Той извика името си със силен, ясен глас.
Името на гробокопача беше словесната парола, че е открит трупът на още една жена. Целият отряд от медицински експерти на Северна Каролина присъстваше на неправдоподобната, непоносимо омерзителна сцена. Един от тях изтича към гробокопача със странно клатушкане на една страна, което би ни накарало да избухнем в смях при други обстоятелства. Той подаде ръка на Шоу и го измъкна от гроба.
Телевизионните камери се насочиха към Шоу, който беше от армейския полк на форт Браг. Близо до нас една привлекателна репортерка получаваше последни козметични щрихи от гримьора, преди да застане пред лупите на камерите.
— Току-що откриха жертва номер двайсет и три — съобщи тя с подходяща за случая тържественост. — Всички жертви, открити досега, са млади жени. Свирепите убийци…
Обърнах гръб на телевизионните камери, защото изпитвах нужда да въздъхна дълбоко. Мислех си за всички деца като моите Деймън и Джанел, които гледат тази сцена в домовете си. Това беше светът, който им оставяме в наследство. Чудовища в човешки облик, бродещи по земята и най-вече в Америка и Европа. Защо се получаваше така? Нещо във водата? Нещо във високото съдържание на мазнини в хамбургерите? Нещо в телевизионните шоупрограми?
— Иди си вкъщи, Алекс — каза Кайл. — Всичко свърши. Никога няма да го хванеш.
115
Никога не казвай голяма дума, особено „никога“. Това е един от малкото девизи, към които се придържам като ченге. Тялото ми се къпеше в студена пот. Пулсът ми неравномерно прескачаше. Това беше истината, нали? Трябваше да вярвам, че е това.
Чаках в горещия неподвижен мрак пред малка къща в дърамския район Еджмънт. Това бе типичен квартал на южняшката средна класа. Симпатични къщи за хора от средната класа, почти равен брой американски и японски коли, окосени на ивици полянки, миризми на познати гозби. Тук бе избрал да живее Казанова през последните седем години.
Бях прекарал ранните часове на вечерта в редакцията на „Хералд Сън“. Бях препрочел всичко, писано във вестника за неразкритите убийства на Роу Тиърни и Том Хъчинсън. Едно име, споменато в „Хералд Сън“ ми помогна да подредя цялата мозайка, или най-малкото потвърди страховете и подозренията ми. Стотици часове на разследване. Четене и препрочитане на полицейски отчети в Дърам. И най-сетне златна жила в един-единствен ред от вестникарска новина.
Името се споменаваше в статия, забутана в средните страници на дърамския вестник. Появяваше се само веднъж. Но аз все пак го открих.
Дълго се взирах в това познато име. Мислех за нещо, което бях забелязал при престрелката в Чапъл Хил. Мислех за всичко, свързано със „съвършените убийства“. Сега вече всичко съвпадаше. Гол, гейм, кош, бинго.
Казанова беше сбъркал само веднъж. Но аз бях видял това със собствените си очи. Името в статията беше потвърждение. То за първи път ми даде материално доказателство за връзката между Уил Рудолф и Казанова. Освен това то обясняваше как са се срещнали и защо са разговаряли.
Казанова беше умствено читав и напълно отговорен за действията си. Беше планирал хладнокръвно всяка своя стъпка. Това беше най-ужасяващият и необикновен факт в цялата верига от престъпления. Той знаеше какво върши. Беше вманиачен на тема „съвършени жени“ или на тема „любов“, както се изразяваше той.
Докато чаках в колата пред къщата му, аз проведох въображаем разговор с него. Виждах лицето му със същата яснота, с която виждах и цифрите на таблото.
Виждах го как се хили. Всъщност бях виждал това хилене и преди. Аз знаех кой е той.
Отново бях започнал да мисля като чудовищата. Бях се превърнал в убиец на дракони. Ненавиждах тази отговорност. Ненавиждах и тази част от мен, която се превръщаше в чудовище. Но нищо не можех да направя, за да спра, след като веднъж бях стигнал дотук.
Аз бях пред къщата на Казанова в Дърам. Чуковете на страха леко потропваха в сърцето ми. Чаках го от четири нощи.
Без партньор. Без път за връщане назад.
Никакви проблеми засега. Можех да бъда не по-малко търпелив от него.
Сега аз бях излязъл на лов.
116
Поех си рязко и дълбоко въздух и се почувствах леко замаян. Ето го!
Казанова излизаше от къщата си. Наблюдавах лицето му, наблюдавах езика на тялото му. Той беше самоуверен, напълно сигурен в себе си.
Детектив Дейви Сайкс спокойно се приближи до колата си малко след единайсет часа на четвъртата нощ. Беше силен мъж, атлетичен. Носеше дънки, тъмно яке, високи черни маратонки. Качи се в десет- дванайсетгодишна тойота кресида, която държеше в гаража си.
Тойотата явно беше неговата кола за волни пътешествия, неговият файтон, анонимният автомобил за качване на стопаджийки. „Съвършени престъпления“. Дейви Сайкс имаше изработена технология на поведението. Беше детектив в това разследване повече от дванайсет години. Беше наясно, че ФБР ще разследва всеки местен полицай, след като поеме случая. И се беше подготвил със „съвършено“ алиби. Сайкс дори беше променил датата на едно от отвличанията, за да „докаже“, че е бил извън града, когато се е случило.
Запитах се дали сега ще дръзне да преследва нова жена. Дали вече е излизал, за да дебне и ловува? Какво чувстваше? Какво си мислеше точно в този момент, питах се аз, докато гледах как тъмната тойота излиза на заден ход от гаража. Дали Рудолф му липсваше? Щеше ли да продължи сам тяхната игра, или щеше да я прекрати? Способен ли беше да спре играта?
Толкова силно исках да го хвана. В началото на разследването Сампсън беше казал, че случаят е прекалено личен за мен. Той беше прав. Никога досега не бе имало по-личен случай.
Опитах се да мисля така, както може би разсъждаваше той. Опитах се да вляза в неговия ритъм. Подозирах, че вече си е набелязал нова жертва, макар да не смееше още да я отвлече. Дали и тя беше някоя умна и красива колежанка? Може би сега щеше да промени стила си. Едва ли. Той прекалено много обичаше своя живот.
Карах по петите на чудовището по тъмните пусти улици в югозападната част на Дърам. Кръвта пулсираше в главата ми. Не чувах почти нищо друго. Карах с изгасени фарове, докато Дейви Сайкс се движеше по страничните улички. Може пък да беше излязъл само до кварталната кръчма за цигари и бира.
Мислех си, че най-сетне съм разбрал какво се е случило през 1981 година и вероятно съм разгадал убийството на златната двойка, шокирало университетската общност в Чапъл Хил. Уил Рудолф е планирал и извършил двете жестоки сексуални убийства, докато е бил студент. Той се е „влюбил“ в Роу Тиърни, но тя си е падала по футболни звезди. Детектив Дейви Сайкс се е срещнал с Рудолф и го е разпитал по време на последвалото полицейско разследване.
В определен момент той е започнал да споделя своите тъмни, забранени тайни с блестящия студент по медицина. Всеки от тях е разбрал за другия. Чувствали са го, усещали са го. И двамата отчаяно са копнеели да споделят своите тайни с някого. И изведнъж са се открили взаимно. Близнаци.
Сега аз бях убил единствения му приятел. Искаше ли Дейви Сайкс да ми отмъсти? Знаеше ли, че карам след него? Какво си мислеше в този момент? Исках да заловя не само него, исках да пленя мислите му.
Казанова зави по шосе №40 и се отправи на юг. Според лъскавите бели надписи на зелен фон край
