Началникът на полицията Хатфийлд беше великодушен в този триумфален миг. Бях забравил, че аз съм човекът, който донесе снимката на Сакс от апартамента на Джентълмена в Лос Анджелис. Такава неоценима детективска заслуга… такава удобна, шибана улика.
Това беше абсолютна грешка. Чувствах грешката, надушвах грешката. Това бе първокласен заговор, който се осъществяваше по съвършен начин. Казанова се изплъзваше, изпаряваше се точно в този момент. Никога нямаше да го заловим.
Началникът на дърамската полиция най-сетне ми подаде ръка. Поех ръката на шефа и я стиснах силно, задържах я в своята.
Мисля, че той се изплаши да не би да се изправя пред камерите заедно с него. Досега Роби Хатфийлд бе успял да запази вида си на непристъпен ръководител. Той и неговите детективски суперзвезди щяха да поведат шествието начело с Уик Сакс навън. Щеше да бъде велик, опияняващ миг под пълната луна и ослепителните слънца на прожекторите. Липсваха само виещи кучета.
— Знам, че спомогнах за откриването му, но Уик Сакс не е извършил това — казах право в лицето на Хатфийлд. — Вие арестувате не когото трябва. Нека ви обясня защо. Дайте ми десет минути още сега.
Той ми се усмихна и усмивката му изглеждаше дяволски снизходителна. За миг имах чувството, че едва ли не се е вкаменил. Хатфийлд се отдръпна от мен и излезе навън. Изправи се пред ярките светлини на телевизионните камери, изпълнявайки ролята си блестящо. Беше толкова обзет от самия себе си, че почти забрави за Сакс.
Онзи, който се е обадил за дамското бельо, можеше да е само Казанова, помислих си аз. По пътя на логиката се приближавах все по-близо до възможната идентификация на чудовището. Това бе работа на Казанова. Казанова стои зад всичко това, няма друг начин.
Доктор Уик Сакс мина покрай мен, докато го извеждаха от къщата. Беше облечен в бяла памучна риза и черни панталони. От главата до петите дрехите му бяха прогизнали от пот. Представих си как плува в обувките си: черни мокасини със златни токи. Ръцете му бяха вързани зад гърба. Цялата му арогантност се бе изпарила.
— Нищо не съм направил — каза ми той с тих, сподавен глас. Очите му умоляваха. Той също не можеше да повярва. И тогава каза нещо невероятно трогателно. — Аз не наранявам жените. Аз ги обичам.
В този момент, както си седях на верандата на Сакс, бях поразен от една абсолютно налудничава и умопомрачителна мисъл. Имах чувството, че спирам насред изпълнението на тройно салто. Времето спря. Той беше Казанова! Внезапно разбрах това.
Уик Сакс беше оригиналният модел, използван за сътворението на Казанова. Още от самото начало планът на чудовищата е бил такъв. Те са разполагали с изкупителна жертва за своите съвършени убийства и приключения а ла маркиз Дьо Сад.
Всъщност доктор Уик Сакс беше Казанова, но не беше едно от двете чудовища. Казанова също се оказа фасада. Той не знаеше нищо за истинския „колекционер“. Той бе поредната жертва.
101
— Аз съм Джентълмена — обяви Уил Рудолф с учтив театрален поклон. Беше облечен с редингот, черна папийонка, официална риза. Косата му беше вързана отзад на стегната опашка. Беше купил бели рози за специалния случай.
— И много добре знаете кой съм аз, момичета. Всички изглеждате толкова прекрасни — рече Казанова, застанал до него. Той беше в поразителен контраст със своя партньор. Тесни черни джинси. Черни каубойски ботуши. Без риза. Релефно очертани мускули на корема. Черна страшна маска с дебели, ръчно изрисувани металносиви ивици.
Убийците се представиха, докато жените пристъпваха в дневната на скривалището. Те застанаха в редица пред една дълга маса.
Както ги бяха информирали преди няколко часа, това щяло да бъде специално честване.
— Бясното куче Казанова най-сетне е заловено — осведоми ги Казанова. — Това е новина номер едно. Оказа се, че бил някакъв побъркан университетски професор. В наше време никому не можеш да имаш доверие.
Жените бяха помолени да облекат празнични дрехи — според това, което всяка от тях би избрала за тържествена вечеря в ресторант. Рокли с дълбоки деколтета, вечерни обувки с високи токчета, тънки като паяжина чорапи и може би перли или дълги обици. Никакви други бижута. Трябвало да изглеждат „елегантни“.
— Значи сега имаме само седем прекрасни дами — отбеляза Рудолф, докато двамата с Казанова наблюдаваха как жените влизат в стаята и се подреждат в почетен шпалир.
— Много си придирчив, ще знаеш. Истинският Казанова е бил ненаситен любовник, който изобщо не е подбирал.
— Трябва да признаеш обаче, че и седемте са изключителни — обърна се Казанова към своя приятел. — Моята колекция е само от шедьоври.
— Напълно съм съгласен с теб — каза Джентълмена. — Изглеждат като картини. Да започваме, ли?
Бяха се уговорили да изиграят една от любимите си едновремешни игри. „Щастливата седморка“. Случвало се бе да играят и на „щастливата четворка“, „щастливата единайсеторка“, „щастливата двойка“. Всъщност играта бе посветена на Джентълмена. Това бе неговата нощ. Може би последната в къщата и за двамата.
Те спокойно се отправиха към шпалира. Най-напред заговориха Мелиса Станфийлд. Беше облечена с червена копринена рокля по тялото. Дългата й руса коса бе сресана настрани и прихваната отзад. Тя напомняше на Казанова за Грейс Кели на млади години.
— Пазиш ли се за мен? — попита Джентълмена.
Усмивката на Мелиса бе целомъдрена.
— Пазя сърцето си.
Уил Рудолф се усмихна на умния отговор. Помилва я по бузата с опакото на ръката си. После бавно спусна ръката си по шията и стегнатите й гърди. Тя се остави, без да показва страх или отвращение. Това бе едно от правилата по време на игра.
— Ти си много, много добра в нашата малка игра — каза той. — Ти си ценен играч, Мелиса.
Нейоми Крос бе следващата в редицата. Беше облечена с къса копринена рокля с цвят на слонова кост. Много шик. Щеше да е красавицата на всеки годишен бал, организиран от коя да е юридическа фирма във Вашингтон. Ароматът на нейния парфюм леко замая главата на Казанова. Той се изкушаваше да обяви Нейоми за забранена зона за Джентълмена. В края на краищата той не си падаше особено по нейния чичо Алекс Крос.
— Може би по-късно ще се върнем да посетим Нейоми — каза Джентълмена и нежно целуна ръката й. — Очарован съм.
Рудолф кимна и спря пред шестата жена в шпалира. Обърна глава, измери с поглед последното момиче, но след това очите му се върнаха на номер шест.
— Ти си много особена — прошепна той тихо, почти срамежливо. — Невероятна, бих казал.
— Това е Криста — каза Казанова с усмивка на ценител.
— Ще бъда с Криста тази нощ — възкликна възторжено Джентълмена. Той бе сторил своя избор. Казанова му беше направил подарък и той можеше да прави с него каквото му скимне.
Криста Ейкърс опита да се усмихне. Това бе правилото на къщата. Но не успя. Именно това хареса Джентълмена най-много в нея: тъй възбуждащия страх в очите й.
Той бе готов да поиграе на „целуни момичетата“.
За последен път.
Част пета
Целуни момичетата
102
