толкова крехка и мъничка в стаята. Но беше жива! Най-сетне я бях намерил.
Извиках на Сампсън.
— Намерих Нейоми! Намерихме я, Джон! Тук е! Ние сме тук!
Двамата с Шуши се прегърнахме като в добрите стари времена. Ако някога бях съжалявал, че съм станал детектив, то този миг изкупваше всичко. Едва сега осъзнах, че я бях смятал за мъртва, но просто не можех да се откажа от битката. Никога не се отказвай.
— Знаех, че ще дойдеш и си го представях точно така. Мечтаех за това. Живеех заради този миг. Молех се всеки ден и ето, ти дойде — подари ми Нейоми най-хубавата усмивка, която бях виждал някога. — Обичам те.
— И аз те обичам. Толкова ми беше мъчно за теб. На всички им беше мъчно — казах аз и след миг се отдръпнах от нея.
Мислите ми се върнаха към чудовищата и начина, по който вероятно разсъждаваха сега. Все още планираха предварително всичко. Лепълд и Луб, но вече възрастни мъже, отдадени на съвършени престъпления.
— Сигурна ли си, че си добре? — усмихнах се най-сетне или по-скоро понечих да се усмихна.
Видях как част от предишната напрегнатост се връща в очите на Нейоми.
— Върви, Алекс. Помогни на другите — настоя тя. — Моля те, извади и останалите от клетките.
Точно в този момент странен, ужасяващ звук отекна в коридора. Вик на болка. Изскочих от стаята на Нейоми и видях нещо, което никога не съм си представял, че може да се случи — дори и в най-страшните ми кошмари.
109
Силният плътен зов за помощ беше на Сампсън. Партньорът ми беше в сериозна беда. Двама мъже с чудовищни маски бяха връхлетели отгоре му. Казанова и Рудолф? Кой друг?
Сампсън лежеше в коридора. Устата му зееше отворена от шок и болка. От гърба му стърчеше нож, или шиш за разбиване на лед.
Два пъти преди това бях попадал в подобна ситуация по време на патрул из улиците на Вашингтон. Партньор в беда. Нямах избор и може би имах само един шанс. Не се поколебах. Извадих моя „Глок“ и стрелях.
Изненадах ги с бързия изстрел. Те не очакваха, че ще стрелям, докато държат в ръцете си Сампсън. По-високият стисна рамото си и падна назад. Другият погледна към мен. Студеният поглед на свирепата смъртна маска беше предупреждение за мен. Но все пак аз им бях отнел предимството.
Стрелях повторно, като се целех във втората смъртна маска. Изведнъж всички лампи угаснаха. От скритите в стените тонколони изригна рокендрол. Аксел Роуз започна да вие „Добре дошли в джунглата“.
В коридора стана тъмно като в гроб. Рок музиката разтърсваше основите на сградата. Притиснах се към стената и продължих да пристъпвам напред към мястото, където беше паднал Сампсън.
Погледът ми се блъскаше в мрака и сковаващ страх пропълзя в сърцето ми. Те бяха сварили Сампсън неподготвен, а това само по себе си не беше лесно. Бяха изникнали сякаш от небитието. Имаше ли друг вход към скривалището?
Чух познато ръмжене. Сампсън беше точно пред мен.
— Тук съм. Май не съм си пазил гърба както трябва.
Думите му излизаха на пресекулки.
— Недей да говориш.
Приближих се до мястото, откъдето идваше гласът му. Вече знаех приблизително къде се намира. Страхувах се, че те може да не са си отишли. С изгасването на осветлението бяха увеличили шансовете си и сега се готвеха да ме нападнат от засада.
Те обичаха да действат двама срещу един. Имаха нужда от близначно сдвояване. Имаха нужда един от друг. Заедно бяха непобедими. Засега.
Вървях стъпка по стъпка, притиснал гръб в стената. Напредвах към неясните сенки в края на коридора.
Там някъде слабо мъждукаше кехлибарена светлина. Виждах Сампсън, сгърчен на пода. Сърцето ми биеше толкова бързо, че почти нямаше промеждутък между ударите. Партньорът ми беше сериозно ранен. Никога преди не ми се беше случвало такова нещо, дори когато бяхме деца по улиците на Вашингтон.
— Тук съм — казах на Сампсън и коленичих до него. Докоснах ръката му. — Ако кръвта ти изтече, наистина ще се ядосам. Просто не мърдай.
— Хич не се надявай. Освен това няма да изпадна в шок. Вече нищо не може да ме шокира — изръмжа той.
— Не се прави на герой — леко повдигнах главата му към мен. — В средата на гърба ти е забит нож.
— Аз съм си герой… върви! Не можеш да им позволиш да избягат точно сега. Вече улучи единия. Те се насочиха към стълбите. По същия път, по който влязохме ние.
— Върви, Алекс. Трябва да ги хванеш! — Гласът на Нейоми ме накара да се обърна. Тя коленичи до Сампсън. — Аз ще се погрижа за него.
— Ще се върна — казах. След това тръгнах.
Завих покрай тъмния ъгъл на дългия коридор в приведена стойка за стрелба. Установих, че се намирам в първия коридор, по който бяхме дошли.
Светлина в дъното на тунела? Чудовища, чакащи в засада някъде по пътя? Ускорих крачка в полумрака. Нищо не можеше да ме спре сега. Е, може би само Казанова и Рудолф.
Най-сетне намерих външната врата. Нямаше нито ключалка, нито дръжка. Бях ги прострелял на идване.
Стълбището беше безлюдно, или поне така изглеждаше. Капакът за нагоре беше отворен и можех да видя тъмни ели и парчета синьо небе. Дали ме чакаха там горе?
Изкачих дървените стълби по най-бързия възможен начин. Пръстът ми беше готов всеки момент да дръпне спусъка на моя „Глок“. Отново всичко излизаше извън моя контрол.
Направо се изстрелях навън по оставащите няколко стъпала като истински професионален нападател през процеп в отбраната на противника. Излетях, през квадратния отвор в земята, изпълних полуакробатично превъртане, изправих се, натискайки спусъка на пистолета. Ако не друго, бойното ми поведение можеше поне да разстрои нечий прицел.
Нямаше никой, който да стреля по мен или да изръкопляска на изпълнението ми. Дълбоката гора беше смълчана и изглеждаше абсолютно безлюдна.
Чудовищата бяха изчезнали… както и къщата.
110
Избрах същата посока, от която дойдохме двамата със Сампсън. От гората можеше да се излезе само по един път и вероятно Казанова и Рудолф бяха поели именно по него. Мразех самата мисъл, че оставям Сампсън и момичетата сами, но нямах друг избор, нямах друг път.
Пъхнах пистолета в кобура под рамото и се затичах. Краката ми заработиха все по-бързо, припомняйки си какво означава бързо тичане.
Следа от прясна кръв по листата се точеше в продължение на няколко метра из гъстия храсталак. Единият от двамата кървеше обилно. Надявах се да умре от загуба на кръв. Поне бях на прав път.
Лози и бодливи храсти деряха ръцете и краката ми, докато бягах сред гъсто обраслите дебри. Млади клончета ме пляскаха през лицето. Не ми пукаше за тези шамарчета.
Тичах повече от километър, или поне така си мислех. Плувах в пот и изгарящи болки разкъсваха дробовете ми. Главата ми пареше като двигател на прегрял мотор. Всяка следваща стъпка беше по-трудна от предишната.
