Рудолф бяха много умни, организирани и предпазливи. Бяха вършили престъпления години наред и никой не ги беше заловил.
— Какво мислиш за историята на робите по тези земи? — попитах Сампсън, докато вървяхме. Исках да отклоня ума му от отровните змии и змиеподобните лози. Исках да се съсредоточи върху убиеца или убийците, които може би обитаваха заедно с нас тези гори.
— Чел съм Дженовезе и Мохамед Ауад — отговори той. Не можех да разбера дали говори сериозно. Сампсън беше доста начетен за човек на действието.
— Подземната железница е действала в този район. Избягали роби и цели семейства са били пазени на сигурно място в течение на дни и дори седмици в някои от околните ферми. Наричали са ги гари — казах аз. — Те именно са отбелязани на картата на доктор Фрийд. На това е посветена и книгата му.
— Не виждам никакви ферми. Само това лайняно мускатово грозде — оплака се Сампсън и отмести още няколко клона с дългите си ръце.
— Големите тютюневи ферми са се намирали на запад оттук. Изоставени са преди повече от шестдесет години. Помниш ли, че ти разказах за една студентка от Университета на Северна Каролина, която е била брутално изнасилена и убита през осемдесет и първа? Разложеното й тяло било намерено някъде тук. Мисля, че е била убита от Рудолф, а може би от Казанова. Горе-долу по това време са се срещнали за първи път. Картата на доктор Фрийд показва местонахождението на старата Подземна железница, както и повечето ферми в околността, където са били държани на скрито място избягалите роби. Някои от фермите са имали огромни подземни изби, дори цели подземни жилища. Самите ферми вече ги няма. Нищо не си личи от птичи поглед. Освен това всичко е обрасло плътно с орлови нокти и фиданки. Но складовете са още тук.
— Хм. Значи твоята карта може да ни каже къде са били едно време тютюневите ферми?
— Ами да. Имам карта. Имам компас. Имам и пистолет „Глок“ — казах аз и потупах кобура си.
— И най-важното — добави Сампсън — имаш мен.
— Това също. Бог да пази мръсниците от нас двамата.
Вървяхме много дълго в горещия, влажен, пълен с комари следобед. Успяхме да открием три от фермите, където някога отглеждането на тютюн е процъфтявало, където изплашени до смърт чернокожи мъже и жени, понякога цели семейства, са били крити в стари изби, докато успеят да избягат на север, в свободни градове като Вашингтон.
Две от избите се намираха точно там, където доктор Фрийд бе казал да ги търся. Прогнили дъски и изкривени ръждясали железа бяха единственото, останало от някогашните ферми. Сякаш някакъв разгневен Бог беше дошъл и сринал всичко по земите, където е съществувало робовладелство.
Към четири часа следобед стигнахме до някога величествената и процъфтяваща ферма на Джейсън Снайдър и неговото семейство.
— Откъде си сигурен, че сме където трябва? — огледа Сампсън малкото изолирано и изоставено място, където бях спрял.
— Така е според картата на доктор Луис Фрийд. Същото показва и компасът. Той е прочут историк, следователно трябва да е прав.
Но и Сампсън имаше право. Тук нямаше нищо за гледане. Фермата на Джейсън Снайдър беше напълно изчезнала. Точно както казваше Кейт.
105
— Тръпки ме полазват от това място — каза Сампсън. — Тъй наречената тютюнева ферма.
Това, което някога е било фермата на Снайдър, сега беше зловещо, извънземно, дяволски злокобно място. Нямаше почти никакви видими доказателства, че някога тук са живели човешки същества. И въпреки това можех да усетя кръвта и костите на робите, докато стоях пред тревожещите руини на старата тютюнева ферма.
Калини, орлови нокти и бръшлян стигаха чак до гърдите ми. Червени и бели дъбове, секвои и евкалипти се издигаха високи и могъщи там, където някога е била процъфтяващата ферма. Но самата ферма беше изчезнала.
Усетих студено петно в центъра на гърдите си. Не беше ли точно тук гадното място? Дали не бяхме близо до къщата на ужасите, която Кейт бе описала?
Бяхме си проправяли път на север, а после на изток. Не бяхме много далеч от магистралата, където ми се щеше да бяхме паркирали колата. Според грубите ми сметки намирахме се на не повече от четири-пет километра от нея.
— Спасителните отряди никога не са навлизали толкова навътре в гората — каза Сампсън, докато търсехме наоколо. — Храсталакът е наистина плътен и гаден. Доколкото виждам, не е утъпкан.
— Доктор Фрийд каза, че той вероятно е последният човек, който е бил тук и е проучил всяка от гарите на Подземната железница. Гората е станала прекалено гъста и дива за обикновени посетители — казах аз.
Кръвта и костите на моите прадеди. Това беше могъща, почти непоносима представа: да крачиш там, където някога робите са били държани затворени години наред. Никой никога не е дошъл да ги спаси. На никой не му е пукало. Нито един детектив не е дошъл да търси чудовищата в човешки облик, отвлекли цели семейства от техните домове.
Използвах естествените знаци, маркирани върху картата, за да се ориентирам къде би могла да се намира старата изба на Снайдър. Освен това се опитвах да се взема в ръце — в случай, че открием нещо, което не бих желал да намерим.
— Сигурно търсим някаква много стара врата, по-скоро капак в земята, водещ към подземни помещения — обърнах се към Сампсън. — На картата на Фрийд не е обозначено нищо конкретно. Избата би трябвало да се намира на дванайсет до петнайсет метра западно от тези секвои. Смятам, че става дума именно за тези дървета и в момента вероятно стоим точно над избата. Но къде, по дяволите, е капакът?
— Вероятно е на такова място, където никой да не стъпи отгоре й по погрешка — размишляваше Сампсън, докато продължаваше да си пробива път сред все по-гъстия и див храсталак.
Отвъд плетеницата от лозови клони имаше открита полянка, където някога са садили и отглеждали тютюн. По-нататък се виждаха още дебели дървета. Въздухът беше горещ и спарен. Сампсън ставаше нетърпелив и отмъстително счупи няколко орлови нокти. Той тропаше силно с крака, опитвайки се да налучка скрития капак. Напрягаше слух за глух тътен на дърво или метал под високата трева и гъсто преплетените бурени.
— Едно време това е била много голяма изба на две нива. Казанова може дори да я е разширил. Може да е построил нещо по-така за своята къща на ужасите — казах аз, докато търсех из непроходимите храсталаци.
Мислех за Нейоми — затворена под земята толкова дълго време. Тя ми беше станала истинска мания през последните седмици. И все още продължаваше да ме измъчва. Сампсън беше прав за тези гори. Те бяха зловещи и аз чувствах, че се намираме на сатанинско място, където се вършат забранени, тайни неща. Нейоми може би беше съвсем, наблизо, някъде тук, под земята.
— Пак започваш да ми приличаш на дърта вещица. Опитваш се да мислиш като този перверзен гадняр. Сигурен ли си, че заслужилият доктор Сакс не е Казанова? — попита Сампсън, докато работеше.
— Не, не съм. Но и не знам защо дърамската полиция го арестува. Как така изведнъж най-случайно откриха бельото? И най-вече как така това бельо се оказа в къщата на Сакс?
— Ами може би защото той е Казанова. Може би защото държи бельото там, та да си го мирише в дъждовни следобеди. Борците срещу престъпността от ФБР и Дърам сега ще прекратят ли случая?
— Да, ако за известно време няма друго убийство или отвличане. И щом ударят катанеца на случая, Казанова може да си отдъхне и да се отдаде на планове за бъдещето.
Сампсън се изправи и протегна дългия си врат. Изпъшка и след това тихо взе да мърмори. Тениската му беше прогизнала от пот.
— Имаме много път до колата. Дълъг, тъмен, горещ, пълен с комари път.
— Още не. Не ме оставяй точно сега.
Не исках да си тръгвам и да прекратя търсенето за деня.
