щом се приближихме до полицейската група, съставена от кол и от въже — „мултиинституционална сбирщина“, както я бе описал Ник Ръскин.
Мъртвата жена беше бяла. Засега не беше възможно да се каже нещо повече за нея. Птици и животни бяха пирували с плътта й и тя вече не приличаше на човешко същество. Нямаше застинали, втренчени очи, само тъмни орбити като следи от нажежено желязо. Нямаше лице, кожата и тъканта бяха изгризани.
— Кои, по дяволите, са тия двамата? — обърна се към Ръскин един от агентите на ФБР, набита руса жена на трийсет и една-две години. Беше толкова непривлекателна, колкото и нелюбезна, с подпухнали червени устни и топчест като патладжан крив нос. Поне ни спести характерната за ФБР усмивка на безгрижен турист или прочутото феберейско „ръкостискане с усмивка“.
Ник Ръскин беше безцеремонен с нея. В този момент за първи път ми стана симпатичен.
— Това са детектив Алекс Крос и неговият партньор детектив Джон Сампсън. Дошли са тук от Вашингтон. Племенницата на детектив Крос е изчезнала от „Дюк“. Казва се Нейоми Крос. Това е специален агент Джойс Кини, тя командва тук — представи ни той агентката.
Агент Кини се намръщи или може би дори се озъби.
— Е, това тук със сигурност не е вашата племенница — каза тя. — Ще ви бъда благодарна, ако и двамата се върнете при колите. Вървете си, моля. — И явно водена от вътрешна необходимост, продължи: — Нямате никакви пълномощия по този случай и никакво право да стоите тук.
— Както детектив Ръскин току-що ви каза, племенницата ми е изчезнала — обърнах се аз кротко, но решително към специален агент Джойс Кини. — Тези пълномощия са ми предостатъчни. Не сме били път чак дотук, за да се любуваме на кожената тапицерия в спортната кола на детектив Ръскин.
Към трийсетгодишен рус мъж с мощни гърди енергично пристъпи към шефката си.
— Мисля, че всички чухте какво каза специален агент Кини. Ако обичате да напуснете — съобщи той. При други обстоятелства неговата излишна намеса можеше да бъде и забавна. Не и днес. Не и в тази касапска сцена.
— Няма начин точно ти да ни спреш — каза Сампсън на русия агент с най-мрачния си и неумолим глас. — Не и ти. Не и твоите изтупани приятелчета.
— Всичко е наред, Марк — обърна се агент Кини към младия мъж. — Ще се занимаем с това по-късно — додаде тя. Агент Марк се оттегли, но успя да демонстрира характерния за висшата лига злобен поглед досущ като онзи, с който ме бе удостоила шефката му. Ръскин и Сайкс се засмяха, когато агентът се изниза заднишком.
Допуснаха ни да останем на местопрестъплението с ФБР и контингента от местната полиция. Красавиците и Звяра. Спомних си израза, който Ръскин бе използвал в колата. Нейоми бе изложена на таблото на Звяра. Била ли е и мъртвата жена на таблото?
Беше горещо и влажно и тялото се разлагаше бързо. Жената беше жестоко нападната от горски животни и аз се надявах, че вече е била мъртва, когато те са дошли. Нещо обаче ме караше да мисля, че не е било така.
Забелязах необичайното положение на тялото. Тя лежеше по гръб. И двете й ръце, изглежда, се бяха изкълчили, може би докато се бе извивала и мъчила да се освободи от кожения ремък и дървото зад нея. Беше такава страшна гледка, каквато никога не бях виждал по улиците на Вашингтон или другаде. Почти не изпитвах облекчение, че не е Нейоми.
Накрая заговорих един от съдебните медици на ФБР. Той познаваше мой приятел в Бюрото, Кайл Крейг, който работеше в Куонтико във Вирджиния. Каза ми, че Крейг имал вила в района.
— Това копеле си изпипва работата, наистина си го бива, да не кажа нещо повече. — Съдебният медик обичаше да говори. — Не е оставил нито пубисни косми, нито сперма, нито поне следи от пот по никоя от жертвите, които прегледах. Много се съмнявам, че и тук ще открием нещо, което да ни даде ДНК профила му. Но поне не я е изял самият той.
— Извършвал ли е полов акт с жертвите? — попитах аз, преди агентът да се отплесне в познанията си за канибализма.
— Да. Някой е извършил многократни полови актове с тях. Многобройни вагинални охлузвания и раздирания. Мръсникът е доста надарен или използва нещо голямо за симулация на акта. Но сигурно си навлича найлонов чувал, докато го прави, като тези от моргата. Или ги избърсва по някакъв начин. Никакви косми, никакви следи от телесни течности досега. Съдебният ентомолог вече събра пробите. Той ще може да ни даде точното време на смъртта.
— Това може да е Бети Ан Райърсън — чух да казва един от прошарените агенти на ФБР, който беше достатъчно наблизо. — Имаше доклад за изчезването й. Русо момиче, сто шестдесет и седем сантиметра, около петдесет килограма. Носела е златен „Сейко“, когато е изчезнала. Много красива, поне някога.
— Майка на две деца — каза една жена от агентите. — Аспирантка по английска литература в Университета на Северна Каролина. Разговарях с мъжа й, който е професор. Видях двете й деца. Хубави, малки дечица. На една и на три години. Проклето да е това копеле.
Жената започна да се дави от гняв.
Виждах ръчния часовник и лентата, с която косите й са били привързани отзад; тя се беше развързала и бе паднала върху рамото й. Вече не беше красива. Това, което бе останало от нея, беше подуто и отекло. Миризмата от разлагането беше остра дори тук на чистия въздух.
Празните орбити изглеждаха втренчени в сърповидните пролуки сред върховете на боровите дървета и аз се запитах какво ли е било последното, което са видели очите й.
Опитвах се да си представя този Казанова, върлуващ някъде в тези дълбоки тъмни гори, преди ние да пристигнем. Предположих, че е на двайсет или трийсет години, силен физически. Боях се за Шуши. Всъщност много повече от преди.
Казанова. Най-големият любовник на света… Пази Боже.
15
Беше доста след десет часът, а ние все още се намирахме на зловещото, дълбоко разстройващо място на убийството. Ослепителната кехлибарена светлина от фаровете на служебните коли и линейките осветяваше отъпкана пътека сред призрачната гора. Навън беше станало по-студено. Мразовитият нощен вятър ни раздаваше яки плесници.
Трупът все още не беше преместен.
Наблюдавах как специалистите от Бюрото съвестно претърсват гората сантиметър по сантиметър, събират съдебни улики и правят измервания. Самото място на престъплението бе заградено с лента, но аз си нахвърлих една скица в мъждивата светлина и си записах няколко предварителни бележки. Опитвах се да си спомня каквото мога за истинския Казанова. Авантюрист от осемнайсети век, писател, любовник без
