неповторим хищник, мислещ хищник.“
Той беше убеден, че мъжете обичат да ловуват, че живеят заради това — макар че повечето от тях няма да си го признаят. Очите на мъжа никога не спират да търсят красиви чувствени жени или сексапилни мъже и момчета, ако е въпросът. Още повече на такива превъзходни терени като Университета на Северна Каролина в град Чапъл Хил или Щатския университет на Северна Каролина в Роли4 и много други, които бе посещавал из целия Югоизток.
Просто ги погледни! Леко високомерните колежанки от „Дюк“ бяха сред най-блестящите и „съвременни“ американки. Дори в мръсните си срязани джинси, в смешните си прокъсани дънки или в провисналите клошарски панталони те заслужаваха да бъдат видени, наблюдавани, понякога фотографирани и най-вече превърнати в обект на безкрайни фантазии.
„Нищо не може да се сравни с това“ — мислеше Казанова, докато си подсвиркваше няколко такта от лъчезарна стара мелодия за сладкия живот в Каролина.
От време на време отпиваше от леденостудената кока-кола, докато наблюдаваше играта на студентките. Самият той играеше игра, поставяща на изпитание способностите му — всъщност не една, а няколко сложни игри наведнъж. Игрите се бяха превърнали в негов живот, фактът, че имаше „уважавана“ професия, друг живот, вече нямаше никакво значение.
Проверяваше всяка минаваща покрай него жена, стига видът й да съдържаше и най-малкия намек, че може да попадне в колекцията му. Изучаваше добре сложени млади колежанки, по-възрастни преподавателки, както и външни посетителки с емблемата на „Сините дяволи от Дюк“ върху тениските си, което явно минаваше за задължително сред външните.
Облизваше устни, предвкусвайки очакваното. Ето тук, точно пред него имаше нещо великолепно…
Висока, стройна, изящна черна жена се облегна на красиво, разклонен стар дъб. Четеше „Дюк Кроникъл“, сгънала вестника на три. Хареса му гладкият блясък на кафявата й кожа, артистично вплетените ленти в косата й. Но продължи нататък.
„Да, мъжете са ловци по природа“ — мислеше си той. Отново беше на свобода в собствения си свят. Погледите на „благоверните“ съпрузи бяха предпазливи и крадливи. Младенческите очи на единайсет- дванайсет годишните момчета изглеждаха невинни и игриви. Дядовците си въобразяваха, че са сладки в последните си напъни. Но Казанова знаеше, че всички те наблюдават и непрекъснато подбират, обладани от изкуството на лова от пубертета до гроба.
Това бе биологична потребност, нали така? Той беше напълно убеден, че е точно така. В днешно време жените изискват мъжете да приемат факта, че техните женски биологични часовници тиктакат… е, на мъжете пък им крякат и тиктакат биологичните патки.
Това също бе природен факт. Където и да отидеше, по всяко време на деня и нощта, той можеше да усети пулсиращите удари там, вътре.
Красива медноруса колежанка беше кръстосала крака на тревата, препречвайки пътя му. Четеше евтино издание на „философия на съществуването“ от Карл Ясперс. Рок групата „Смазващите тикви“ допринасяше с ритми на индийски мантри от джобния компактдиск уокмен. Казанова се усмихна вътрешно.
За него ловът не търпеше почивка. Той беше Приап на деветдесетте години. Разликата между него и безбройните безхарактерни модерни мъже беше в това, че следваше естествените си импулси.
Неуморно откриваше някоя нова изключителна красавица — и след това я взимаше! Каква нечовешки проста идея. Какъв неотразим съвременен роман на ужаса.
Наблюдаваше две малки японки, които засищаха стомасите си с типичното за Северна Каролина мазно барбекю от новия ресторант на Дърам. Те изглеждаха толкова очарователни, поглъщайки вечерята, гризейки барбекюто като малки зверчета. Барбекюто на Северна Каролина от свинско месо, печено на огън, подправено със сос от горчица и накрая ситно накълцано. Как можете да ядете барбекю без салата от зеле и задушени картофи?
Засмя се на невероятната сцена.
И все пак продължи нататък. Гледки и сцени ловяха окото му. Обици за вежди. Татуирани глезени. Прекрасно полюшващи се гърди, бедра, дупета, докъдето му стигаше погледът.
Най-накрая стигна до малка сграда в готически стил близо до Университетската болница в северната част на студентския град. Това беше специална пристройка, където неизлечимо болни от рак пациенти от целия Юг получаваха грижи през последните дни от живота си. Сърцето му започна да бие бясно и поредица от малки конвулсии разтърси тялото му.
10
Почти изрече думите на глас и вярваше, че са абсолютно верни. Бе хвърлил къртовски предварителен труд, работейки върху бъдещата си жертва. Кръвта му започна да пулсира в челото. Можеше да усети ритмичните й удари по цялото си тяло.
Тя се наричаше Кейт Мактиърнън. Кейтилин Маргарет Мактиърнън, за да бъде толкова точен, колкото обичаше да бъде.
Тя тъкмо излизаше от крилото за раково болни, където работеше, за да успее да си плати таксата в медицинския колеж. Беше съвсем сама, както обикновено. Последният й приятел я бе предупредил, че „ще свърши като красива стара мома“.
Никак не беше изключено. Очевидно Кейт Мактиърнън сама бе решила да бъде самотна. Можеше да е с почти всеки, който си избереше. Беше поразително красива, високоинтелигентна и състрадателна, доколкото той можеше да прецени засега. Кейт обаче беше зубрачка. Бе невероятно отдадена на обучението по медицина и задълженията си в болницата.
В нея нямаше нищо пресилено и той харесваше това. Дългата й къдрава коса чаровно обрамчваше тясното й лице. Очите й бяха тъмносини и искряха, когато се смееше. Смехът й бе заразителен, неустоим. Имаше вид на типична американка, без да е банална. Тялото й бе мускулесто, но изглеждаше тъй нежна и женствена.
Той бе наблюдавал как другите мъже я свалят — студенти, а понякога дори и някои закачливи преподаватели. Тя не им се връзваше и той виждаше как ги отклонява — с мекота и доброта.
Но от лицето й никога не слизаше тази дяволска усмивка. „Не съм на разположение — казваше тя. — Никога няма да съм ваша. Моля ви, дори не си го помисляйте. Не че съм прекалено добра за вас, просто съм… различна.“
Кейт, на която винаги можеше да се разчита, идваше точно навреме тази вечер. Тя винаги напускаше раковото отделение между осем без петнайсет и осем часа. Имаше установени навици също като него.
Тя стажуваше за първа година в Университетската болница на Северна Каролина, но от януари работеше и към съвместния проект с университета „Дюк“. Експерименталното раково отделение. Той знаеше всичко за Кейтилин Мактиърнън.
След няколко седмици тя щеше да навърши трийсет и една. Беше й се наложило да работи три години, за да събере пари за колежа и разноските по обучението. Освен това й се бе наложило да гледа две години болната си майка в Бък, Западна Вирджиния.
Тя вървеше с отмерени крачки към многоетажния гараж на медицинския център. Той трябваше да се движи бързо, за да не изостане, като през цялото време не откъсваше поглед от издължените й крака, малко бледи за неговия вкус.
Тя притискаше тежки медицински книги към единия си хълбок. Красота и интелект. Възнамеряваше да практикува професията си в Западна Вирджиния, откъдето беше родом. Изглежда, не се интересуваше от печеленето на много пари. Пък и за какво й беше това? За да може да си позволи
Кейт Мактиърнън бе облечена в характерния за университета екип: снежнобяло медицинско сако, риза в
