представляваха впечатляваща гледка.
— Како Шуши! Како Шуши!
Чух познат глас зад себе си и това беше най-хубавият звук на света. Нана, Сила, Деймън и Джани — всички се скупчиха в стаята. Бяха долетели от Вашингтон. Сила се разплака, като видя детето си. Видях, че и мама Нана пророни няколко сълзи. След това Сила и Нейоми придадоха ново значение на думата „прегръдка“.
Моите деца гледаха кака си Шуши, отпусната в плашещото ги болнично легло. Виждах страха и смущението в малките им очи и особено в очите на Деймън, който се опитваше да надмогне всички форми на несигурност в живота си. Отидох при децата си и ги обгърнах с ръце. Притиснах ги с всичка сила.
— Здравей, синко! Как е моята Джани? — попитах аз.
За мен нищо не може да се сравни със семейството, дори приблизително.
— Ти намери кака Шуши — прошепна Джани в ухото ми. Тя ме прегърна силно с яките си крачета и ръчички. Беше по-развълнувана дори от мен.
114
Случаят не беше приключил за мен. Работата беше свършена наполовина. Два дена по-късно аз с нежелание се отправих по добре утъпканата пътека през гората, отделяща шосе номер 22 от подземната къща. Офицерите от местната полиция, с които се разминавах по пътя, бяха мрачни и мълчаливи. Те вървяха с тежка стъпка и отпуснати ръце, без да разговарят помежду си, с лица, лишени от цвят и чувства.
Бяха се сблъскали с чудовищата с човешки облик, и то в най-интимната им обител. Бяха видели ужасяващите дела на доктор Уил Рудолф и на другото чудовище, което си бе избрало името Казанова. Някои от тях бяха изследвали педя по педя къщата на ужасите.
Повечето местни полицаи вече ме познаваха. Аз бях постоянен участник в битката им с адския огън. Някои ми кимаха или ми махаха за поздрав. Аз им махах в отговор.
Най-сетне поне в известна степен бях приет в Северна Каролина. Преди двайсет години за чернокож полицай това щеше да е невъзможно дори при такива крайно необичайни обстоятелства. Югът започваше малко да ми харесва — повече, отколкото смятах, че е възможно.
Беше ми хрумнала нова идея, — една доста перспективна теория за Казанова. Тя имаше връзка с нещо, което бях забелязал по време на престрелката в тази гора и по улиците на Чапъл Хил.
В този горещ, плуващ в мараня следобед Кайл Крейг също беше дошъл в къщата на ужасите. Тук бяха и близо двеста мъже и жени от полицията на Чапъл Хил и Дърам, както и войници от форт Браг, Северна Каролина. Всички те постепенно опознаваха чудовищата с човешки облик отблизо и лично.
— Страхотно време да бъдеш жив и да си полицай — каза ми Кайл. При всяка наша среща чувството му за хумор ставаше с една идея по-мрачно. Притеснявах се за него. Кайл беше толкова самотен през повечето време. Толкова отдаден на кариерата си. И толкова вдървен на външен вид — като глътнал бастун. Изглеждаше по същия начин дори на снимката, която бях открил в годишника на „Дюк“.
— Жал ми е за тези местни ченгета и войничета — казах му аз. Погледът ми бавно обикаляше мъртвешката сцена. — Те няма да могат да забравят това до края на дните си. Ще им се явява насън години наред.
— А на теб, Алекс? — попита Кайл. Неговите напрегнати сиво-сини очи срещнаха моите. Понякога имам чувството, че е почти загрижен за мен.
— О, толкова много кошмари ми се насъбраха напоследък, че ми е трудно да посоча любимия от тях — признах с кисела усмивка. — Скоро ще се върна у дома. Известно време ще слагам децата да спят в моето легло. На тях това им харесва. Няма да се сетят за истинската причина. А аз ще мога да се наспя на спокойствие, понеже те ще ме пазят. Те ме удрят по гърдите, когато имам кошмар.
Кайл най-сетне се усмихна.
— Ти си необикновен човек, Алекс. Едновременно невероятно отворен и потаен.
— И от ден на ден ставам все по-необикновен — потвърдих аз. — Ако някой ден попаднеш на ново чудовище, не се притеснявай да ми се обадиш. Самият аз съм станал чудовищен.
Взрях се в очите му, опитвайки се да установя контакт, но не успях напълно. Кайл също беше потаен и не особено отворен.
— Ще ти се обадя — отговори той. — Сега обаче си почини. Има едно чудовище, което в момента действа в Чикаго. Има още едно в Масачузетс. Има и един сатана, който отвлича деца в Тексас. Малки бебета, по-точно. Има няколко серийни убийци в Орландо и Минеаполис.
— Имаме още работа тук — напомних му аз.
— Така ли? — попита той и гласът му преливаше от ирония. — Каква работа имаш предвид, Алекс? Да станем гробари?
Двамата наблюдавахме ужасната сцена. Седемдесет-осемдесет мъже разкопаваха поляната на запад от „изчезващата“ къща. Работеха с тежки търнокопи и лопати. Търсеха трупове на убити жертви. Гробари.
От 1981 година насам красиви и интелигентни жени от целия Юг са били отвличани и убивани от двете чудовища. Настъпило тринайсетгодишно царство на ужаса. „Първо се влюбвам в някоя жена. После просто си я вземам.“ Това бяха думи на Уил Рудолф, записани в дневниците му в Калифорния. Запитах се чии са тези чувства — негови или на близнака му? Запитах се колко остро усеща Казанова липсата на своя приятел? Колко страда? Как смята да преодолее загубата? Има ли вече план?
Бях убеден, че Казанова се е срещнал с Рудолф някъде около 1981 година. Те са споделили забранените си тайни: че обичат да отвличат, изнасилват и понякога да измъчват жени. По някакъв начин ги е озарила идеята да си направят харем от много специални жени — достатъчно умни и очарователни, за да привлекат вниманието им. Никога преди не са имали с кого да споделят своите тайни. И тогава внезапно се откриват взаимно. Опитах се да си представя какво означава никога да не си имал на кого да се довериш — никога в живота си — и едва когато навършиш двайсет и една-две години, да откриеш човек, с когото можеш да говориш свободно.
Двамата играли перверзните си игри, събирали красавици за своя харем не само от Северна Каролина, но и от целия Юг. Моята теория за близначното сдвояване се оказа близо до истината. Те са изпитвали удоволствие да отвличат красавици и да ги държат като пленнички. Освен това са се съревновавали. До такава степен, че в края на краищата Уил Рудолф се е принудил да тръгне по свой собствен път. За известно време В Лос Анджелис. Там се превърнал в Джентълмена. Опитал се да постигне това съвършено сам. Казанова — по-териториалният от двамата убийци — продължил да действа на Юг и двамата често общували помежду си. Споделяли са подвизите си. Имали са нужда да споделят. Споделянето на подвизите е било част от тръпката както за единия, така и за другия. Най-накрая Рудолф започнал да разказва историите си и на една репортерка от „Лос Анджелис Таймс“. Опитал вкуса на славата и зловещата известност и това му харесало. Но не и на Казанова. Той бил единак.
Мислех, че знам кой може да е той. Мислех, че съм виждал Казанова без маска.
Продължих да се губя в странните си лични мисли по време на отвратителната гробарска сцена. Бях изцеден парцал, но това вече нямаше значение.
Да, Казанова, териториалният убиец, мислех си аз. Сигурно още не е напуснал района. Той се е запознал с Уил Рудолф малко след убийството на златната двойка. Досега винаги е премислял всичко с почти съвършена яснота. Най-накрая допусна грешка по време на престрелката преди два дни. Дребна грешка, но понякога и това е достатъчно… Мислех, че знам кой е Казанова. Но не можех да споделя това с ФБР. Аз бях аутсайдерът в този случай. Така да бъде.
Двамата е Кайл Крейг наблюдавахме едно и също място в далечината — там, където сред високата трева, сплъстена с орлови нокти, продължаваха да разкопават гробове. Масови гробове, помислих си аз, вгледан в кошмарната сцена. Какъв портрет на деветдесетте години на века.
Един висок оплешивяващ мъж се изправи от своята дълбока дупка в меката земя. Размаха дългите си ръце над главата, която лъщеше от пот.
— Тук е Боб Шоу!
