В доджото в Чапъл Хил ги учеха на дисциплина, за да помогнат на студентите да контролират емоциите си. Трябваше да седиш пред голата стена и да не мърдаш независимо от това колко ти се иска или ти се струва, че трябва да мръднеш.
Тялото на Кейт беше потънало в пот, но тя беше пълна с решимост. Никога нямаше да допусне той да прекърши волята й. Можеше да бъде невероятно силна, когато се налагаше. Само по този начин си беше пробила път в медицинския колеж без никакви пари и въпреки всички неравнопоставени условия.
Седя в поза „лотос“ в продължение на повече от час в затворническата си килия. Дишаше спокойно и се съсредоточаваше върху прочистването на съзнанието си от болката, гаденето и изнасилването. Съсредоточи се върху това, което й предстоеше да направи.
Нещо съвсем просто като замисъл.
Да избяга.
34
Кейт бавно се изправи на крака след цял час медитация. Все още й се виеше свят, но се чувстваше малко по-добре, владееше се повече. Реши да потърси шпионката. Сигурно беше някъде тук, скрита в ламперията.
Спалнята беше точно три и петдесет на четири и петдесет. Тя я беше измерила няколко пъти. В малка ниша с размерите на вграден шкаф имаше тоалетна.
Кейт внимателно огледа дори и за най-малка дупчица в стената, но не откри нищо. Тоалетната чиния в нишата, изглежда, се изпразваше направо в земята. Нямаше никакви тръби.
Очите й започнаха да сълзят от острата миризма, когато застана на колене над черната дървена седалка и надзърна в тъмната дупка. Беше се научила да понася свръхсилната смрад и този път получи само еднократен спазъм, без да повърне.
Отворът като че ли слизаше на около три метра надолу. Изглеждаше много тесен и тя сигурно нямаше да може да се провре през него дори ако свали всичките си дрехи.
Чу гласа му точно зад себе си. Сърцето й замря и почувства слабост.
Това беше той! Отново без риза. Играещи мускули по цялото тяло, особено около стомаха и слабините. Носеше друга маска. С гневно изражение. Тъмночервени и мъртвешки бели резки върху лъскав черен фон. Разгневен ли беше днес? Бяха ли маските нещо като онези пръстени, чиито камъни променят цвета си в зависимост от душевното състояние на онзи, който ги носи?
— Това не е най-доброто ти хрумване, Кейти. Вече е правен такъв опит, и то от човек, по-слаб от теб — каза той с напевен глас. — Аз няма да те измъкна оттам. Много лайнян начин да умреш. Помисли добре.
Кейт с мъка се изправи на крака и започна да се дави. Стараеше се с всички сили да го прави убедително.
— Лошо ми е. Мислех, че ще повърна — каза тя.
— Напълно ти вярвам. Това е логично. Но не е истинската причина, поради която клечеше над тоалетната чиния. Кажи истината и се засрами, дявол да те вземе.
— Какво искаш от мен? — попита Кейт. Той звучеше различно днес… може би опиатите разстройваха слуха й. Тя разгледа маската. Като че ли го превръщаше в друга личност. Друг вид мръсник. Беше ли личността му раздвоена?
— Искам да съм влюбен. Искам да правя любов с теб отново. Искам да се направиш хубава заради мен. Може би една от тези прекрасни рокли от „Нийман Маркъс“. Найлонови чорапи и високи токчета.
Кейт бе ужасена и омерзена, но се опита да не го показва. Трябваше да каже нещо, да направи нещо, което да го задържи далеч от нея засега.
— Не съм в настроение, скъпи — изстреля отговора си Кейт. — Не ми се преоблича. — Не можа да опази гласа си от няколко нотки сарказъм. — Боли ме глава. Впрочем какъв ден е днес? Още не съм излизала навън.
Той се засмя. Почти нормален смях; доста приятен смях иззад противната маска.
— Слънчево синьо небе, Кейт. Температурата е към двайсет и пет градуса. Един от десетте най-хубави дни на годината.
Внезапно той рязко я удари с ръка през краката. Дръпна ръката й жестоко — сякаш се опитваше да я изтръгне от ставата. Кейт изкрещя, пронизана от страшна болка в уязвимото място, кухината зад очните й ябълки.
В ярост и паника тя се протегна и дръпна маската.
— Това беше много глупаво — изкрещя той в лицето й. — А ти не си глупава жена!
Кейт видя електрическия пистолет в ръката му и разбра, че е направила кошмарна грешка. Той го насочи към гърдите й и я простреля.
Опита да се задържи на крака, наложи си волята да остане права, но тялото й не я слушаше вече и тя се свлече на пода.
В този момент той побесня. Тя се втренчи с безмълвен ужас в него, когато той започна да я рита. Един зъб се завъртя с бавно движение, завъртя се отново и отново, описвайки парабола към дървения под.
Кръжащият зъб я хипнотизира. Трябваше й един миг за да осъзнае, че е неин.
Усети кръвта, почувства как устните й подпухват.
Чу кънтящата празнота в ушите си и разбра, че изпада в безсъзнание. Вкопчи се в онова, което бе зърнала зад маската.
Казанова знаеше, че тя е видяла част от лицето му.
Гладка розова буза; без следи от брада или мустаци.
Лявото му око — синьо.
35
Нейоми трепереше, когато се притисна с всичка сила към заключената врата, която почти херметично затваряше стаята. Някъде в къщата на ужасите пищеше жена.
Звукът беше приглушен от стените и от звуконепроницаемите прегради, които той бе поставил в къщата, но въпреки това беше ужасяващ. Нейоми осъзна, че е захапала ръката си. До кръв. Тя знаеше със сигурност, че той убива някого. Нямаше да е за първи път.
Писъците спряха.
Нейоми се притисна още по-силно към вратата, като се напрягаше да чуе някакъв звук.
— О, Господи, не, моля те — прошепна. — Не допускай тя да умре.
Дълго време остана заслушана в наелектризираната тишина. Най-накрая се отдръпна от вратата. Не можеше да направи нищо за клетата жена. Никой не можеше.
Нейоми знаеше, че точно сега трябва да е много послушна. Ако нарушеше някое от правилата му, той щеше да я бие. Тя не можеше да допусне това.
Изглежда, той знаеше всичко за нея. Какви дрехи обича да носи, всички мерки на бельото й, любимите й цветове. Знаеше за Алекс, за Сет Самюъл и дори за приятелката й Мери Елън Клук.
— Високото, готино русо парче — я бе нарекъл той. Парче.
Казанова беше изключително перверзен, непрекъснато се вживяваше в различни роли и въображаеми психодрами. Обичаше да разговаря с нея за порнографски актове: секс с момичета в предпубертетна възраст и животни, кошмарен садизъм, мазохизъм, мъчение чрез клизма. Говореше за всичко толкова свободно. Понякога беше дори поетичен по някакъв нездрав начин. Цитираше Жан Жьоне, Джон Речи, Дърел, Дьо Сад. Беше много начетен, вероятно образован.
— Ти си достатъчно умна, за да разбираш за какво говоря — каза той на Нейоми при едно от посещенията си. — Ето, затова те взех, сладка моя.
Нейоми се стресна от звука на нови писъци. Изтича до вратата и долепи буза до студеното дебело дърво.
Това същата жена ли беше, или той убива още някоя?
