на мен самия. Бяхме й измислили прякор още когато беше на три или четири години. Шуши. Винаги се гушкаше във всеки, когато беше мъничка. Обичаше да прегръща и да бъде прегръщана. След смъртта на брат ми Арон аз помогнах на Сила да я отгледа. Не беше трудно — Шуши по природа беше сладка и забавна, дружелюбна и толкова умна.
Шуши бе изчезнала! В Северна Каролина! Вече четири дни!
— Говорих с един детектив на име Ръскин — каза Сампсън на групата в кухнята. Той се опитваше да не се държи като улично ченге, но не му се удаваше. В момента работеше по случая. Решителен и сериозен. Типичният за Сампсън втренчен поглед. — Останах с впечатлението, че е добре информиран за изчезването на Нейоми. По телефона ми звучеше като доста оправно ченге. Има обаче нещо странно. Каза, че за изчезването е съобщила една нейна приятелка от юридическия колеж. Името й е Мери Елън Клук.
Познавах приятелката на Нейоми. Бъдеща адвокатка от Гардън Сити, Лонг Айлънд. Нейоми я е водила няколко пъти у дома във Вашингтон. На една Коледа отидохме заедно в Кенеди Сентър да слушаме „Месия“ на Хендел.
Сампсън свали тъмните си очила и ги остави настрана, което е необичайно за него. Той имаше слабост към Нейоми и беше не по-малко потресен от останалите. Тя наричаше Сампсън „Негова Безпощадност“ и „Неумолимия“, а нейните заяждания му доставяха удоволствие.
— Защо детектив Ръскин не ни се е обадил по-рано? Защо тези хора от университета не са ме извикали? — попита снаха ми. Сила е на четирийсет и една. Позволила си е да достигне солидни пропорции. Съмнявах се дали има метър и шестдесет на височина, но сигурно тежеше към деветдесет килограма. Беше ми казала, че вече не й трябва да бъде привлекателна за мъжете.
— Още не зная отговора — отвърна Сампсън. — Те са казали на Мери Елън Клук да не ни се обажда.
— Какво обяснение даде Ръскин за забавянето? — попитах Сампсън.
— Каза, че обстоятелствата го налагали. Не ми даде никакви допълнителни подробности, колкото и убедително да настоявах.
— Каза ли му, че може да се стигне до личен разговор с него?
Сампсън кимна.
— Ъхъ. Той отговори, че резултатът би бил същият. Казах му, че се съмнявам в това. Каза: добре. Хич не се притесни.
— Черен ли е? — попита Нана. Тя е расист и се гордее с това. Казва, че е твърде стара, за да бъде социално или политически благовъзпитана. Тя не че не харесва белите, ами просто не им вярва.
— Не, но не мисля, че това е проблемът, Нана. Има нещо друго. — Сампсън погледна през кухненската маса към мен. — Струва ми се, че той не можеше да говори.
— ФБР? — попитах аз. Това е обичайното предположение, когато нещата станат прекалено потайни. ФБР разбира по-добре от телефонната компания, „Вашингтон Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“, че информацията е сила.
— Възможно. Ръскин не щя да го признае по телефона.
— Най-добре да поговоря с него — казах. — За предпочитане е лично да го сторя, не мислиш ли?
— Така ще е най-добре, Алекс — обади се Сила от нейния край на масата.
— Май ще трябва да се прикача и аз — каза Сампсън и се озъби като хищен вълк, какъвто си е.
В претъпканата кухня последваха мъдри кимвания и поне едно алилуя. Сила заобиколи масата и ме прегърна. Снаха ми се поклащаше като голямо разклонено дърво по време на буря.
Сампсън и аз тръгвахме на юг. Отивахме да върнем Шуши при нас.
8
Трябваше да кажа на Деймън и Джани за тяхната „кака Шуши“, както децата винаги я бяха наричали. Те усещаха, че нещо лошо се е случило. Знаеха точно както неизвестно как знаеха най-скритите ми и уязвими места. Бяха отказали да си легнат, докато не дойда да поговоря с тях.
— Къде е кака Шуши? Какво й се е случило? — запита Деймън още щом влязох в детската спалня. Беше дочул достатъчно, за да разбере, че Нейоми е изпаднала в някаква ужасна беда.
Изпитвам необходимост да казвам винаги истината на децата, стига да е възможно. Поел съм риска да говорим откровено. Но всеки път разбирам колко е трудно това.
— Кака Нейоми не ни се е обаждала от няколко дни — започнах аз. — Затова всички са разтревожени тази вечер и дойдоха вкъщи. Сега татко се е заел със случая. Ще направя най-доброто, на което съм способен, за да открия кака Нейоми през следващите няколко дни. Знаеш, че твоят татко обикновено се справя с проблемите. Нали така?
Деймън кимна в знак на съгласие и изглеждаше успокоен от това, което бях казал, но най-вече от сериозния ми тон. Той ме целуна, което не се случваше много често напоследък. Джани също ми даде най- нежната си целувка. Държах и двамата в ръцете си. Моите сладки дечица.
— Сега татко се е заел със случая — прошепна Джани.
Това повдигна малко духа ми. Както пее Били Холидей, Бог да благослови детето, то оправдава греховете ни.
Към единайсет децата бяха заспали спокойно и къщата бе започнала да се опразва. Възрастните ми лели вече се бяха прибрали в своите чудновати гнезда, Сампсън също се готвеше да си върви.
Той обикновено сам си влиза и излиза, но този път мама Нана го изпроводи до вратата, което е голяма рядкост. Тръгнах с тях. Масовката си е сигурна работа.
— Благодаря ти, задето тръгваш с Алекс на юг — каза Нана на Сампсън с поверителен шепот. Зачудих се кой според нея би могъл да я чуе, ако се опита да подслуша интимните й откровения. — Виждаш ли, Джон Сампсън, че можеш да бъдеш цивилизован и дори полезен, стига да поискаш. Колко пъти съм ти го казвала? — насочи тя набръчкания си възлест показалец към масивната му брадичка. — Така ли е?
Сампсън се ухили надолу към нея. Наслаждаваше се на физическото си превъзходство дори пред осемдесетгодишна жена.
— Пускам Алекс да се оправя сам, Нана. Аз просто ще трябва да се появя по-късно. За да спася него и Нейоми — каза той.
Нана и Сампсън крякаха като две гарги от мултипликационно филмче, кацнали на стара пощенска кутия. Беше приятно да слушам смеха им. След това тя някак успя да обгърне с ръце и Сампсън, и мен. Стоеше там — като една малка стара дама, стиснала здраво двете си любими секвои. Можех да усетя как крехкото й тяло трепери. Мама Нана ни беше прегърнала, но не както би го направила преди двайсет години. Знаех, че обича Нейоми като собствено дете и много се страхува за нея.
9
В седем часа вечерта в края на април невероятно красивото студентско градче на „Дюк“ гъмжеше от народ. Студентите пълнеха цялото пространство на университета, самообявил се за „Харвард на Юга“. Магнолиите, особено по Чапъл Стрийт, бяха отрупани с огромни цветове. С прекрасните си паркове, поддържани в отличен ред, студентският град предлагаше една от най-приятните гледки в Съединените щати.
Казанова усещаше как се опиянява от изпълнения с благоухания въздух, навлизайки в западната част на университетския град през високите порти с колони от дялан сив камък. Минаваше седем часът. Беше дошъл с едно-единствено намерение — да ловува. Целият процес бе тъй главозамайващ и неустоим. Невъзможно беше да спре, след като веднъж е започнал. Това бе увертюрата. Прекрасна във всяко отношение.
„Аз съм акула с човешки мозък и дори със сърце — мислеше си Казанова, докато вървеше. — Аз съм
