— Почти нищо — отговори Ръскин. — Точно в това ни е проблемът — на мен и на Дейви — в това разследване. Не можем да се доберем до сериозна информация за каквото и да било. Сигурно затова сме в толкова добро настроение днес. Забелязахте ли?
— Да, забелязахме — каза Сампсън. Не погледнах към него. Но можех да усетя парата, която се надигаше на задната седалка. Топлината, която излизаше от кожата му.
Дейви Сайкс хвърли поглед през рамо и се намръщи на Сампсън. Имах чувството, че няма да станат първи приятели.
Ръскин продължи да говори. Изглежда, обичаше светлините на рампата, ролята си в Голямото разследване.
— Целият случай е под контрола на ФБР. Службата за борба с наркотиците също се включи в играта. Няма да се учудя, ако и ЦРУ участва в „екипа за бързо реагиране“. Те действително изпратиха някакъв Рамбо от техния свръхмодерен отряд.
— Какво означава „целият случай“? — попитах Ръскин. В главата ми прозвучаха тревожни сигнали. Отново си помислих за Нейоми.
Ръскин рязко се обърна и ме погледна. Очите му бяха пронизващо сини и в момента сякаш ме претегляха.
— Сам разбираш, че не сме длъжни да ви казваме каквото и да било. Дори нямаме заповед да ви водим с нас.
— Разбирам — отвърнах аз. — Оценявам помощта.
Дейви Сайкс отново се обърна и ни изгледа. Почувствах се сякаш ние със Сампсън сме от другия отбор, гледаме към скупчените тела на противниците, чакаме да задигнем топката и да се нахвърлим срещу тях.
— Отиваме на третото местопрестъпление — продължи Ръскин. — Не знам коя е жертвата. От само себе си се разбира, че се надявам да не е племенницата ти.
— За какво става дума в целия случай? Защо е тази тайнственост? — попита Сампсън. Той седна по- напред на седалката. — Тук всички сме ченгета. Кажете ни направо.
Дърамският детектив от отдел „Убийства“ се поколеба, преди да отговори.
— Няколко жени — нека кажем известен брой — са изчезнали в района, в който се намирате сега; той се състои от три области — Дърам, Чатъм и Ориндж. Досега в пресата са излезли съобщения за няколко безследно изчезнали лица и две убийства. Несвързани помежду си убийства.
— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че средствата за масова информация сътрудничат на разследването? — попитах аз.
Ръскин се усмихна с половин уста.
— Само в най-идиотските ти алкохолни съновидения. Те знаят само това, което ФБР реши да им каже. Всъщност на никого не е отказана информация, но и нищо излишно не е предложено.
— Спомена, че няколко млади жени са изчезнали — казах аз. — Колко точно? Разкажи ми за тях.
Ръскин цедеше думите през ъгълчето на устата си.
— Смятаме, че са изчезнали осем до десет жени. Всичките млади. Малко под и над двайсет години. Всички учат в колеж или университет. Намерени са обаче само два трупа. С този, който отиваме да видим, може да станат три. Всички трупове бяха открити през последните пет седмици. Феберейците смятат, че вероятно сме в центъра на нещо, което може да се окаже един от най-страшните купони с отвличане и убийства в цялата история на Юга.
— Колко от ФБР има в града? — попита Сампсън. — Едно отделение? Един батальон?
— Те са тук в пълен състав. Разполагат с „доказателство“, че районът на отвличанията излиза извън рамките на щата — Вирджиния, Южна Каролина, Джорджия, та чак до Флорида. Смятат, че нашият юнак е отвлякъл тазгодишната мис Флорида, избрана на конкурса „Ориндж Боул“. Наричат го „Звяра на Югоизтока“. Като че ли е невидим. Държи положението под контрол дори в този момент. Сам се нарича с името Казанова… и вярва, че е велик любовник.
— Оставял ли е някакви следи от любовния си талант на местопрестъпленията? — попитах Ръскин.
— Само на последното. Изглежда, изпълзява от черупката си. Иска да общува. Да влезе във връзка с нас. Съобщи ни, че е Казанова.
— Има ли черни жени сред жертвите му? — попитах Ръскин. Една от общите черти на серийните убийци е, че подбират жертвите си по расов признак. Само бели. Само черни! Само испаноговорещи. Много-много не ги смесват като правило.
— Още едно черно момиче е изчезнало. Студентка от Централния университет на Северна Каролина. Двата намерени трупа са на бели. Всички изчезнали жени са изключително привлекателни. Направихме специално табло със снимките на момичетата. Някой измисли име на случая: „Красавиците и Звяра“. Написахме го на таблото с големи букви. Точно над снимките. Това е другото название на случая.
— Отговаря ли Нейоми Крос на неговите критерии? — тихо попита Сампсън. — Какво е установил екипът за бързо реагиране до този момент?
Ник Ръскин не отговори веднага. Не можех да определя дали размишлява върху това, или просто се опитва да бъде тактичен.
— Има ли снимка на Нейоми върху таблото на ФБР? Таблото на Красавиците и Звяра? — попитах Ръскин.
— Да, има — обади се Дейви Сайкс най-накрая. — И нейната снимка е на голямото табло.
13
Ужасни, невъобразими неща непрекъснато се случват на невинни, нищо неподозиращи хора. Случват се във всеки голям град и дори в малки градчета, в селца с по стотина жители, че и по-малко. Но като че ли най-често тези кошмарни, невъобразими престъпления се случват в Америка.
Ръскин превключи рязко скоростите, когато префучахме по един остър завой и видяхме проблясването на червени и сини алармени сигнали. Силуетите на леки коли и линейки се очертаха пред нас, внушително струпани на фона на огромните борове.
Десетина автомобили бяха паркирани в пълен безпорядък покрай двупосочния главен път. Движението беше съвсем слабо тук, в сърцето на неизвестността. Все още нямаше зяпачи, които често следват колите на Бърза помощ, за да дадат храна на болното си любопитство. Ръскин закова спирачките зад последната кола в редицата, тъмносиня лимузина линкълн, толкова типична за федералното бюро, че спокойно можеше да носи и съответния надпис.
Мястото на престъплението беше обработено по всички правила. През боровите дървета бе опъната жълта лента, която опасваше периметъра. Две линейки бяха насочили тъпите си носове към група дървета.
Усетих, че пропадам в извънтелесно измерение, когато се измъкнах от колата. Полезрението ми рязко се ограничи като при истеричен пристъп.
Почувствах се сякаш едва ли не за първи път попадам на местопрестъпление. Ясно си припомних най- страшния момент от случая „Сонеджи“7. Малкото дете, намерено на брега на тинеста река. Ужасяващите спомени се смесиха с кошмарния миг от настоящето.
Господи, дано не е Шуши.
Сампсън леко хвана ръката ми, когато последвахме детективите Ръскин и Сайкс. Вървяхме повече от километър през гъстата гора. Сред няколко устремени нагоре млади борови дръвчета най-сетне съзряхме силуетите на неколцина мъже и една-две жени.
Поне половината от групата носеха черни бизнес костюми. Сякаш бях попаднал на импровизиран излет за счетоводители или на пикник за елитни адвокати и топбанкери.
Всичко наоколо беше зловещо и смълчано, с изключение на глухото щракане на фотоапаратите. Правеха се снимки в едър план на цялата околност.
Няколко лаборанти вече си слагаха полупрозрачни гумени ръкавици, търсеха веществени доказателства,
