Той сякаш четеше мислите й. Беше много съобразителен, много умен.
— Никакво карате — каза и тя усети, че се усмихва зад маската. — Запомни това, Кейт, моля те. Всъщност аз съм те виждал да тренираш. Наблюдавал съм те. Ти си бърза и силна. Аз също. Имам опит в бойните изкуства.
— Не за това си мислех — намръщи се Кейт и вдигна поглед към тавана. Завъртя обратно очи. Помисли си, че прави доста сносно изпълнение в ролята на героиня, притисната от обстоятелствата. Е, не беше заплаха за Ема Томпсън или Холи Хънтър, но не беше и за изхвърляне.
— Съжалявам тогава. Извинявам се — каза той. — Не би трябвало да слагам думи в устата ти. Няма да се повтори. Обещавам.
От време на време изглеждаше почти нормален и това я плашеше повече от всичко друго. Те сякаш водеха нормален приятен разговор в нормална приятна къща, а не в тази къща на ужасите.
Кейт погледна ръцете му. Пръстите бяха дълги и можеше да ги определи дори като изящни. Пръсти на архитект? Ръце на лекар? На художник? Във всеки случай не и на общ работник.
— Е, какви са плановете ти за мен? — реши се Кейт на директен подход. — Защо съм тук? Защо е тази стая, дрехите? Всичките ми неща?
Гласът му беше все така внимателен и спокоен. Той действително се опитваше да я съблазни.
— Ами, струва ми се, че се опитвам да се влюбя, да остана влюбен известно време. Искам да изпитвам истинска романтична любов, когато имам възможност. Да изпитам нещо особено в живота си. Да разбера какво е да бъдеш близък с някого. Аз не съм толкова различен от другите. С изключение на това, че действам, вместо да фантазирам.
— Нищо ли не изпитваш? — престори се тя на загрижена. Знаеше, че социопатите не могат да изпитват емоции или поне така смятат самите те.
Той сви рамене. Кейт усети, че той отново се усмихва; смееше й се.
— Понякога изпитвам страхотни емоции. Мисля, че съм дори прекалено чувствителен. Мога ли да ти кажа, че си прекрасна?
— При дадените обстоятелства предпочитам да не го правиш.
Той се засмя и отново сви рамене.
— Окей. Значи се разбрахме. Никакви сладки приказки. Поне засега. Но запомни, че мога да бъда и романтичен. Всъщност предпочитам този начин.
Тя не беше подготвена за внезапното му движение, за светкавичната му бързина. Електрическият пистолет изникна отнякъде и я зашемети с ужасен удар. Тя разпозна звука от щракване на оръжието, подуши озона. Кейт падна тежко назад към стената зад леглото и тресна главата си. Ударът разтърси цялата къща.
— О, Господи, не — промълви тихо Кейт.
Той беше вече върху нея. Блъскаше я с ръце и крака, притискаше я с цялата си тежест. Сега щеше да я убие. О, Боже, тя не искаше да умре така, да преживее края по този начин. Беше тъй безсмислено, абсурдно, тъжно.
Почувства как в нея се надига гняв и взрив от ярост. С отчаяно усилие се опита да избута единия му крак, но не можеше да помръдне ръцете си. Гърдите й горяха. Усети как той разкъсва блузата й, как я опипва навсякъде. Беше възбуден. Почувства как той се отърква в тялото й.
— Не, моля те — проплака тя. Собственият й глас прозвуча някъде много отдалече.
Той мачкаше гърдите й с двете си ръце. Тя усети вкус на кръв и почувства как топлата течност да стича на тънка струйка от ъгъла на устата й. Най-накрая Кейт не издържа и се разплака. Задушаваше се, едва си поемаше дъх.
— Опитах се да бъда мил — каза той през здраво стиснатите си зъби.
Внезапно спря. Стана, свали ципа на сините си дънки и ги смъкна до глезените. Не си направи труд да ги събуе.
Кейт се вторачи в него. Пенисът му беше голям. Напълно възбуден, впечатляващ, с пулсираща кръв и дебели вени. Той се хвърли върху нея и започна да го търка в тялото й, като бавно го движеше към гърдите й, към гърлото й, после към устата и очите й.
Кейт започна да се унася, да губи и да се връща в съзнание. Опитваше се да се залови за всяка мисъл, която й минаваше през главата. Имаше нужда да почувства, че контролира нещо, пък макар и само мислите си.
— Дръж очите си отворени — предупреди я той с дълбоко ръмжене. — Погледни ме, Кейт. Очите ти са толкова хубави. Ти си най-красивата жена, която съм виждал някога. Знаеш ли това? Знаеш ли колко си съблазнителна?
Той бе изпаднал в транс. Поне на Кейт така й се струваше. Силното му тяло танцуваше, извиваше се, гърчеше се, докато проникваше и излизаше от нея. Той седна и отново започна да си играе с гърдите й. Погали косата й, различни части от лицето й. Постепенно докосванията му станаха нежни. Тя се почувства още по-отвратително от това. Усещаше такова унижение и чудовищен срам. Мразеше го.
— Толкова те обичам, Кейт. Обичам те повече, отколкото съм способен да изразя с думи. Никога преди не съм се чувствал по този начин. Кълна ти се. Не и по този начин.
Той нямаше да я убие, осъзна Кейт. Щеше да я остави да живее. Щеше да се връща отново и отново, когато я пожелаеше. Ужасът беше непреодолим и Кейт най-сетне загуби съзнание. Остави душата си да отлети много, много далеч.
Тя не усети, когато той я целуна с цялата си нежност за сбогом.
— Обичам те, сладка Кейт. Дълбоко съжалявам за това.
29
Получих спешно телефонно обаждане от една студентка по право от курса на Нейоми. Каза, че името й е Флорънс Кембъл и трябва да говори с мен колкото е възможно по-скоро.
— Трябва да говоря с вас, доктор Крос, наложително е — каза тя.
Срещнах се с нея в студентския град на „Дюк“, близо до „Браян Юнивърсити Сентър“. Флорънс се оказа чернокожа жена на не повече от двайсет-двайсет и две години. Разхождахме се сред магнолиите и добре поддържаните готически сгради на колежите. Нито един от двама ни не изглеждаше като напълно естествена част от обстановката.
Флорънс беше висока, непохватна и леко озадачаваща на пръв поглед. Имаше сложна висока прическа, която ми напомняше за Нефертити. Външният й вид определено беше странен или може би старомоден и ми дойде наум, че може би все още има хора като нея в селските райони на Мисисипи и Алабама. Флорънс беше защитила дипломната си работа в Университета на Мисисипи, който беше толкова далеч от „Дюк“, колкото му стига на човек въображението.
— Много, много съжалявам, доктор Крос — каза тя, когато седнахме на една пейка от камък и дърво, чиито дъски бяха издраскани със студентски графити. — Поднасям извиненията си на вас и на вашето семейство.
— За какво, Флорънс? — попитах. Нямах представа какво има предвид.
— Не направих опит да говоря с вас, когато дойдохте в студентския град вчера. Никой не ни обясни, че Нейоми може и да е отвлечена. Поне дърамската полиция със сигурност дума не ни каза. Бяха просто груби. Изглежда, не смятаха, че Нейоми е в истинска беда.
— Защо мислиш така? — зададох на Флорънс въпроса, който рикошираше в собствената ми глава.
Тя се взря дълбоко в очите ми.
— Защото Нейоми е черна. Дърамската полиция, ФБР, всички тях не ги е грижа за нас така, както за белите жени.
— Мислиш ли го? — политах.
Флорънс Кембъл завъртя очи.
— Това е истината, защо да не вярвам в нея? Франц Фенън твърди, че расистката надстройка е вградена като постоянна характеристика в психологията, икономиката и културата на нашето общество. Аз вярвам и в това.
Флорънс беше много сериозна жена. Носеше екземпляр от „Всички американци“ на Албърт Мъри под
