Доколкото можех да съдя, аз съкращавах дистанцията между мен и тях. А може би бяха точно зад мен? Може би ме бяха наблюдавали как излизам от скривалището? Бяха ли ме проследили? Дали не се опитваха да ме обградят изотзад? Двама срещу един не беше начинът, по който исках да се срещна с тях.
Огледах се за нови следи от кръв или скъсани дрехи. Търсех какви да е знаци, че са минали оттук. Дробовете ми горяха и бях прогизнал от пот. Краката ме боляха, мускулите ми бяха вдървени.
В Съзнанието ми внезапно нахлу цяло ято образи от миналото. Тичах с Маркъс Даниелс на ръце по улиците на Вашингтон. Отново виждах лицето на момченцето. Спомних си как Сампсън извика от шок и болка в къщата. Видях лицето на Нейоми.
Имаше нещо в далечината — двама мъже тичаха. Единият се държеше за рамото. Казанова? Или Джентълмена? В интерес на истината, нямаше значение — аз ги исках и двамата. Нямаше да се задоволя с по-малко.
Раненото чудовище не даваше признаци на забавяне. То знаеше, че ще го нападна всеки момент, и нададе смразяващ кръвта вик. Това ми напомни, че е непредсказуем и напълно луд. Викът: яяяяях, отекна сред елите като рев на див звяр.
Последва още един първичен вик. Яяяяях! Беше другият луд.
Близнаци, помислих си аз. И двамата бяха животни. Те вече не можеха да оцелеят един без друг.
Внезапният пистолетен изстрел ме свари неподготвен. Едно парче се откърти от кората на близкия бор и профуча покрай главата ми. Само някакви си три-четири сантиметра не стигнаха, за да ме убие на място. Единият се беше обърнал невероятно бързо и беше стрелял.
Приседнах зад дървото, което беше поело куршума вместо мен. Вперих поглед сред гъстите клони. Не можех да видя нито един от двамата. Чаках. Броях секундите. Опитвах се да накарам сърцето си да заработи отново. Кой беше стрелял? Кой беше раненият?
Бяха близо до хребета на стръмен хълм. Дали го бяха превалили? И ако е така, дали ме чакаха от другата страна? Бавно се измъкнах от сигурното прикритие на дървото и се огледах.
Отново бе злокобно и тихо. Никакви викове. Никакви изстрели. Никой не се виждаше. Какво, по дяволите, замисляха? Но въпреки всичко аз току-що бях научил нещо ново за тях. Разполагах с нова следа, по която да тръгна. Само преди миг бях видял нещо важно.
Спринтирах към голия хребет на хълма пред мен. Нищо! Сърцето ми потъна, пропадна на хиляди километри надолу в бездната. Нима бяха избягали? След всичко това?
Продължих да бягам. Не можех да допусна да се случи такава гадост. Не можех да оставя чудовищата да избягат.
111
Мислех, че знам посоката към магистралата и се насочих натам. Бях възстановил дишането си — за кой ли път — и вече тичах по-леко. Алекс Следотърсача.
Видях ги отново на около двеста метра пред мен. След това забелязах позната сива ивица: виещата се лента на магистралата. Можех да различа няколко къщи и стари телефонни постове. Магистралата. Пътят, по който можеха да избягат.
Двамата тичаха към някаква неугледна крайпътна къща. Все още носеха смъртните, си маски. Това ме наведе на мисълта, че Казанова е поел ръководството. Естественият лидер. Той обичаше тези маски. Те представляваха онова, което той вярваше, че е неговата истинска същност: мрачен Бог. Свободен да прави каквото си иска. По-висш от всички нас. На покрива на къщата светеше червено-син неонов надпис „Дим под колелата“. Това бе една от онези крайпътни кръчми, които по цял ден се радват на нескончаем приток от клиенти. Двамата се бяха насочили натам.
Качиха се в син пикап последен модел, паркиран сред множеството други коли. Претъпканите паркинги на кръчмите бяха отлично място, където можеш да си оставиш колата, без да събудиш нечии подозрения. Като детектив аз знаех това. Втурнах се през магистралата към крайпътната къща.
Някакъв мъж с дълга и къдрава рижа коса точно в този момент се качваше в своя плимут на паркинга. Беше облечен с измачкана риза с надпис „Кока-кола“ и стискаше огромен кафяв книжен плик. Течни покупки.
— Полиция — тикнах значката си на една педя от леко наболата му брада. — Трябва да взема колата ви!
Извадих пистолета, готов за всякакви неприятности, ако му скимнеше да ме нападне. Така или иначе, щях да взема колата му.
— За Бога, човече! Това е колата на приятелката ми — зафъфли той в скороговорка. Очите му не се отделяха от моя „Глок“. Подаде ми ключовете.
Посочих назад в посоката, откъдето бях дошъл.
— Веднага се обади на полицията. Изчезналите жени са там, може би на около два-три километра навътре в гората. Кажи им, че има ранен полицай! Кажи им, че това е скривалището на Казанова.
Скочих в плимута и вдигнах шестдесет и пет километра в час още преди да изляза от паркинга. В огледалото за обратно виждане забелязах, че човекът със сака все още гледа изцъклено подире ми. Искаше ми се лично да се обадя на Кайл Крейг и да му кажа да изпрати помощ, но не можех да спра сега, не можех да изпусна Казанова и неговия приятел.
Тъмносиният пикап се насочи към Чапъл Хил, където Казанова се беше опитал да убие Кейт и където преди това я беше отвлякъл. Там ли бе неговият дом? Дали не беше от Университета на Северна Каролина? Дали и той не беше лекар? Някой, за когото никога не бяхме чували? Това беше не само възможно, но и напълно вероятно.
Приближих се горе-долу на четири дължини на колата, но вече бяхме в границите на града. Нямаше как да разбера дали те знаеха, че аз съм зад тях. Вероятно знаеха. Чапъл Хил демонстрираше собствените си възможности да се препълни в час пик. Франклин Стрийт представляваше нескончаем поток от коли, който бавно се носеше покрай обградения с дървета университетски град.
Точно пред мен се виждаше небезизвестното кино „Варсити“, където Уик Сакс беше гледал италиански филм с една жена на име Сюзан Уелсли. Това беше изневяра, нищо повече. Доктор Уик Сакс беше подставено лице от Казанова и Уил Рудолф. Сакс представляваше идеалният заподозрян в случая. Местният порнограф. Казанова знаеше всичко за него. Как да си обясня това?
Още малко, и щях да ги настигна, усещах го. Поне трябваше да мисля така. Хвана ги червена светлина на светофара на ъгъла на Франклин и Кълъмбия. Между спрелите коли нехайно се разхождаха студенти по износени тениски с какви ли не надписи. От нечие радио се носеше песента на Шакил О’Нийл „Знам, че ме бива“.
Изчаках няколко секунди, след като светофарът светна червено. След това се хвърлих с главата напред. Готов или не, щях да щурмувам.
112
Измъкнах се от плимута и хукнах приведен по средата на Франклин Стрийт. Бях извадил „Глока“, но го държах плътно до бедрото си, за да будя по-малко подозрения. Засега никой не беше изпаднал в паника и не се чуваха писъци. Всичко с времето си.
Двамата сигурно бяха забелязали вече, че плимутът ги следи. Запитах се кога ли точно е станало това. В момента, в който изскочих на улицата, те се измъкнаха от другата страна на пикапа.
Единият се обърна и бързо стреля три пъти. Бум. Бум. Бум. Само един беше извадил пистолет. Нещо отново прещрака в главата ми. Спомних си мигновената сцена втората. Бях осъществил някаква връзка. Някакво светкавично разпознаване.
Наведох се зад един черен нисан, който чакаше зелена светлина, и извиках с всичка сила:
— Полиция! Залегнете! Залегнете на земята! Излизайте от колите!
Повечето шофьори и пешеходци направиха каквото им казах. Каква разлика между Чапъл Хил и улиците на Вашингтон в това отношение! Хвърлих бърз поглед над редицата метални каросерии. Никъде не виждах убийците.
Плъзнах се покрай черната спортна кола, превит, в готова за стрелба стойка. От тротоара враждебно ме
