племенница.
— Разбирам проблема, Кайл. Остави ме да помисля над твоя вариант. Дай ми малко време.
Двамата поговорихме още малко върху неговото предложение и аз успях да изцедя някои подробности. В общи линии обаче се продадох. Кайл щеше да ми осигури достъп до първокласен екип от помощници и щях да разполагам със средства за упражняване на натиск винаги когато ми се наложеше. Вече нямаше да съм сам. Поръчахме си бургери и още бира, като продължихме да разговаряме и да нанасяме последните щрихи в моя договор с дявола. За първи път, откакто бях дошъл на юг, се почувствах малко обнадежден.
— Трябва да споделя още нещо с теб — казах най-накрая. — Той ми подхвърли една бележка снощи. Мила бележка, изпълнена с внимание и поздравления за добре дошъл по тези места.
— Известно ни е — ухили се Кайл. — Всъщност беше пощенска картичка. Изобразяваше одалиска, любовна робиня в харем.
32
Когато се прибрах в стаята си, беше малко късно, но въпреки това позвъних на Нана и децата. Винаги се обаждам вкъщи, когато съм далеч — по два пъти на ден, сутрин и вечер. Досега не бях пропускал и нямах намерение да започна тъкмо тази вечер.
— Слушаш ли Нана? Станала ли си добро момиче за разнообразие? — попитах Джани, когато тя взе слушалката.
— Винаги съм добро момиче! — изпищя Джани с буйна радост. Тя обичаше да си говори с мен. Аз също обичах да си говоря с нея. Интересно, след пет години съвместен живот все още се обичахме безумно.
Затворих очи и си представих моето момиченце. Направо можех да я видя как пъхти с малките си гърди, как се напъва да прави непокорна гримаса, но едновременно с това разкрива в усмивка кривите си зъбки. Едно време и Нейоми беше такова сладко малко дете. Помнех всичко. Прогоних мисълта, живия образ на Шуши.
— Е, какво ще кажеш за батко си? Деймън казва, че също е бил особено добър. Казва, че днес Нана те е нарекла „живия ужас“. Има ли такова нещо?
— Ау, тате. Нана него нарече така. Деймън е живият ужас в тая къща. Аз съм ангелчето на Нана през цялото време. Аз съм доброто ангелско момиченце на мама Нана. Можеш да я попиташ.
— Радвам се да го чуя — казах аз на моя малък професор. — А да си скубала съвсем мъничко косата на Деймън в закусвалнята „Рой Роджърс“ днес? И защо ходите да ядете тези боклуци? Нали знаете, че тази храна е вредна за здравето?
— Не са боклуци! Той пръв ми оскуба косата. Деймън винаги ми скубе косата, както аз правех с Бейби Клеър и тя сега няма коса.
Бейби Клеър беше най-важната кукла на Джани, откакто тя навърши две години. Куклата беше „нейното бебе“, свещена за Джани. Свещена за всички нас. Веднъж забравихме Бейби Клеър в Уилямсбърг по време на една екскурзия и се наложи да изминем обратно целия път. Благодарение на някаква магия Клеър ни чакаше пред караулката на парадния вход на сладки приказки с пазача.
— Освен това не бих могла да оскубя косата на Деймън. Той е почти плешив, татко. Нана му направи лятната подстрижка. Чакай само да видиш плешивия ми брат. Той е билярдна топка!
Можех да чуя смеха на Джани. Можех да видя смеха на Джани. В дъното Деймън чакаше да вземе отново слушалката. Искаше да направи опровержение.
След като свърших с децата, поговорих с Нана.
— Как се справяш, Алекс? — премина тя право към същността, както обикновено. Щеше да бъде невероятно добър детектив или какво да е друго, стига да бе пожелала. — Алекс, попитах те как я караш?
— Аз я карам супер и екстра. Обичам си работата — отговорих й аз. — А ти как си, старице?
— Никога не го повтаряй. Мога да гледам тези деца и със затворени очи. Не ми звучиш добре. Не си доспиваш и не си напреднал особено, нали?
— Не върви толкова добре, колкото се надявах — признах аз. — Но може би тази вечер се случи нещо хубаво.
— Знам — каза Нана. — Затова се обаждаш толкова късно. Но не можеш да споделиш добрите новини с баба си. Страх те е, че мога да се обадя на „Вашингтон поуст“.
Водили сме същия този спор и при други случаи, над които съм работил. Тя настояваше за вътрешна информация, а аз не можех да й я дам.
— Обичам те — казах накрая. — Това е най-доброто, което мога да ти кажа в момента.
— И аз те обичам, Алекс Крос. Това е най-доброто, което мога да кажа.
След като свърших с Нана и децата, аз се изтегнах на неоправеното, неуютно хотелско легло. Не исках нито камериерки, нито който и да било друг в хотелската си стая, но табелката „Не ме безпокойте“ не беше попречила на ФБР.
Поставих едно шише с бира изправено върху гърдите си. Успокоих дишането си, нека бутилката да си балансира там. Никога не съм харесвал хотелските стаи, дори когато съм в отпуска.
Отново се замислих за Нейоми. Когато беше малка колкото Джани, тя често яздеше на раменете ми, така че можеше да вижда „много, много далеч в света на Големите хора“. Спомних си как мислеше, че коледните „целувки“ от захар и белтък се правят от истински целувки и целуваше всеки срещнат по време на празниците.
Най-накрая позволих на мислите си да се спрат върху чудовището, което ни беше отнело Шуши. То печелеше засега. То беше непобедимо, неуловимо; то не правеше грешки и не оставяше следи. Беше много самоуверено… дори ми остави оригинална малка картичка ей така, в името на спорта. Какво трябваше да ми говори това?
„Може да е чел моята книга за Гари Сонеджи — помислих си аз. — Той просто може да е прочел книгата ми. Дали не е хванал Нейоми, за да ме предизвика? Може би за да докаже колко добър е самият той.“
Тази мисъл никак не ми хареса.
33
„Аз съм жива, но съм в ада!“
Кейт Мактиърнън притегли силните си крака към гърдите си и потрепери. Беше сигурна, че е била упоена. Ужасни пристъпи на треперене, придружени от болезнено гадене, разтърсваха тялото й на силни вълни, които отказваха да спрат, каквото и да направеше.
Не знаеше колко дълго е спала на студения под, нито колко е часът сега. Той наблюдаваше ли я? Имаше ли шпионка, скрита някъде в стените? Кейт почти усещаше как очите му пъплят по цялото й тяло.
Спомняше си всички гнусни подробности от изнасилването. Усещането беше толкова живо. Мисълта, че е била докосвана от него, беше отблъскваща и най-кошмарните образи сграбчиха съзнанието й.
Гняв, вина, насилие се сливаха в едно в мислите й. Адреналинът в тялото й рязко се покачи. „Слава тебе, Марийо, пълна с благодат… Господ е с теб.“ Мислеше, че е забравила да се моли. Надяваше се, че Бог не я е забравил.
Главата и беше замаяна. Той определено се опитваше да прекърши волята й, да пречупи съпротивата й. Това бе неговият план.
Трябваше да мисли, трябваше да си наложи да мисли. Нищо в стаята не беше на фокус. Опиатите! Кейт се опита да си представи какво би могъл да използва. Какъв опиат? Кой точно?
Може би форан, силно лекарствено средство за отпускане на мускулите, което по-рано се е използвало за упойка. То се произвеждаше в опаковки от сто милилитра. Можеше да се пръсне директно в лицето на жертвата или да се излее върху някаква дреха, а после да се поднесе към лицето. Опита се да си припомни страничните ефекти на опиата. Треперене и гадене. Сухо гърло. Спад в интелектуалните функции за ден или два. Тя имаше точно тези симптоми! Всичките!
Той беше лекар! Мисълта я порази като удар под кръста. Според нея логиката беше безупречна. Кой друг би могъл да има достъп до опиат като форан?
