няколко часа, колкото и мъчително да е това и за двама ни. Повярвай ми, вече има прецедент. Няма никакво, отлагане в изпълнението на смъртната присъда след опита за бягство.
2. Специално правило, Кейт, само за теб: никога не се опитвай да прилагаш уменията си по карате спрямо мен. (За малко да ти донеса твоето джи и снежнобялото ти кимоно за карате, но няма защо да те поощрявам в изкушението.)
3. Никога не се опитвай да викаш за помощ — аз ще разбера, ако го направиш, и ще бъдеш наказана с обезобразяване на лицето и гениталиите.
Не си прави труда да се опитваш да отгатнеш къде се намираш. Няма да се сетиш, само ще си причиниш излишно главоболие. Това е всичко засега. Дадох ти предостатъчно материал за размисъл. Тук си в безопасност. Обичам те повече, отколкото можеш да си представиш. Копнея да си поговорим.
„Ти си безнадеждно откачен“ — мислеше Кейт, докато измерваше стаята с крачки — три на четири метра. Нейният клаустрофобски затвор. Нейният ад на земята.
Имаше чувството, че тялото й плува, а около нея се лее някаква топла, лепкава течност. Зачуди се дали не е получила нараняване на главата по време на нападението.
Имаше само една мисъл: как да избяга. Започна да анализира ситуацията по всички възможни начини. Преобърна наопаки стандартните логически предпоставки на силогизма и ги разби на съставните им части. Имаше само една двойно заключена врата от дебело дърво. Нямаше друг изход навън освен през тази врата.
Не! Това бяха стандартните логически предпоставки. Трябваше да има и друг изход.
Припомни си една проблемна задача от курса по логика, който бе посещавала през последната година на следването си и който досега не й беше свършил никаква работа. Започваше с десет кибритени клечки, подредени като римски цифри в следното математическо уравнение:
XI+I=X
Задачата беше как да се оправи уравнението, без да се докосва нито една от клечките. Без да се добавят нови клечки. Без да се премахват клечки.
Проблемът беше нерешим за много от студентите, но тя го проумя относително бързо. Решението беше там, където никой не очакваше. Тя го постигна, като преобърна стандартните логически предпоставки. Просто завъртя листа с главата надолу.
X=I+IX
Но не може да преобърне затворническата килия с главата надолу. Или можеше? Кейт изследва всяка отделна дъска от паркета и всяка летва от ламперията. Дървесината миришеше като нова. Може би той беше строител, предприемач или архитект?
Няма изход.
Няма очевидно решение.
Тя нямаше да приеме този отговор.
Кейт се вторачи в бележката на нощното шкафче.
„Никога не се опитвай да избягаш или ще бъдеш екзекутирана в рамките на няколко часа.“
27
През следващия следобед посетих „Сара Дюк Гардънс“ — мястото, откъдето Нейоми е била отвлечена преди шест дена. Изпитвах необходимост да отида там, да посетя сцената, да се потопя в мисли за моята племенница, да потъна в мъката си насаме със себе си.
Това се оказаха петдесет декара гористи паркове, оформени с много вкус, които принадлежаха на университетския медицински център към „Дюк“. Пресичаха ги буквално километри алеи. Казанова не е могъл дори да се надява на по-добро място за отвличане. Изпипал е всяка подробност. Без грешка, поне досега. Как беше възможно?
Разговарях с членове на администрацията и с неколцина студенти, които са били тук в деня, когато Нейоми е изчезнала. Живописните паркове по правило стояха отворени от ранно утро до мрак. За последен път Нейоми е била видяна около четири часа. Казанова я беше отвлякъл посред бял ден. Не можех да разбера как го е направил. Същото се отнасяше и за полицията в Дърам, и за ФБР.
Разхождах се сред горите и парковете почти два часа. Бях завладян от мисълта, че Шуши е била отвлечена точно тук.
Особено красиво беше едно място, наречено „Терасите“. Посетителите можеха да проникнат там през пергола, обрасла с глицинии. Хубави дървени стъпала водеха надолу към езеро с рибки. Непосредствено зад него се издигаха нивата на алпинеум. Лалета, азалии, камелии, перуники и божури цъфтяха в цялото си великолепие.
Инстинктивно разбрах, че това е мястото, което Шуши е обичала.
Отпуснах се на колене до една феерия от яркочервени и жълти лалета. Бях облечен в сив костюм и бяла риза с отворена яка. Почвата беше мека и по панталоните ми останаха петна, но не ми пукаше. Най- накрая се разплаках заради Шуши.
28
Кейт Мактиърнън си помисли, че е чула нещо. Може би си въобразяваше. Човек можеше да откачи тук.
Ето пак. Съвсем тихо изскърцване на подовите дъски. Вратата се отвори и той влезе в стаята, без да каже и дума.
Ето го! Казанова. Беше си сложил друга маска. Приличаше на мрачен бог — строен и атлетичен. Това ли бе въображаемият образ, който си беше изградил за себе си?
От гледна точка на физическите дадености би събуждал интерес като „супер пич“ в университета или като труп в залата за аутопсии, което беше за предпочитане според нея.
Забеляза дрехите му: тесни избелели сини джинси, черни каубойски ботуши със засъхнала пръст по ръбовете, без риза. Мускулест, горд с издутите си гърди. Тя се опитваше да запомни всичко — за да й послужи, когато избяга.
— Прочетох твоите правила — каза Кейт, като се опитваше да действа максимално спокойно. Тялото й обаче трепереше. — Те са добре изпипани, много ясни.
— Благодаря. Никой не обича правилата, най-малко аз. Но понякога са необходими.
Маската скриваше лицето му и това привлече вниманието на Кейт. Не можеше да свали очи от нея. Напомняше й за изящните декоративни маски от Венеция. Беше рисувана на ръка, художествените й детайли имаха ритуален характер и красотата й беше вълшебна.
„Дали се опитва да бъде съблазнителен? — запита се Кейт. — Това ли е целта му?“
— Защо носиш маска? — попита тя. Запази гласа си овладян, любопитен, но не и настойчив.
— Както казах в бележката си, един ден ти ще си отидеш. Ще бъдеш пусната на свобода. Всичко е предвидено в моя план за теб. Не бих могъл да понеса да те видя наранена.
— Ако се държа добре. Ако се подчинявам.
— Да. Ако се държиш добре. Не ми се ще да бъда груб, Кейт. Много те харесвам.
Искаше й се да го удари, да се нахвърли върху него.
