На сутринта след ареста на доктор Уик Сакс Казанова бавно вървеше по коридорите на медицинския център на „Дюк“. Той влезе спокойно в стаята на Кейт Мактиърнън.
Можеше да ходи където си пожелае. Отново беше свободен.
— Здравей, скъпа. Как е положението? — прошепна той на Кейт.
Тя беше съвсем сама, макар че на етажа все още имаше охрана от дърамската полиция. Казанова седна до леглото й на един стол с висока облегалка. Загледа се в печалната физическа развалина, която някога бе такава изключителна красавица.
Вече дори не го беше яд на Кейт. Не беше останало много, на което да се ядосва. „Лампите още светят — помисли си той, взирайки се в празните кафяви очи, — но няма никой у дома, нали, Кейти?“
Доставяше му удоволствие да стои в нейната болнична стая — това раздвижваше жизнените му сокове, разпалваше го, насочваше духа му към велики дела. Всъщност самият факт, че седи до леглото на Кейт, го караше да се чувства умиротворен.
Това беше важно сега. Той трябваше да вземе някои решения. Как точно да се справи със ситуацията около доктор Уик Сакс? Дали да хвърли още прахан в огъня? Или така щеше да се получи оръжие за масово унищожение и поради това опасно и за самия него?
Имаше още едно сложно решение, което трябваше да бъде взето в близко време. Наистина ли се налагаше двамата с Рудолф да напуснат района? Никак не му се искаше — това бе неговият роден край, — но явно се налагаше. А какво да прави с Уил Рудолф? Очевидно той бе емоционално осакатен от пребиваването си в Калифорния. Пиеше валиум, халцион и ксанакс — за тези успокоителни Казанова знаеше със сигурност, но можеше да има и други. Рано или късно бушоните му щяха да изгърмят и това щеше да засегне и двамата. От друга страна, самотата бе тъй непоносима, когато Рудолф го нямаше. Той се бе чувствал разрязан на две.
Чу шум зад себе си откъм вратата на болничната стая. Обърна се и се усмихна на мъжа, който се появи на прага.
— Тъкмо си тръгвах, Алекс — каза и стана от стола. — Никакви промени. Колко жалко.
Алекс Крос пусна Казанова да мине покрай него и да излезе през вратата.
Той се сливаше идеално с всяко обкръжение. Това си мислеше Казанова, докато крачеше по болничния коридор. Никога нямаше да го заловят. Беше открил съвършената маска.
103
В бара на хотел „Вашингтон Дюк Ин“ имаше едно старо пиано. Между два и четири часа през нощта седях там и свирех мелодии от Биг Джо Търнър и Блайнд Лемън Джеферсън. Свирех тъгите си, неволите си, депресиите си, мрачното си настроение, гадните си мисли. Обслужващият персонал несъмнено е бил впечатлен.
Опитвах се да събера и подредя всичко, което знаех. Продължавах да се въртя в кръг около три или четири точки — стълбовете, върху които трябваше да изградя своето разследване.
Съвършени престъпления както тук, така и в Калифорния. Отлични познания на убиеца за начина, по който протича полицейското разследване.
Близначно сдвояване между чудовища. Връзка между двама мъже, каквато не е имало, откакто свят светува.
Изчезваща къща в гората. Една къща действително беше изчезнала. Как е станало това?
Харемът на Казанова от забележителни жени, но и нещо повече — „бракуваните“ жени.
Доктор Уик Сакс беше университетски преподавател със съмнителен морал и поведение. Но беше ли той хладнокръвен убиец, лишен от капка съвест и човещина? Беше ли животно, затворило над десет млади жени някъде около Дърам и Чапъл Хил? Беше ли той съвременният маркиз Дьо Сад?
Едва ли. Бях почти сигурен, че дърамската полиция е арестувала не когото трябва, а истинският Казанова е на свобода и ни се надсмива. А може би положението беше още по-лошо. Може би преследваше нова жена.
Сутринта направих редовното си посещение при Кейт в медицинския център на „Дюк“. Тя все още беше в дълбока кома, все още я брояха за тежък случай. Полицията на Дърам вече беше вдигнала охраната пред вратата на нейната стая.
Седях и бдях до нея, опитвайки се да не мисля за състоянието й. Държах ръката й и тихо й говорех. Ръката й беше вяла, почти безжизнена. Кейт ми липсваше толкова много. Тя не можеше да ми отговори и това отваряше зееща болезнена рана в гърдите ми.
Най-накрая трябваше да си тръгна. Трябваше да се изгубя в работата си.
От болницата двамата със Сампсън отидохме в дома на Луис Фрийд в Чапъл Хил. Бях помолил доктор Фрийд да изготви за нас специална карта на района около река Уайкейджил.
Седемдесет и седем годишният професор по история си беше свършил работата отлично. Надявах се картата да помогне на мен и Сампсън да открием „изчезващата къща“. Идеята ми хрумна, след като прочетох няколко съобщения във вестниците за убийството на двамата студенти преди дванайсет години. Трупът на Роу Тиърни бил открит близо до „изоставена ферма, където някога избягали роби са били държани скрити в големи подземни изби. Тези изби били като малки къщи под земята, като някои от тях имали по дванайсет стаи или отделения“.
Малки къщи под земята?
Изчезваща къща?
Там някъде имаше къща. Къщите не изчезват.
104
Двамата със Сампсън отидохме с колата до град Бригадун в Северна Каролина. Имахме намерение да тръгнем пеша през гората до мястото, където Кейт е била намерена в река Уайкейджил. Рей Бредбъри е писал, че „да поемеш риск, е като да скочиш от скала и да си изработиш криле, докато падаш“. Сампсън и аз се готвехме да скочим.
Докато си пробивахме път през злокобната гора, високите дъбове и ели започнаха постепенно да гасят всеки лъч светлина. Хорът на комарите беше плътен като меласа. Въздухът бе неподвижен.
Можех да си представя, можех да видя как Кейт тича през същата тази тъмна гора само преди няколко седмици, борейки се за живота си. Мислех за нея сега, когато се крепеше на системи за поддържане на живота. Можех да чуя жуженето на апаратите. Самата мисъл ми причиняваше болка.
— Не се чувствам добре в дълбоки тъмни гори — призна Сампсън, докато вървяхме под плътен чадър от преплетени лози и върхари, наподобяващи платнища на палатка. Той носеше тениска, черни слънчеви очила, дънки и обувки с грайфери. — Напомнят ми за Хензел и Гретел. Мелодраматична помия, братле. Мразех тази приказка като дете.
— Ти никога не си бил дете — припомних му аз. — Беше висок метър и осемдесет и два още на единайсет години и вече беше отработил вледеняващия си втренчен поглед.
— Може и така да е, но въпреки това мразех тези братя Грим. Мрачната страна на германския дух, изкарваща на бял свят гадни фантазии, за да деформира духа на немските дечица. Явно е имало голям ефект.
Сампсън успя да ме накара да се усмихна със своите деформирани теории за нашия деформиран свят.
— Как не те е страх да ходиш из крайните квартали на Вашингтон през нощта, а една приятна разходка из тези гори ти сви сармите? Нищо не може да ти навреди тук. Ели. Мускатово грозде. Къпини. Може да изглежда зловещо, но е безвредно.
— Което изглежда зловещо, е зловещо. Това е моят девиз.
Сампсън се бореше да провре величественото си тяло през плетеницата от млади дръвчета и орлови нокти в началото на гората. На места орловите нокти наистина бяха като мрежеста завеса. Като че ли поникваха преплетени.
Запитах се дали Казанова ни наблюдава. Подозирах, че е доста търпелив наблюдател. И той, и Уил
