Най-накрая Сампсън стана и внимателно сложи дългата си ръка на рамото ми. Отново беше висок два метра.
— Хайде да вдигаме платната, Алекс — каза. — Време е да вървим.
Влязох в стаята и погледнах Маркъс за последен път.
Взех малката му безжизнена ръка и си спомних за разговорите, които бяхме водили, за неизменната неизразима тъга в неговите кафяви очи.
Най-накрая Сампсън дойде и ме откъсна от момчето, заведе ме вкъщи.
Където стана много по-лошо.
5
Не ми хареса това, което заварих у нас. Множество коли бяха паркирани как да е около къщата ми. Тя е бяла, двуетажна, прилича на повечето къщи в тази страна. Много от колите ми се видяха познати — бяха на приятели и членове на семейството.
Сампсън рязко закова зад очуканата десетгодишна тойота на жената на покойния ми брат Арон. Сила Крос ми беше добър приятел. Упорита и умна. В крайна сметка започнах да я харесвам повече от брат ми. Какво правеше Сила тук?
— Какво, по дяволите, става? — попитах отново Сампсън. Бях започнал леко да се тревожа.
— Покани ме на една студена бира — каза той, докато изваждаше ключа от стартера. — Това е най- малкото, което можеш да направиш.
Сампсън вече беше излязъл от колата и стоеше до нея. Можеше да е бърз като зимен вятър, когато пожелаеше.
— Хайде да влизаме, Алекс.
Бях отворил вратата, но все още седях вътре.
— Оставам тук. Ще вляза, когато аз реша.
Най-неочаквано не ми се искаше. По тила ми изби студена пот. Детективска параноя? Може би. А може би не.
— Не създавай трудности — отвърна Сампсън през рамо. — Поне веднъж в живота си.
Дълга ледена тръпка пробяга през тялото ми. Поех дълбоко дъх. Мисълта за чудовището в човешки облик, която напоследък бях успял да потисна, все още ме изпълваше с кошмари. Дълбоко в себе си се страхувах, че той ще избяга някой ден. Масовият убиец и похитител на деца вече беше минал веднъж по Пета улица.
Какво, по дяволите, ставаше в къщата ми?
Сампсън не почука на предната врата, нито позвъни на звънеца, който висеше на червено-сините си жици. Той просто безцеремонно влезе, сякаш живееше тук. Винаги си е бил такъв. Моят дом е и твой дом. Последвах го.
Синът ми Деймън влетя в отворените обятия на Сампсън и Джон го загреба, сякаш беше от въздух. Джани се засили и се плъзна по пода към мен с вик: „Татко!“ Вече се беше напъхала в детския спален гащеризон. Миришеше свежо на талк след току-що взетата баня. Моята малка дама. Имаше нещо странно в големите й кафяви очи. Изразът на лицето й ме вледени.
— Какво има, миличката ми? — попитах, като си потърквах носа в гладката, топла буза на Джани. Ние двамата обичаме да правим така. — Какво не е наред? Сподели с татко всичките си грижи и неволи.
В дневната видях три от лелите ми, двете ми снахи, единствения ми жив брат Чарлс. Лелите бяха плакали; лицата им бяха подпухнали и зачервени. По същия начин изглеждаше и снаха ми Сила, а тя не беше от тези, които циврят без основателна причина.
Стаята бе добила онази неестествена, предизвикваща клаустрофобия атмосфера, която се появява при бдението над мъртвец. „Някой е умрял — помислих си. — Някой, когото всички ние обичаме, е умрял.“ Но всички, които обичах, май бяха тук, събрани и строени като за проверка.
Мама Нана, моята баба, сервираше кафе, чай и пилешки мръвки, също студени, от които, изглежда, никой не беше вкусил. Нана живее на Пета улица заедно с мен и децата. Според нея тя отглежда и трима ни.
На осемдесет години Нана се е смалила до около метър и петдесет. Тя е все още най-впечатляващата личност, която познавам в националната ни столица, а аз познавам мнозина — хората на Рейгън, на Буш, а сега и на Клинтън.
Очите на баба бяха сухи, докато се занимаваше със сервирането. Рядко я бях виждал да плаче, въпреки че тя е страхотно сърдечна и грижовна натура. Тя просто вече не плаче. Казва, че не й остава чак толкова много да живее и няма да прахосва времето си в сълзи.
Най-сетне влязох в дневната и зададох въпроса, който напираше в главата ми.
— Приятно ми е да видя всички ви — Чарлс, Сила, леля Тия, — но ще бъде ли някой така любезен да ми каже какво става тук?
Всички се вторачиха в мен.
Все още люлеех Джани на ръце. Сампсън бе уловил Деймън в яката си дясна ръка като космата футболна топка.
Нана проговори от името на събралата се група. Почти недоловимите й думи ме пронизаха с остра болка.
— Става дума за Нейоми — каза тихо тя. — Нашата Шуши е изчезнала, Алекс.
След това мама Нана се разрида за първи път от много години насам.
6
Казанова изкрещя и силният звук, идващ от дълбините на гърлото му, прерасна в дрезгав вой.
С трясък си пробиваше път през гъстите дървета, мислейки за момичето, което бе захвърлил там. Ужасът от това, което бе сторил. Отново.
Част от него искаше да се върне обратно за момичето — да я спаси — като акт на милосърдие.
Изпитваше конвулсивни пристъпи на вина и започна да бяга все по-бързо и по-бързо. Якият врат и гърдите му бяха покрити с пот. Чувстваше се слаб, краката му бяха като гумени и не му се подчиняваха.
Напълно съзнаваше какво е сторил. Но просто не можеше да се въздържи.
Както и да е, така беше по-добре. Тя бе видяла лицето му. Глупаво бе от негова страна да си мисли, че изобщо ще може някога да го разбере. Беше видял страха и отвращението в очите й. Само ако се беше вслушала, когато се опита да поговори с нея, истински да поговори. В края на краищата той не беше като останалите масови убийци — той бе в състояние да почувства всичко, което върши. Беше в състояние да изпитва любов… и да страда от загубата… и…
Гневно смъкна смъртната маска. Грешката си беше изцяло нейна. Сега щеше да му се наложи да смени персонажа. Налагаше се да спре да бъде Казанова.
Налагаше се да бъде самият той. Милосърдното му друго „аз“.
7
Най-напрегнатото в историята на семейство Крос извънредно съвещание бе проведено в кухнята, където от край време се провеждат подобни мероприятия. Нана направи още кафе, а също и билков чай за себе си. Първо сложих децата в леглото. После отворих чисто нова бутилка „Блек Джак“ и налях солидни дози уиски на всички.
Научих, че двайсет и две годишната ми племенница е изчезнала в Северна Каролина преди четири дни. Тамошната полиция беше изчакала прекалено дълго, преди да се свърже със семейството ни във Вашингтон. Като полицай ми беше трудно да проумея това. Два дена бяха съвсем нормален срок при случаи с изчезнало лице. Четири дена бяха абсурд.
Нейоми Крос беше студентка по право в университета „Дюк“. Тя сътрудничеше на „Юридически преглед“ и беше една от най-добрите във випуска си. Беше гордостта на всеки от нашето семейство, включително и
